си. И не ми казвай „пак заповядай“, защото няма да дойда.
Докато набирахме височина, Уилямс запита:
— Добре ли видях, че онзи тип държеше пушка?
— Във всеки случай не беше приятелски протегната ръка, с което толкова се хвалят но тези места — горчиво отвърнах аз.
— Стана ли ясно какъв е, що е?
— Като го гледам, май е таен агент на Шотландското управление на туризма и скоро ще го правят посланик на добра воля в чужбина. Във всеки случай не е от онези, които търся. Но не е и луд. Съвсем нормален си е, но е много притеснен и отчаян.
— Не проверихте навеса за лодки. Може там да се е криел някой, който със сила да е принудил стареца да се държи така.
— Точно това си помислих и затова си тръгнах толкова бързо. Иначе лесно можех да му отнема пушката.
— Да, ама щеше да ви отнесе главата.
— Оръжията са моят занаят. Пушката му беше със спуснат предпазител.
— Извинете. — С изражението си Уилямс показваше, че наистина съжалява. — А сега какво?
— На запад, към остров номер две. — И погледнах картата. — Крейгмор.
— Само ще си губите времето — убедено отвърна той. — Ходил съм там. Веднъж ми се наложи да взема един зле ранен човек и да го откарам в болницата в Глазгоу.
— Каква му беше раната?
— Беше се срязал до бедрената кост с нож за насичане на китове и имаше инфекция.
— Нож за насичане на китове ли? Никога не бях чувал…
— Всъщност ги използуват за големи акули. Тук те са повече от скумриите. Рибарите ги ловят за черния им дроб. От едър екземпляр се получава цяла бъчва рибено масло. — Той ми посочи на картата някаква малка точка на северния бряг. — Това е селцето Крейгмор. Казват, че е изоставено още преди Първата световна война. Сега се движим към него. Някои от тези дядовци са избирали доста причудливи места за къщите си.
Някои от тези дядовци наистина бяха избирали твърде противни местенца за строеж на къщите си. Ако ми се наложеше да избирам къде да си построя къщата — дали тук, или на Северния полюс — щях здравата да се позатрудня. Четири малки сиви къщи бяха скупчени почти на самия бряг, а от големите вълни ги пазеха няколко зловещи рифа — естествен вълнолом. Зад рифовете се поклащаха на котвите си две риболовни лодки. На една от къщите, най-близката до морето, липсваше цялата стена откъм водата. Върху полегатия бряг ясно различавах три акули. Откъм отворената част на къщата се появиха няколко души и започнаха да ни махат.
— Това е навесът, където кормят акулите — каза Уилямс, — издърпват ги направо от водата.
— Нали все някак трябва да си изкарват прехраната. Можеш ли да ме смъкнеш долу?
— А вие как мислите, мистър Калвърт?
— Мисля, че не — освен ако не кацнеш върху покрива на някоя къщите. Онзи, ранения, с лебедката ли го издърпа?
— Да. Но вас няма да ви спусна с лебедката. Не и в това време и не без помощник. Освен ако не е крайно наложително.
— Не е. Гарантираш ли за тези хора?
— Гарантирам. Всичките са свестни. Няколко пъти съм се срещал с шефа им, Тим Хъчинсън, грамаден като канара австралиец. Почти всички рибари от западния бряг ще гарантират за тях.
— Така да бъде. Следващият остров е Балара.
Направихме само една обиколка над Балара. Тя стигаше. Дори и риба-легаса не би избрала Балара за свой дом.
Вече се намирахме над пролива между Балара и Дъб Сгир, а отдолу Бюл нан Уам бушуваше така, че можеше да уплаши и най-сърцатата риба. Във всеки случай мен поне ме уплаши — пет минути, прекарани в тази стихия, било в лодка, било във водолазен костюм, стигаха. В момента започващият прилив и вятърът се движеха в противоположни посоки и ефектът от това беше най-внушителният магьоснически казан, който бях виждал. Не че имаше вълни това по-скоро беше някакъв шеметен кипеж от течения и водовъртежи без определена посока на движение, а водата непрекъснато променяше цвета си — от бялото на плитчините до тъмносиньо. Изобщо — не беше място, където да изведеш старата си леля на разходка с лодка.
