хеликоптер. Какофонията от звуци изведнъж се усили, тъй като сега куршумите биеха по металния кожух на двигателя, а към нея се добавяше и плющенето на рикошетите. Двигателят рязко спря, все едно, че някой го беше изключил. Хеликоптерът напълно загуби контрол и увисна безжизнено във въздуха. Не че щеше да виси кой знае колко време, но не можех да направя нищо. Свих се и се стегнах, за да посрещна момента на падането във водата, но силата на удара надмина всичките ми очаквания. Паднахме не във водата, а върху рифовете, ограждащи залива.
Опитах да се добера до вратата, но не успях — хеликоптерът се беше забил челно, с нос към морето, откъм външната страна на рифовете, и ударът ме беше запратил под арматурното табло. Вратата се падаше точно над главата ми, но не можех да я стигна с ръце. Пък и бях твърде зашеметен и замаян за каквито и да било сериозни опити. През разбитото предно стъкло и надупчения корпус нахлуваше ледена вода. За миг настъпи гробна тишина, нарушавана само от шума на нахлуващата вода, но после автоматът поднови стрелбата. Куршумите се забиваха над главата ми. На два пъти ми се стори, че някой ядосано ме дърпа за дясното рамо, и потопих още по-дълбоко главата си в студената вода. Вероятно поради комбинирания ефект от проникналата в кабината вода и от куршумите, които шибаха задницата, хеликоптерът се наклони напред, спря за момент, после се хлъзна от рифа и се устреми като камък към дъното, с носа напред.
Пета глава
Сряда привечер — осем и четирийсет вечерта
Една от най-нелепите измислици, разпространявана от хора, които едва ли разбират за какво говорят, е глупашката идея, че смъртта от удавяне била лека и безболезнена и едва ли не приятна. Там е работата, че не е. Това е ужасна смърт. Зная го, защото в момента се давех и не ми беше никак приятно. Главата ми се издуваше сякаш я пълнеха с въздух под налягане, очите и ушите ме боляха ужасно, носът, устата и стомахът ми бяха пълни с вода, а дробовете ми все едно бяха пълни с бензин и горяха. Може би ако отворех уста, за да облекча огнената агония на дробовете, и поемех дълбоко последния си дъх, щеше да настъпи приятната лекота и забравата. Но не ми се вярваше.
Проклетата врата се беше заклещила. Всъщност чудно щеше да е, ако не се беше заклещила след удара в рифа и втория удар в дъното. Бутах вратата, дърпах я и биех по нея с юмруци, но тя не помръдваше. Кръвта гърмеше в ушите ми, огнено менгеме мачкаше гърдите ми и изтласкваше живота от тялото ми. Запънах крака на контролното табло и хванах дръжката на вратата. Получи се нещо като лост. Натисках с всичката сила на отиващия си живот. Кожата на дланите ми се смъкваше, а от натиска тялото ми се изместваше нагоре и назад към вътрешността на корпуса. Дробовете ми вече не издържаха. Струваше ми се, че смъртта не може да е по-лоша от тази агония. От натиска и малкото останал въздух напусна гърлото ми, аз отворих уста и поех последния си дълбок дъх — последната голяма глътка морска вода в живота ми.
Само че не беше вода, а въздух. Противен сгъстен въздух, миришещ на бензин и масло, но все пак въздух. Изобщо не можеше да става въпрос за острия солен въздух на шотландските острови, нито за ухаещия на вино въздух на Егейско море, или пък за въздуха на норвежките борови гори. Не ставаше въпрос и за опиващия като шампанско въздух на Алпите. Бях дишал въздуха на всички тези места, но трябва да кажа, че той не можеше да се сравни със сладостта на сегашната смес от водород, кислород и бензинови и маслени изпарения във въздушната възглавница, която се беше образувала в задната част на хеликоптера — единствената незасегната от куршумите част. За мен това беше най-чистият въздух на света.
Водата покриваше раменете ми. Направих няколко дълбоки вдишвания, за да потуша пожара в дробовете и грохота в главата си, и се преместих назад. Сега водата ми стигаше до гърдите. Протегнах ръка в непрогледния мрак и опипах наоколо, за да видя с колко въздух разполагам. Въздухът беше сгъстен и не можех да преценя хубаво, но реших, че ще е достатъчен за още петнайсетина минути.
Придвижих се още малко наляво, поех дълбоко дъх и се гмурнах. На три метра зад седалката на пилота имаше друга врата, която се надявах да отворя. Намерих мястото веднага, но самата врата я нямаше. Явно се беше откачила при удара — при същия удар, заклещил вратата откъм моята седалка и сега там зееше дупка. Върнах се обратно в горната част на корпуса и отново вдишах сгъстения въздух. Сега вече не ми се стори толкова хубав, колкото първия път.
