— Моля ви, сър.
— Имах по-добро мнение за тебе. Довиждане.
— Довиждане. Може пак да се видим някога, макар че се съмнявам. Всичко хубаво.
Изключих радиото, запалих цигара и зачаках. Повикването дойде след половин минута. Изчаках още половин минута и се обадих. Бях напълно спокоен. Зарът беше хвърлен и не давах пет пари.
— Каролайн? Ти ли си, Каролайн? — Кълна се, че долавях възбуда в гласа му. Това беше нещо за книгата на рекордите.
— Да.
— Какво каза одеве? Последните ти думи.
— Всичко хубаво. Казах „всичко хубаво“.
— Не ме занасяйте, сър! Каза, че…
— Ако искате да се кача на хеликоптера, с пилота трябва да изпратите и охрана — отвърнах аз. — Въоръжена охрана. И гледайте да са добри? Имам люгер и знаете, че си служа с него чудесно. А ако убия някого и ме изправят пред съда, и вие ще бъдете до мен. Никакви връзки няма да ви помогнат и никой няма да ви оправдае, че сте изпратили въоръжена охрана срещу невинен човек. Освен това вече не съм ваш служител. В условията на договора ми ясно се казва, че мога да напусна по всяко време, стига в момента да не съм активно ангажиран в оперативна задача. Вие ме освободихте от задълженията ми и ме викате в Лондон. Оставката ми ще дойде с първата поща. Бейкър и Делмонт не бяха ваши приятели, а мои. Приятели са ми още откакто работя във вашето ведомство. А вие имате нахалството да обвинявате мен за смъртта им, след като много добре за всички операции последната дума е ваша. Дори ми отказвате последния шанс да си разчистя сметките. Писна ми от бездушната ви служба. Довиждане.
— Един момент, Каролайн. Почакай малко. — Говореше внимателно, все едно, че ме успокояваше. — Не избухвай така.
Сигурен бях, че досега никой не беше говорил по такъв начин с контраадмирал сър Артър Арнфорд- Джейсън, но той сякаш не изглеждаше особено притеснен. Вероятно в момента мозъкът на лукавата стара лисица подобно на компютър преценяваше и отхвърляше възможности и се питаше дали му играя номера и докъде мога да стигна. Най-сетне той тихо каза:
— Сигурно не си решил да останеш там само за да рониш сълзи. Явно имаш нещо предвид.
— Да, сър. Имам нещо предвид. — Питах се какво ли точно имам предвид.
— Давам ти двайсет и четири часа, Каролайн.
— Четирийсет и осем.
— Четирийсет и осем. И после се връщаш в Лондон. Обещаваш ли?
— Обещавам.
— И още нещо, Каролайн.
— Да, сър?
— Все едно, че не съм чул как ми говореше преди малко. Вярвам, че няма да се повтаря.
— Не, сър. Съжалявам, сър.
— Четирийсет и осем часа. Дръж ме в течение по радиото. Обаждай се по обяд и в полунощ.
Чу се изщракване и разговорът прекъсна. Хънслет се беше свил на завет, отзад до салона. Видя ме и изсумтя.
Излязох на палубата и видях, че вече се разсъмва. Вълнението продължаваше и валеше силен дъжд. Яхтата се люлееше тежко и се стремеше да се отскубне от веригата на котвата. Опънът беше толкова силен, а тласъците така резки, че не знаех дали гумената лодка, двигателят и водолазният костюм, които бях привързал към котвата, щяха да издържат долу още дълго време.
— Какво ще кажеш за това? — и посочи към осветената палуба на „Шангрила“.
Вълнението я подмяташе насам-натам и тя ту заставаше откъм кърмата ни, ту се изместваше към борда. Цялата й предна палуба, където се намираше и кабината на щурвала, беше ярко осветена.
— Сигурно някой страда от безсъние — отвърнах. — Или проверява дали котвата не влачи. Да не мислиш, че са нашите приятели, които в момента разбиват радиото им? Може пък да оставят осветлението си включено през нощта.
— Запалиха го преди десет минути. И гледай, гледай някакви хора излизат на палубата. Странно. Как мина с чичо Артър?