Странно, но малко по на изток, към южния бряг на Дъб Сгир, човек наистина можеше да изведе леля си с лодка. Около островите се наблюдаваше един не добре обяснен засега феномен — много често до бурни водовъртежи и течения има учудващо тихи и спокойни води. И тук беше така. По протежение на цяла миля между най-източната и най-южната точка на Дъб Сгир, на около триста метра от брега, водата беше черна и неподвижна. Доста необичайно.
— Сигурен ли сте, че искате да се приземим точно тук? — запита Уилямс.
— Трудно ли е?
— Не. На Дъб Сгир често кацат хеликоптери, макар че аз лично не съм идвал. Много вероятно е да ви посрещнат по същия начин, както на Илън Оран. По западното крайбрежие има десетки частно притежавани острови и никъде не обичат неканени гости. А собственикът на Дъб Сгир направо ги мрази.
— На моменти световноизвестното шотландско гостоприемство става определено досадно. Нещо като домът на шотландеца е неговата крепост, а?
— Тук наистина има крепост. Наследственият замък на клана Долуини.
— Долуини е град, а не клан.
— Добре де, нещо друго също толкова непроизносимо. — Добре казано от човек, чиито уейлски предци вероятно са имали още по-непроизносими имена. — Тук живее главата на клана, лорд Кърксайд. Бивш граф. Влиянието му е голямо, но напоследък води доста затворен живот. Рядко напуска острова, най-вече заради годишните спортни състезания, или веднъж месечно, за да се заяжда с Кентърбърийския архиепископ в Камарата на лордовете.
— Чувал съм за него. Имал много лошо мнение за Камарата на представителите и всяка втора негова реч била на тази тема.
— Точно така. Само че напоследък хич го няма. Наскоро загуби сина си и бъдещия си зет. Самолетна катастрофа. Казват, че това го съсипало. Хората наоколо много го ценят.
Вече бяхме стигнали южния край на Дъб Сгир и изведнъж пред нас се изпречи замъкът. Въпреки назъбените си стени, кръглите кули и бойниците, той трудно можеше да се сравни с двореца Уиндзър. Нещо като джобно издание. Само че гледката наоколо беше ненадмината, дори и от Уиндзър. Замъкът беше построен на върха на една почти отвесна петдесетметрова скала и ако човек се надвесеше твърде много от прозореца на спалнята си, първото нещо, което щеше да го спре бяха скалите, само че те се намираха много по-надолу. Дори нямаше да отскочи.
Вдясно под замъка имаше малко изкуствено заливче. Вероятно там някога е била паднала скала, а след това с цената на много труд вдлъбнатината е била разширена до около трийсет метра. От извадените оттам камъни и чакъл беше изграден вълнолом във формата на подкова, чийто вход към залива не беше по-широк от пет-шест метра. Наблизо се строеше малък навес, който едва ли щеше да може да побира нещо повече от гребна лодка.
Уилямс се издигна на около шейсет метра над замъка. Той представляваше отворено към сушата каре. Откъм морето имаше две назъбени кули, върху едната от които се вееше знаме, а върху другата бе вдигната телевизионна антена. За мое учудване островът не беше толкова пуст, колкото ми се видя от морето. Малко зад замъка имаше тревна площ, широка около двеста метра и доста равна. Тревата очевидно беше съвсем истинска, а не от стандартнозеления тип за голф, и това се доказваше от няколкото кози, които прилежно пасяха по нея. Уилямс опита да се приземи на тревата, но силният вятър му попречи и затова той се придвижи към източната част на замъка и кацна на завет зад нето, близо до ръба на скалата.
Излязох и като наблюдавах с едно око козите, тръгнах да заобикалям ъгъла на замъка. Точно тогава буквално се сблъсках с момичето.
Винаги съм знаел за какво да гледам, ако случайно срещна девойка на някой отдалечен шотландски остров. За фустанела, разбира се. Направо не можех да си представя шотландска девойка без фустанела.
