гмурнах. Промъкнах се през отвора и се устремих към повърхността.
Докато потъвах, нямах представа колко време ми бе отнело това. Сега също не знаех колко време изплувах. Плувах бавно и равномерно, за да не изразходвам прибързано целия си кислород. На всеки няколко секунди изпусках от устата си малко въздух, съвсем малко, за да облекчавам налягането в дробовете. Непрекъснато гледах нагоре, но водата си оставаше мастиленочерна, все едно че си стоях на хиляда метра дълбочина. И изведнъж, точно преди да ми свърши въздухът и дробовете отново да ме заболят, цветът на водата се измени почти незабележимо и главата ми се удари в нещо твърдо и неподвижно. Хванах се за него, изплувах, напълних си дробовете с чудесния солен въздух и зачаках началото на спазмите, на острите и мъчителни болки в ставите. Само че спазми нямаше. Изглежда съм бил потънал на не повече от двеста метра, макар че дори и тогава би трябвало да почувствувам нещо. Вероятно е било по-плитко.
През последните десет минути умът ми, също като всичко останало от тялото ми, беше преживял голям шок, но сигурно беше пострадал повече, тъй като едва сега осъзнах за какво съм се хванал. Беше рулят на някаква лодка, а ако продължавах да се съмнявам, то на около метър пред мен две бавно въртящи се витла лениво разбиваха фосфоресциращата вода. Бях изплувал точно под лодката им. За мой късмет. А би могло да се ударя в едно от витлата и да си разбия главата. Дори и сега, ако кормчията решеше да даде заден ход, щях да бъда засмукан от движението на витлата и да се превърна в нещо, току-що излязло от машина за рязане на салата. Въпреки това реших да не рискувам и да не избързвам.
Отдясно се виждаше рифът, върху който се бяхме разбили. Сега той беше ярко осветен от два мощни прожектора, поставени на кърмата на лодката. Намирахме се на около четирийсет метра от него и двигателят работеше само, за да задържа лодката на едно място срещу вятъра и вълните на прилива. От време на време един друг прожектор описваше кръг по морската повърхност. Не виждах никого от екипажа, но добре знаех какво правеха в момента — изчакваха и наблюдаваха с вдигнати предпазители на пистолетите. Не виждах и самата лодка, но бях сигурен, че ще я позная, ако някога пак се срещна с нея. Извадих ножа от яката си и изрязах на руля дълбок белег с формата на V.
Сега вече чувах и гласове. Говореха четирима души, но нямах никакви трудности при разпознаването им. Дори да надживеех библейския Матусаил, нямаше да забравя нито един от тях.
— Има ли нещо от твоята страна, Куин? — Капитан Имри, организаторът на хайката срещу мен на борда на „Нантвил“.
— Нищо, капитане. — Усетих как косите на тила ми настръхват. Куин. Дъран. Фалшивият митничар. Човекът, който за малко щеше да ме удуши.
— А при тебе, Жак? — отново се обади капитан Имри.
— Нищо, сър. — Специалистът по автоматично оръжие. — Осем минути сме тук, а те потънаха преди петнайсет. Представяте ли си какви дробове трябва да има човек, за да издържи толкова време под водата, капитане?
— Достатъчно — каза Имри. — За свършеното тази вечер ни се полага отделно възнаграждение. Крамър?
— Да, сър? — Същият гърлен глас като на капитана.
— Пълен напред. Нагоре по пролива.
Хвърлих се назад и се гмурнах надолу. Водата над мен закипя, а аз заплувах към рифа на около три метра под повърхността. Не зная колко време плувах така, със сигурност е било по-малко от минута, защото дробовете ми не се чувствуваха както преди четвърт час. Когато вече не можех да издържам, изплувах, но ми се щеше главата ми да е някъде другаде.
Нямаше защо да се притеснявам. Виждах само леко блестящата изчезваща диря на лодката, нищо друго. Прожекторите вече ги нямаше — щом капитан Имри беше казал, че работата е свършена, значи беше свършена. И естествено, по лодката им вече нямаше нито една светлина — нито вътре в кабините, нито дори навигационни светлини. Обърнах се и бавно продължих към рифовете. Стигнах скалите, вкопчих се в тях и известно време събирах сили. Направо не можех да повярвам, че петнайсет минути могат така да изтощят човек. Стоях пет минути, а ми се искаше да е един час. Само че времето не беше на моя страна. Пуснах се и заплувах към брега.
