Неприятностите започнаха още от момента, в който стъпих на брега на Торбей, точно срещу Гарв Айлънд. По-скоро от момента, в който се опитах да стъпя на брега. Ако обувките ти са с гумени подметки и се опитваш да дърпаш надуваема лодка по хлъзгави и покрити с водорасли обли камъни, чийто диаметър достига два метра, за да се добереш до лежащия на двайсетина метра отвъд тях бряг, ще се поизпотиш доста, дори и на дневна светлина. А в непрогледен мрак това си е чисто самоубийствено начинание. На третото си падане счупих електрическото фенерче. Няколко синини по-късно си отиде и ръчният ми компас. Както винаги в такива случаи, дълбокомерът ми остана непокътнат. Нощно време няма нищо по-приятно от това да се ориентираш в гора с помощта на дълбокомер.
Изпуснах въздуха от лодката, скрих я заедно с помпата и поех по брега зад селото. Логично беше, че ако следвах тази посока, накрая щях да изляза на пясъчното заливче на отсрещния край на острова, където ми беше срещата с хеликоптера. Логично беше и че ако в непрогледна нощ се движех по самия бряг, който беше неравен и обсипан с камъни, дупки и скали, щях непрекъснато да падам във водата. Така и стана, затова след третото падане изоставих брега и свърнах навътре в сушата. Не че се боях да не се намокря — отдавна вече бях мокър до кости, тъй като реших да оставя водолазния костюм при лодката. Не виждах никакъв смисъл да се движа през гората във водолазен костюм и да го влача със себе си и на хеликоптера. Не ме притесняваше и това, че сигналните ракети, с които щях да покажа на пилота къде се намирам, щяха да се намокрят — опаковката им беше непромокаема, макар че вече се съмнявах дали ще издържат всички премеждия. Бях изоставил брега, защото ако продължавах да се движа по него, нямаше да пристигна на мястото на срещата и до обяд.
Единствените ми ориентири бяха носеният от вятъра дъжд и релефът на местността. Заливчето се падаше на изток, а вятърът духаше от запад, така че ако дъждът ме удряше в тила, знаех, че съм на прав път. Плюс това надлъжно остров Торбей беше ориентиран в посока изток-запад и по цялата му дължина минаваше нещо като хребет, покрит от борова гора, така че в момента, в който започвах да се спускам в едната или в другата посока, знаех, че се отклонявам от маршрута. Само че проклетият вятър си сменяше посоката непредсказуемо, гората ту се прореждаше, ту се сгъстяваше, а хребетът беше доста неравен и в резултат от тази неблагоприятна комбинация загубих доста време.
Часовникът ми показваше, че до съмване остава още половин час, но беше тъмно като посред нощ и вече сериозно се съмнявах, че ще успея да пристигна навреме.
Съмнявах се дали и хеликоптерът ще пристигне навреме. Мястото на срещата бе закътано и удобно за приземяване, но дали щеше да успее да се добере дотам, беше съвсем друг въпрос. Смътно си спомнях, че ако скоростта на вятъра надвишава определена стойност, хеликоптерите не могат да летят, но не си спомнях каква е тази стойност. А ако хеликоптерът не дойдеше, ме чакаше нерадостният и мокър обратен път до лодката, където първо трябваше да изчакам да се мръкне, за да мога да се върна на „Файъркрест“, без никой да ме забележи. Оставаха ми само двайсет и четири часа, а довечера щяха да ми остават дванайсет. Започнах да тичам.
След петнайсет минути и след един господ знае колко блъснати дънери и дървета най-после го чух — слабото, но непрекъснато усилващо се бумтене на хеликоптерния двигател. Беше подранил, по дяволите. Сега щеше да кацне, да види, че никой не го чака, и да си тръгне. Подобни мисли добре описват внезапно обзелото ме отчаяние, защото изобщо не ми хрумна, че в тази тъмнина пилотът едва ли би намерил мястото, а за приземяване и дума да не става. В един момент дори реших да запаля сигнална ракета, за да дам знак на пилота, че наближавам, и почти я бях извадил от джоба си, но се отказах. Според уговорката сигналната ракета трябваше да освети мястото за приземяване, така че ако я запалех сега, той щеше да се устреми към нея, да се удари във върховете на дърветата и да се разбие.