След като вече знаех, че има откъде да се измъкна, не бързах толкова. Онези горе сигурно ме чакаха с приготвено оръжие, а ако имаше нещо, което да характеризира досегашното им отношение към работата, това беше целенасочената им изчерпателност. За тези типове не съществуваше такова нещо като наполовина свършена работа. Очевидно се бяха добрали дотук с моторна лодка, която нямаше как да не е наблизо. Дори можеше вече да е точно отгоре, на мястото на падането, на хеликоптера, а юнаците от екипажа едва ли си седяха кротко с чаши в ръцете и се поздравяваха с успеха. Сигурно отдавна чакаха с готови фенерчета и дебнеха дали някой няма да изплува. И с пистолети.
Ако някога се върнех на „Файъркрест“, ако някога изобщо пак се свържех с чичо Артър — направо се чудех и маех какво ще му казвам. Вече бях изгубил „Нантвил“ и причинил смъртта на Бейкър и Делмонт. Освен това се бях издал пред неизвестния враг — ако след посещението на фалшивите митничари, които повредиха радиопредавателя ни, това още не беше ясно, то сега вече нямаше никакви съмнения кой бях. Да не говорим, че погубих и лейтенант Скот Уилямс, а флотът загуби един хеликоптер. От четирийсет и осемте часа на чичо Артър оставаха само дванайсет, но бях сигурен, че след като той свършеше с мен, и тях нямаше да ги има. Свършваха и дните ми на таен агент, и то завинаги, с препоръките от него не биха ме взели на работа и като нощен пазач. Но сега всичко това нямаше никакво значение. Бейкър, Делмонт и Уилямс вече ги нямаше. Някой трябваше да плаща и работата беше излязла извън контрола на чичо Артър. При сегашната ситуация обаче никой не би заложил дори едно към хиляда, че този дълг някога ще бъде уреден. Само глупак би се обзаложил при тези условия.
Смътно се питах колко ли ще чакат онези отгоре — в това, че ще чакат, бях абсолютно убеден. Изведнъж усетих някакъв особен солен и сух вкус в устата си — нямаше нищо общо с постоянно влошаващото се качество на въздуха. Той вече беше достатъчно замърсен, но човек може да издържи учудващо дълго време в мръсен въздух, а в моя случай кислород имаше поне за още няколко минути.
Въпросът не беше те колко ще чакат, а колко ще издържа аз. Дали не бях чакал твърде много? Усещах как в гърлото ми панически набъбва някаква буца, която ми пречи да дишам, и то до такава степен, че трябваше да я преодолявам със съзнателно усилие на волята си.
Опитах се да си припомня времето, когато работех на спасителния кораб. От колко време бях под водата и на каква дълбочина? За колко време потънах от повърхността до дъното? Само че при моите обстоятелства времето губеше всякакво значение. Да кажем четирийсет секунди. Някъде на половината път към дъното бях поел последната си глътка въздух, преди нахлулата вода да ме залее. После минута-минута и половина борба със заклещената врата. След това около минута почивка и половин минута за търсене на другата врата. Колко време беше минало след това? Шест минути? Седем? Не по-малко от седем. А не можех да разчитам на повече от общо десет минути. Буцата отново заседна в гърлото ми.
На каква дълбочина бях? Всъщност това беше жизненоважният въпрос. Ако се съдеше по налягането, беше доста дълбоко. Но колко точно? Двайсет метра? Трийсет? Четирийсет? Опитах да си представя картата на пролива на Торбей. Най-дълбоката му точка беше над хиляда и петстотин метра под повърхността и се намираше близо до южния бряг, значи някъде наоколо. А на мен ми стигаха и петстотин метра и всичко беше свършено. Край. Припомних си и таблицата на декомпресията. При десет минути на петстотин метра дълбочина, при изплуване трябва да се спира в продължение на осемнайсет минути. Когато се диша въздух под налягане, излишният азот се натрупва в тъканите, а при изплуване този азот се поема от кръвоносната система, попада в белите дробове и чрез дишането се отделя. Но ако човек изплува твърде бързо, дишането не може да се справи с натрупания азот и в кръвта се образуват азотни мехурчета, което понякога причинява известните спазми при водолазите. Дори и ако бях на триста и петдесет метра, при изплуването си трябваше да спирам за декомпресия в продължение на шест минути, а в моя случай това беше невъзможно. Щях да стана инвалид. От друга страна, бях сигурен, че колкото повече време оставах под водата, толкова по-мъчителни щяха да бъдат спазмите. Изведнъж перспективата да изплувам и да се окажа под прицела на оръжието и безмилостните погледи ми се видя доста привлекателна в сравнение с оставащата алтернатива. Няколко пъти си поех дълбоко дъх, за да обогатя максимално кръвта си с кислород, издишах и отново вдишах, така че да изпълня и последния кубически сантиметър в дробовете си, и се