Правех вече трети неуспешен опит да се прехвърля от гумената лодка през фалшборта на „Файъркрест“. Метър и двайсет не повече. Само метър и двайсет, а ми се струваше, че се катеря по Матерхорн. И десетгодишно дете можеше да го направи. Но не и Калвърт. Калвърт беше един много стар човек.
Викнах на Хънслет, но той не се появи. Още три пъти го виках, но без резултат. Яхтата беше тъмна, тиха и безжизнена. Къде ли беше той, по дяволите? Спеше ли, или беше решил да отиде до сушата? Не, не до сушата. Обещал беше да стои на яхтата, в случай, че се обади чичо Артър. Значи си спинкаше в каютата. Усетих как ме обзема яростен гняв. Това вече беше твърде много след всичко, което бях преживял. Твърде много. Ще ми спи, нахалникът. Вече крещях с всичка сила и удрях немощно по стоманения корпус с дръжката на люгера си. Но не се появи никой.
На четвъртия опит успях. Едва-едва, но успях. Няколко секунди се люшках несигурно, легнал по корем върху парапета и стиснал в ръка въжето на гумената лодка, но най-сетне се претърколих на борда. Завързах въжето и отидох да търся Хънслет. Исках да му кажа какво мисля за него.
Само че не можах да му кажа нищо, защото го нямаше на борда. Претърсих „Файъркрест“ от носа до кърмата, но от Хънслет нямаше и следа. Не личеше спешно да му се е наложило да напусне, на масата в салона нямаше остатъци от храна, нито пък в кухненския бокс имаше немити съдове. Не се виждаха и следи от борба — всичко беше спретнато и чисто, както и трябваше да бъде. Само дето Хънслет го нямаше.
Отпуснах се за една-две минути върху канапето в салона и се опитах да открия причина за отсъствието му. За съжаление състоянието ми не позволяваше да стигна до какъвто и да е извод. Отпаднало се придвижих до горната палуба и издърпах лодката. Този път изобщо не ми хрумна да я привързвам към веригата на котвата — освен че физически нямаше да се справя, ми се струваше, че вече няма смисъл. Изпуснах въздуха на лодката и я прибрах заедно с двигателя й в сандъка на кърмата. Ами ако дойдеше някой и започнеше да претърсва? Щеше да получи куршум. Нямаше да ме интересува дали е директор на полицията, шеф на Скотланд Ярд или началник на митницата — първо щях да го прострелям в ръката или крака например, и едва после щях да му изслушам обясненията. А ако беше някой от приятелчетата ми — някой от „Нантвил“ или от рифовете — щях направо да го застрелям.
Прибрах се вътре. Чувствувах, че ще повърна. Хеликоптерът беше на морското дъно. Пилотът също. Половината му гръден кош беше отнесена от куршумите. Имах всички основания да се чувствувам зле. Свалих си дрехите и се избърсах с хавлията. Това сякаш изсмука и последните ми сили. Вярно, че последният час ми дойде доста нанагорно, с цялото това бясно тичане през тъмната гора, паданията, надуването на лодката и прехвърлянето й през проклетите покрити с водорасли камънаци. Всичко това направо ме съсипа, макар че би трябвало да съм трениран. Но как човек да тренира душата си?
Влязох в каютата си и старателно се облякох в чисти дрехи, без да забравям и индийското шалче. Оставените от Куин разноцветни синини се бяха подули до такава степен, че трябваше да вдигна шалчето почти до ушите. Погледнах се в огледалото. Оттам ме гледаше дядо ми. Дядо ми на смъртното си ложе. Лицето ми имаше такъв изтощен и изпит вид, какъвто нормално се свързва с предстояща скорошна гибел. Освен че кръвта го беше напуснала, то беше и цялото изподрано от боровите иглички. Изглеждах като човек, страдащ от обриви. Чувствувах се като човек, страдащ от бубонна чума.
Проверих изправността на люгера и на малкия лилипут. Бяха наред. Върнах се в салона и си налях три пръста уиски. То премина през гърлото ми като пор по дирите на заек в дупката му. Изтощените ми кръвни телца отново се раздвижиха. Струваше ми се, че ако ги стимулирам с още малко от същото лекарство, те дори могат да се разтичат, и тъкмо взимах бутилката, когато чух шум от двигател.
Оставих бутилката, загасих осветлението в салона, макар че тежките завеси бяха спуснати и отвън не се виждаше нищо, и заех позиция зад отворената врата на салона.
Бях сигурен, че тези предпазни мерки са излишни и че това е Хънслет, които се връща от брега, но пък защо тогава не беше използувал дървената лодка, която все още си висеше на лодбалката на кърмата? Вероятно някой го е убедил с някоя много основателна причина да отидат до брега и сега го връща
