— Няма да доживея до пенсия, но наистина не е зле да вземеш пистолета.
Яхтата „Файъркрест“ беше на малко повече от три години. Била е построена тайно в една корабостроителница в Саутхамптън с участието на фирма за морски радиовръзки и по чертежи, предоставени от чичо Артър. Не че той самият е изработил чертежите, но нито един от малцината посветени не е знаел истинския им автор. Всъщност той задигнал идеята от един индонезийски риболовен кораб с японска конструкция, който подал сигнал за повреда в двигателя. Имало два двигателя и от тях само единият бил повреден, но въпреки това корабът не можел да се движи. На това странно обстоятелство обърнал внимание вторият помощник-капитан на притеклата се на помощ фрегата. Той огледал кораба по- внимателно и крайният резултат от всичко бил, че екипажът на кораба още гние в някой от сингапурските затвори. А и чичо Артър получил своето вдъхновение.
Кариерата на „Файъркрест“ била пъстра и безславна. Отначало яхтата обикаляла Балтийско море, но на властите в Мемел и Ленинград им писнало да я виждат, обявили я за персона нон грата и я върнали в Англия. Чичо Артър бил бесен, защото трябвало да отчита разходите пред скъперника министър. След това известно време яхтата била използувана от бреговата охрана за преследване на контрабандисти, а после и оттам я върнали без никаква благодарност. Така че сега за първи път яхтата трябваше да оправдава своето съществуване. При други обстоятелства чичо Артър сигурно много би се радвал на идеята, но не и след като чуеше каквото имах да му казвам.
Уникалността на „Файъркрест“ се състоеше в това, че яхтата имаше две витла и два вала, но само един двигател. Всъщност корпусите на двигателите бяха два, но имаше един двигател, макар и специално изпълнение с подводен байпасен изпускателен колектор. При втория корпус се сваляше муфата на горивната помпа и се отвиваха горните четири болта, след което цялата горна част на двигателя се повдигаше заедно с всичко по нея — горивни тръбопроводи, разпръсквани и т.н. Вътре в корпуса имаше мощен предавател, който с помощта на двайсет-метровата антенна мачта, скрита във фокмачтата на яхтата, можеше да изпрати сигнал и до луната — Томас правилно бе забелязал, че имахме предостатъчно резервна мощност. Пък и в момента луната не ми трябваше — исках само да се свържа с кабинета в дома на чичо Артър в Найтсбридж.
Останалото пространство в десния корпус се заемаше от пъстра колекция, която дори и някой помощник-комисар от Ню Скотланд Ярд би изгледал със замислен израз на лицето. Имаше готови пакети експлозиви, съдържащи аматол, иницииращи взривни вещества и химически детонатори с миниатюрни часовникови механизми с обхват от пет секунди до пет минути и самозакрепващи скоби. Намираше се и чудесен комплект приспособления за проникване с взлом, шперцове, устройства за подслушване, някои от които се изстрелваха с пистолет за сигнални ракети, приспивателни таблетки, четири пистолета и кутия патрони за тях. Бяхме се подготвили за сериозни действия. Два от пистолетите бяха люгери, а другите два бяха германски лилипути, калибър 4.25 — тоест най-малките автоматични пистолети, предлагани в момента на пазара. Човек лесно можеше да скрие лилипутите където си иска по себе си, дори и в левия ръкав на сакото, стига да не си купува костюмите от Карнаби Стрийт.
Хънслет взе единия люгер, провери дали е зареден и излезе. Не че толкова му се щеше да ме охранява — по-скоро не искаше да е наблизо, когато се обади чичо Артър. Не го обвинявах, и на мен никак не ми се говореше точно сега.
Издърпах гумираните кабели, закрепих „крокодилчетата“ към клемите на батерията, поставих слушалките, включих предавателя, подадох сигнал за повикване и зачаках. Нямате нужда от настройка, защото предавателят беше предварително настроен на свръхвисока честота. Червената контролна лампичка светна и някой каза:
— Станция ЦПФХ слуша.