Затичах още по-бързо. От години не бях пробягвал повече от неколкостотин метра и сега дробовете ми свиреха и се задъхваха като спукан ковашки мех. Въпреки това продължавах да тичам. Удрях се в дървета, препъвах се в разни коренища, свличах се по стръмни скатове и в лицето ми се завираха листа и клони. Най-лоши бяха дърветата. Бях протегнал ръце пред себе си, но нищо не помагаше. Вдигнах някакъв клон, в който се бях спънал, и го изправих пред себе си, но независимо накъде го насочвах, дърветата винаги идваха от другата страна. На целия остров Торбей нямаше дърво, в което да не се блъснах. Чувствувах се като топка за боулинг след тежък сезон с единствената разлика, че докато топката за боулинг събаря кеглите, в моя случай аз бивах събарян от дърветата. На три пъти ми се стори, че шумът от двигателя на хеликоптера се отдалечава на изток и замира, и третия път вече бях сигурен, че си е заминал. Само че и трите пъти хеликоптерът се връщаше. На изток небето вече просветляваше, но все още не можех да видя машината. Вероятно за пилота долу всичко продължаваше да е обгърнато от непрогледен мрак.
Земята под краката ми изчезна, паднах. Докато се свличах надолу, протегнах ръце, за да се задържа за нещо, но неизвестно защо продължавах да се търкалям по обраслия с храсталаци склон. За първи път тази нощ се молех на пътя ми да се изпречи някой бор, който да спре главоломното ми спускане, но за беда ги пропуснах всичките. Струваше ми се, че това е най-дългият склон на острова. Само че не беше склон, а краят на Торбей. След дълго и мъчително падане най-сетне се приземих върху мек, мокър пясък. Още докато си събирах дъха, не пропуснах да отдам дължимото на провидението, което в своята блакосклонност в продължение на няколко милиона години бе превърнало някогашните острозъби скали в приличен и удобен пясъчен плаж.
Изправих се и се огледах. Бях попаднал точно на мястото. Знаех, че в източната част на остров Торбей има само един песъчлив залив, а вече се беше разсъмнало достатъчно и виждах, че това е той, макар да изглеждаше доста по-малък, отколкото се разбираше от картата. От изток отново се задаваше хеликоптерът, на височина не повече от стотина метра. Изтичах към водата, извадих сигнална ракета от джоба си, махнах и водонепропускливата обвивка и дръпнах запалителната лента. Веднага лумна ослепителна синьо-бяла магнезиева светлина, толкова ярка, че трябваше да вдигна свободната си ръка пред очите. Ракетата горя в продължение на не повече от половин минута, но това беше достатъчно. Тя продължаваше да съска последните си издихания в ръката ми, а хеликоптерът вече кръжеше над мен. Светнаха два прожектора, окъпаха плажа в светлина. Двайсет секунди по-късно плъзгачите потънаха в мекия пясък, грохотът на двигателя замлъкна, перката спря. Никога не се бях качвал на хеликоптер, макар и да бях виждал доста хеликоптери. Но в здрача на утрото този ми се стори много по-голям.
Докато отивах към него, се отвори дясната врата и някакво фенерче ми светна в лицето. Един глас с безпогрешен уейлски акцент каза:
— Добро утро. Ти ли си Калвърт?
— Аз съм. Мога ли да се кача?
— Как да разбера, че си Калвърт?
— Нали ти казвам. Не се прави на много печен, приятелю, защото нямаш право да проверяваш самоличността ми.
— Имаш ли някакъв документ?
— А ти акъл имаш ли? Не ти ли е известно, че някои хора никога не носят документи за самоличност? Да не си мислиш, че случайно минавам оттук, на пет мили от никъде, и случайно си нося сигнални ракети в джоба? Или искаш още днес да се присъединиш към редиците на безработните? — Лошо начало на съвместната ни работа.
— Казаха ми да внимавам. — Той се развълнува и притесни точно колкото котка, заспала на огрян от слънцето покрив, но още му липсваше достатъчно сърдечност. — Лейтенант Скот Уилямс, флотски военновъздушни сили. Може да ме уволни само адмирал. Качвай се.
Качих се, затворих вратата и седнах. Той не се ръкува с мен, но запали осветлението в кабината и каза:
— Какво, по дяволите, е станало с лицето ти?
— Какво да му е станало?
— Кръв. Цялото е изподраскано.
— От боровите иглички е. — Обясних му какво се е случило. — Защо са изпратили толкова голяма машина? Побира цял батальон, като гледам.
— Четиринайсет души, да бъдем по-точни. Върша много откачени неща, Калвърт, но в подобно време не се качвам на някоя малка играчка. Този вятър ще ме помете. Дори и сега съм напълнил и допълнителните резервоари, защото сме само двамата и машината иначе е лека.
— Значи можем да летим цял ден?
