обратно.
Двигателят на лодката утихна, мина на празни обороти, даде заден ход и отново празни обороти. Лек тласък, някакви гласове, някой се качи на борда и шумът на двигателя се отдалечи.
Стъпките на посетителя — беше само един — се насочиха към кабината на щурвала. Уверени стъпки на човек, който знае къде отива. Имаше само едно съмнително нещо. Не бяха стъпките на Хънслет.
Притиснах се към стената, извадих люгера, освободих предпазителя и се подготвих да посрещна посетителя в духа на най-добрите шотландски традиции, които знаех от досегашния си опит.
Чух как вратата на кабината на щурвала се отвори с изщракване и как някаква твърда ръка я затвори. Пред посетителя се движеше ярък лъч от фенерче и се спускаше по четирите стъпала, отделящи кабината от салона. Той се спря на вратата на салона и лъчът описа кръг, докато търсеше ключа за осветлението. Напуснах укритието си и направих три неща — обвих с ръка врата му, забих не особено нежно коляно в кръста му и допрях дулото на люгера в дясното му ухо. Пипах грубо, но си имах основания, защото това можеше да бъде старият ми приятел Куин. Обаче изохкването, което чух, ме убеди, че не е той.
— Това в ухото ти не е слухов апарат, приятелю. Викат му пистолет. Намираш се на един спусък разстояние от по-добрия свят. Гледай да не ме изнервиш.
По-добрият свят май никак не го привличаше. Гостенинът не ме изнерви. Само издаде някакъв гъргорещ звук, като че ли се опитваше да каже нещо или да си поеме дъх, но иначе изобщо не помръдна: стоеше както си беше, абсолютно неподвижен. Отпуснах малко хватката.
— Запали лампата с лявата си ръка. Бавно и внимателно.
Наистина беше много бавен и внимателен. В салона светна.
— Вдигни ръце над главата си. Високо.
Този тип беше направо образцов пленник, правеше точно, каквото му е казано. Обърнах го, заведох го под лампата и му казах да ме погледне.
Беше среден на ръст, облечен спретнато в астраганено палто и кожен руски калпак. Имаше добре поддържана бяла брада и мустаци, а по средата на брадата минаваше симетрична черна ивица — друга такава никога не бях виждал. Загорялото му лице беше доста зачервено — било от ярост, било от задушаване, но най-вероятно и от двете. Той смъкна ръцете си, без да съм му позволил, седна на канапето, извади монокъл, постави го на дясното си око и ме изгледа с хладна ярост. Върнах му погледа, прибрах люгера, налях малко уиски и го подадох на чичо Артър. Контраадмирал сър Артър Арнфорд-Джейсън, К. О. Б. и цялата останала част от азбуката.
— Трябваше да почукате, сър — изрекох с упрек.
— Трябвало да почукам. — Гласът му звучеше приглушено, явно го бях стиснал по-силно, отколкото трябваше. — Винаги ли посрещаш гостите си по този начин?
— Нямам гости, сър. И приятели нямам. Не и в тази част на Шотландия. Тук имам само врагове. Който и да влезе през тази врата, е враг. Не ви очаквах, сър.
— Дано да е така. След това, което ми стори, наистина се надявам да е така. — Той разтри гърлото си, отпи от уискито и се изкашля.
— И аз не смятах да идвам. Знаеш ли колко златни кюлчета има на борда на „Нантвил“?
— Доколкото зная, за около един милион лири.
— Това знаех и аз. Само че милионите са осем. Кюлчета на стойност осем милиона английски лири! Обикновено златото, което пътува от Европа до сейфовете на Форт Нокс в САЩ, е на малки партиди, не повече от осем четиринайсеткилограмови кюлчета наведнъж. За по-безопасно. За по-сигурно. Да не би да стане нещо. Само че този път банката е била сигурна, че нищо няма да се случи, тъй като имахме агенти на борда. Били закъснели с плащанията и затова натоварили шестстотин и четирийсет кюлчета, без да уведомяват никого. Осем милиона лири. Сега банкерите са изпаднали в луда паника. Правителството също е изпаднало в луда паника. И всички си го изкарват на мене.
А той беше дошъл, за да си го изкара на мене.