— Добро утро. Тук е Каролайн. Мога ли да говоря с директора?
— Почакайте малко.
Това означаваше, че чичо Артър още спи. Рано сутрин хич го нямаше. След три минути в слушалките ми отново се чу глас:
— Добро утро, Каролайн. Тук е Анабел.
— Добро утро. Координати 481, 281 — тези координати ги нямаше на нито една военна карта, но ние с чичо Артър си имахме свои.
Малка пауза и после гласът отново се обади: — Ясно, Каролайн. Продължавай.
— Открих изчезналия кораб. На четири-пет мили северозападно оттук. Снощи го посетих.
— Снощи какво, Каролайн?
— Бях на борда му. Стария екипаж го няма. Има нов, по-малоброен.
— Намери ли Бети и Дороти?
Макар че и двамата използувахме скремблъри срещу евентуално подслушване, чичо Артър настояваше за всеки случай да си служим и с кодови имена. Те бяха женски и първата им буква съвпадаше с първата буква на истинските ни имена. Това малко ни дразнеше, но трябваше да се съобразяваме с него. Той беше Анабел, аз бях Каролайн, Бейкър беше Бети, Делмонт — Дороти, а Хънслет — Хариет. Звучахме като имена на тропически урагани.
— Намерих ги — поех дълбоко дъх аз. — Те вече няма да се върнат вкъщи, Анабел.
— Те вече няма да се върнат вкъщи — механично повтори той и после мълча толкова дълго, че помислих, че е изключил апарата. Но след малко се обади, някак глухо: — Бях те предупредил.
— Да, Анабел. Беше ме предупредил.
— А корабът?
— Замина.
— Накъде?
— Не зная. Просто замина. Посока север, предполагам.
— Посока север, предполагаш.
Чичо Артър никога не повишаваше глас. И сега говореше така, съвсем безлично, но личеше, че е побеснял, тъй като внезапно изостави всякаква предпазливост.
— Къде на север? Исландия? Норвегия? Значи товарът вече може да е във всяка точка на Атлантика чак до Баренцово море? Как можа да ги изтървеш! След цялото внимателно планиране и след всички разходи. Как можа! Можеше поне да ми спести приказките за планирането, защото то беше изцяло мое. А и Бети и Дороти… Последните думи показваха, че вече малко се е овладял.
— Да, Анабел. Изтървах ги. — Чувствувах как и аз се ядосвам. — Но това не е всичко. Искаш ли да чуеш и останалото?
— Слушам те.
Разказах му и останалата част и накрая той каза:
— Разбирам. Изтървал си кораба. Загубил си Бети и Дороти. Издал си се и пред онези приятелчета и си провалил цялата секретност на операцията. — Пауза. — Довечера в девет часа те очаквам в кабинета си. Инструктирай Хариет да върне яхтата обратно в базата.
— Слушам, сър. — По дяволите това негово „Анабел“. — Очаквах го. Провалих операцията, провалих и вас. Значи ме отстранявате.
— До довечера в девет, Каролайн. Ще чакам.
— Дълго ще има да чакаш, Анабел.
— Какво искаш да кажеш с това?
Ако чичо Артър имаше нисък и заплашителен глас, това щеше да прозвучи ниско и заплашително. Само че гласът му беше равен, толкова равен, че дори носеше повече тежест и от най-обработения и изразителен глас.
— От това място няма полети на гражданската авиация, Анабел. Пощенският кораб ще дойде след четири дни. Времето се разваля и не бих рискувал яхтата, за да се добера до някое по-голямо пристанище. Боя се, че не мога да мръдна оттук.
— За глупак ли ме вземате, сър? — вече се беше ядосал здравата. — Отиваш на брега. Оттам на обяд ще те вземе военен хеликоптер. Довечера в девет часа да си в кабинета ми. И не ме карай да чакам.
Това беше, но реших да направя един последен опит:
— Дайте ми още двайсет и четири часа, Анабел.
— Не ставай смешен и не ми губи времето. Довиждане.
