— Какво имаш предвид?
— Томас направи една невнимателна забележка. Ти не я чу, защото бяхме в машинното отделение. — Потръпнах, вероятно от студения вятър. — Отначало не й обърнах внимание, но после разбрах, че те не искат да знаем как изглежда катерът им. Той каза: „Право да си кажа, не разбирам много от кораби и лодки.“ Сигурно си е мислел, че задава твърде много въпроси, и е искал да ме успокои. Не разбирал от кораби и лодки — кажи ми, има ли такъв митничар? Нали половината им живот минава по корабите. Предполагам, че от кораби разбират повече и от конструкторите им. А за дрехите им какво ще кажеш?
— Хайде, хайде. Никой митничар не носи изпоцапана с грес престилка.
— Въпросът е, че те са били в тези дрехи през последните двайсет и четири часа. Нали казаха, че нашата е тринайсетата претърсена от тях яхта. А панталоните им бяха с безупречни ръбове. Или ще кажеш, че се преобличат за всяка яхта?
— Нещо друго казаха ли? — Хънслет говореше толкова тихо, че добре чух как на катера на митничарите изключиха двигателите в момента, в който лъчът на прожектора освети каменния пристан на половин миля от нас. Проявиха ли особен интерес към нещо?
— Проявиха особен интерес към всичко. Хей, чакай малко! Томас силно се заинтересува от батериите, от това, че сме имали купища резервно електрозахранване.
— Я гледай ти. Ами забеляза ли с каква лекота скочиха на борда на катера си нашите митничари, когато си тръгваха?
— Явно не им е за първи път.
— И на двамата ръцете им бяха свободни, а трябваше да носят нещо.
— Фотокопирния апарат. Остарявам, приятелю.
— Точно така. Фотокопирния апарат. Вече работели с портативни фотокопирни машини. Глупости. Значи щом нашето русокосо приятелче не е правило копия от документите, сигурно е било заето с нещо друго.
Влязохме в кабината на щурвала. Хънслет взе голямата отвертка от рафта с инструменти до ехолота и свали капака на апарата за радиовръзка. Погледна вътре, погледна и мене и после бавно монтира капака обратно. Едно беше сигурно, този предавател скоро нямаше да можем да го използуваме пак.
Извърнах глава и погледнах навън през прозореца на кабината. Вятърът продължаваше да се усилва, в тъмната вода проблясваха белите гребени на вълните, а носът на „Файъркрест“ се дърпаше към котвата. Яхтата забележимо потръпваше, тъй като вятърът и приливът се движеха в различни посоки. Чувствувах се ужасно изморен. Но все още гледах. Хънслет ми подаде цигара. Не ми се пушеше, но я взех. Може би щеше да ми избистри мислите. Изведнъж го сграбчих за китката и се вторачих в дланта му.
— Така-а — казах аз. — Всяка жаба да си знае гьола.
— Какво?
— Нищо, нищо. Не мога да се сетя за точната поговорка. Как беше, добрият занаятчия винаги работи със собствените си инструменти. Нашият приятел със склонност към трошене на лампи и кондензатори би трябвало да я знае. Нищо чудно, че в близост до Дъран вратът ми започваше да ме сърби. Къде се поряза?
— Не съм се порязвал.
— Зная, но на дланта ти има кръв. Не бих се учудил, ако този тип е вземал уроци по правоговор. На „Нантвил“ говореше стандартен английски, а при нас, на „Файъркрест“, акцентът му беше северноирландски. С колко ли още акцента разполага? И това по него не са тлъстини, а мускули. Но забеляза ли, че той изобщо не си свали ръкавиците, дори и когато взе чашата с питието?
— Всичко забелязвам, няма що — горчиво отвърна той. — Защо обаче не ни се случи нищо? Дори не се опитаха да те елиминират, макар че си нещо като главен свидетел.
— По две причини. Това не можеше да стане пред полицаите, за които и двамата сме съгласни, че са истински. Иначе трябваше да се погрижат и за тях, а само някой луд би посегнал на живота на полицай. Тези типове обаче са всичко друго, но не и луди.