— Трябваше да ме предупредите, че идвате — обадих се аз.
— Опитах се. Но ти не се свърза с мен в уречения час на обед. Елементарна грешка, Калвърт, и сериозно нарушение. Не спазвате графика. И ти, и Хънслет. Тогава реших, че нещата отиват от развала на провала. Реших лично да се заема с операцията. Пристигнах със самолет и с катер на Кралските военновъздушни сили. — Явно това беше борещият се с вълните на пролива катер, който бях забелязал от хеликоптера на връщане към заливчето. — Къде е Хънслет?
— Не зная, сър.
— Не знаеш? — Говореше с познатия ми безизразен глас, който обаче хич не ме стряскаше. Не е ли малко необичайно за тебе Калвърт, да не знаеш нещо?
— Да, сър. Боя се, че някой го е отстранил, но още не зная как. Какво правихте през последните два часа, сър?
— Какво искащ да кажеш?
Как ми се искаше да престане да тика този проклет монокъл в окото си. Знаех, че монокълът му не е превземка — той почти не виждаше с дясното око — но въпреки това жестът му силно ме дразнеше. В този момент просто нямаше нещо, което да не ме дразни.
— Имам предвид този катер на Кралските военновъздушни сили, с който сте дошли. Той би трябвало да е пристигнал тук още преди два часа. Защо тогава не се качихте на яхтата?
— Качих се. В тази тъмнина за малко да се блъснем във „Файъркрест“. Но нямаше никого. Така че отидох да похапна. Доколкото видях, тук имате само отвратителен консервиран фасул.
— В хотел „Кълъмба“ едва ли биха ви предложили нещо повече. Най-много да добавят и препечени филийки. — Хотел „Кълъмба“ беше единственият хотел в Торбей.
— Аз похапнах пушена пъстърва и филе-миньон с бутилка великолепно бяло рейнско вино. Обядвах на борда на „Шангрила“. — Думите му се придружаваха от лека усмивка.
Ахилесовата пета на чичо Артър отново излизаше наяве. Той страхотно си падаше по лордовете, а в този случай макар и да не ставаше въпрос за лорд, все пак седемцифрените доходи си имаха своето значение.
— На „Шангрила“? — зяпнах го с учудване, но после ми просветна. — Разбирам, разбирам. Бяхте ми казвали, че познавате добре лейди Скурас. Всъщност нея я познавате много добре, а съпруга й добре. Как е старият ми приятел сър Антъни?
— Благодаря, добре — отвърна студено той.
Чичо Артър притежаваше нормално чувство за хумор, но лекомисленото отношение към титуловани милионери не му се виждаше никак забавно.
— А лейди Скурас? — Той се поколеба.
— Хм, ами…
— Не толкова добре. Бледа, измъчена, нещастна и с тъмни сенки под очите. Като мене. Съпругът й я тормози много. Психически и физически. Снощи я унижи пред всички. Над лактите й имаше белези от въже. Как мислите, сър Артър, защо ще има белези от въже?
— Това не е възможно! Пълни фантазии. Познавах предишната лейди Скурас, онази, която почина в болница в началото на годината. Тя…
— Била е на лечение в заведение за душевноболни, доколкото разбрах от Скурас.
— Няма значение. Тя го обожаваше. И той я обожаваше. Не е възможно да се е променил до такава степен. Сър Антъни… сър Антъни е джентълмен.
— Така ли? А бихте ли ми казали как е натрупал първите си милиони? Вярвам, че сте видял и сегашната лейди Скурас?
— Видях я — бавно отвърна той. — Макар че закъсня и се появи едва с филето. — Той не виждаше нищо смешно в това. — Не изглеждаше никак добре и имаше синина на дясното слепоочие. Паднала била, докато се прехвърляла от моторницата на яхтата, ударила се в предпазното перило.
— По-скоро се е ударила в юмрука на съпруга си. Но нека се върнем на първото ви качване на „Файъркрест“. Претърсихте ли яхтата?
— Претърсих. Навсякъде без кърмовата кабина, която беше заключена. Реших, че там има нещо, което не искаш да се вижда от случайни посетители.
— Сега разбирам. Там наистина е имало нещо. И посетители е имало, но не са били случайни. По-скоро