— Зле. Първо ме уволни, после реши друго. Имаме четирийсет и осем часа.
— Четирийсет и осем часа ли? Че какво ще направиш за четирийсет и осем часа?
— Един господ знае. Първо ще поспя. Ти също. За нови гости вече е много светло.
На минаване през салона Хънслет някак между другото запита:
— Интересно какво мислиш за по-младия полицай? Макдоналд младши.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами стори ми се някак паднал духом и угрижен. Нещо му тежи.
— Приличаме си. А може би не обича да става посред нощ. Или е загазил с някое момиче, но ако е така, ще ти кажа, че това хич не ме интересува. Лека нощ.
А трябваше да се вслушам в думите на Хънслет. Заради самия него.
Трета глава
Вторник, десет сутринта — десет вечерта
Всеки има нужда от сън, дори и аз. След десет часа, ако не и по-малко, пак щях да съм във форма. Може би нямаше да излъчвам оптимизъм и добро настроение, тъй като сега не беше време за това, но поне щях да бъда внимателен и бдителен. Умът ми щеше да работи, по думите на чичо Артър, на обичайното си чудовищно равнище, но въпреки това щях да се справям. Само че никой не ми даде тези десет часа сън. Нито дори осем. Събудих се точно три часа, след като си легнах. Трябваше да съм глух, пиян или умрял, за да продължавам да спя на фона на крясъците и ударите, които атакуваха лявото ми ухо и чийто източник се намираше на не повече от трийсет сантиметра от мен.
— Хей, вие там на „Файъркрест“! Хей! — Някой тропаше по едната страна на яхтата. — Мога ли да се кача? Хей! Има ли някой?
Изругах този морски идиот от дъното на сънливата си душа. Провесих нестабилни крака от койката и станах. За малко да падна, струваше ми се, че имам само един крак, а и вратът силно ме болеше. Един поглед в огледалото потвърди лошото ми състояние. Видях неестествено бледо и небръснато лице, мътни и кръвясали очи и тъмни кръгове под тях. Бързо отклоних поглед, тъй като сутрин мога да се примиря с много неща, но не и с такава гледка.
Отворих вратата от другата страна на коридора. Хънслет спеше и хъркаше. Върнах се в каютата и започнах да обличам халата и да си връзвам индийското шалче. Онзи тип отвън продължаваше да тропа и да крещи. Вчесах набързо косата си и излязох на горната палуба.
Навън беше студено, мокро и ветровито. Сив, унил и неприятен свят — защо, по дяволите, не ме оставяха да се наспя? Дъждът се лееше като из ведро, капките отскачаха поне на пет-шест сантиметра от палубата, морето изглеждаше като мляко. Вятърът самотно свиреше във въжетата на мачтите, а еднометровите вълни правеха морето опасно дори и за средноголяма лодка.
Само че не го правеха ни най-малко опасно за моторницата, която сега се поклащаше успоредно на нашата яхта. Макар и по-малка от „Файъркрест“, все пак тя беше достатъчно голяма, за да има остъклена кабина отпред плюс отделна кабина на щурвала, чиито арматурни табла и уреди за управление биха правили чест дори на боинг, а отзад имаше закрита слънчева тераса, която можеше да побере цял футболен отбор, без някой да мисли, че е претъпкано. Виждаха се трима души с черни мушами и френски флотски шапки с черни панделки отзад. Двама от тях държаха куки, с които се бяха прикачили за подпорните греди на перилата на „Файъркрест“. Отстрани на моторницата висяха половин дузина предпазни гуми, непозволяващи на плебейската ни яхта да се отърква в това бяло съвършенство. Нямаше нужда да се опитвам да разчитам името на носа или върху шапките на екипажа. Това беше лодката, която обикновено заемаше по-голямата част от задната палуба на „Шангрила“.
По средата стоеше някаква набита фигура в бяла морска униформа с месингови копчета и чадър в ръка. С другата си ръка фигурата тропаше по външната облицовка на „Файъркрест“, но щом ме забеляза, престана и ме изгледа злобно.