— Все пак защо са им били тези полицаи?
— За достоверност. Полицаите са извън всяко подозрение. Когато посред нощ някой полицай подаде униформената си глава над фалшборта на яхтата ти, много ясно, че няма да го треснеш по главата с някой кол, а ще го поканиш на борда. Докато към всички останали подходът ще е друг, особено ако сме гузни, както те са смятали.
— Да речем, че е така. Каква е другата причина?
— Това, че рискуваха и изпратиха Дъран, за да видят дали някой от нас няма да го разпознае.
— Защо Дъран?
— Не ти казах, че осветих лицето му с фенерче. Не го запомних, разбира се — видях само някакво бяло петно, полуприкрито зад вдигнатата му ръка. Пък и по-скоро гледах къде да го ритна. Само че те не са знаели това и са искали да видят дали ще го разпознаем. Ние не го познахме иначе щяхме да скочим върху него и да се развикаме на полицаите да го арестуват. Дори не трепнахме. Не издадохме с нищо, че лицето му ни е познато. Така че те вече не се притесняват особено. Щом не сме познали Дъран, значи няма да разпознаем и останалите на борда на „Нантвил“. Следователно никой няма да върти телефони до Интерпол.
— Значи сме в безопасност?
— Дай боже. Макар че се съмнявам.
— Но нали каза…
— Не зная — отвърнах раздразнено. — Просто имам такова чувство. Претърсиха задната част на „Файъркрест“, все едно че търсеха печеливш фиш за тото. После по средата на огледа на машинното отделение изведнъж загубиха интерес. Поне за Томас ми се стори така. Явно беше открил нещо. Нали го видя след това в салона и при претърсването на каютите на носа и горната палуба. Почти не гледаше.
— Да не би нещо с батериите?
— Не. Отговорът ми го задоволи. Сигурен съм. Не зная защо, но съм сигурен.
— Значи ще се върнат пак?
— Ще се върнат.
— Да приготвя ли пистолетите?
— Няма смисъл да се бърза. Сега приятелчетата ни са спокойни, че нямаме връзка с никого. Пощенското корабче се отбива тук два пъти седмично. Днес вече идва, значи ще дойде пак чак след четири дни. Кабелите към сушата са прекъснати, а ако мислиш, че ще ги поправят, много се лъжеш. Освен това предавателят ни не работи, а пощенски гълъби няма. Остава ли някаква друга връзка със сушата?
— „Шангрила“.
Това беше най-близката до нас яхта — лъскавобяла играчка с дължина около трийсет и пет метра. Според мен собственикът й бе дал за нея около четвърт милион английски лири и му бяха върнали няколко монети ресто.
— Радиооборудването й сигурно е поне за няколко хиляди лири, а освен това в залива има още две-три яхти, които е възможно да имат предаватели. Останалите явно имат само приемници.
— Въпросът е колко от предавателите в залива Торбей ще работят и утре?
— Един.
— Точно така, един. Приятелчетата ще се погрижат за останалите. — Е, застрахователните компании ще го преживеят някак — и той погледна часовника си. — Няма да е зле да събудим чичо Артър.
— Горя от нетърпение да го чуя. — Всъщност изобщо не ми се говореше с него.
Хънслет нахлузи някаква връхна дреха, тръгна към вратата и се спря на прага.
— Докато говориш, ще се поразходя по горната палуба. За всеки случай. Дори ще взема и пистолета. Според Томас в този залив вече били проверили три яхти, а Макдоналд не каза нищо, значи е вярно. Тоест в момента в Торбей не работи нито един предавател. Което означава, че онези приятелчета могат да оставят полицаите на брега и да се върнат обратно при нас.
— Възможно е. Но другите яхти са по-малки от „Файъркрест“, а от тях само една е с отделна кабина за щурвала. На останалите предавателят се намира в салона, но пък често там спят собствениците. Значи първо някой трябва да удари собствениците по главата, а пред полицаите това е невъзможно.
— На бас срещу пенсията ти, че Макдоналд не винаги се е качвал на борда.
