доза недоверие. Шарлот Скурас ме приветствува с напрегната усмивка — чичо Артър не преувеличаваше за синината, беше направо прелестна. Непознатият остана безучастен, а Лаворски — непроницаем. Долман седеше неподвижно, сякаш беше издялан от мрамор, докато по лицето на лорд Чарнли за миг пробягна някаква сянка, все едно че прекосяваше гробище посред нощ и някой изведнъж го бе потупал по рамото. Поне аз така си помислих, но може пък да си въобразявах. Само че нямаше как да си въобразя лекото изпукване, след което на килима падна столчето на чашата. Подобна сцена може да се открие само в някоя викторианска мелодрама. Явно нещо измъчваше нашия аристократичен брокер. А дали и останалите страдаха от подобни мисли, беше трудно да се каже. Долман, Лаворски и най-вече чичо Артър можеха да изпишат на лицата си каквото изражение си пожелаят.
— За бога, Питърсън. — В гласа на Скурас се долавяше изненада, но не и такава, с каквато би посрещнал човек, завърнал се от оня свят. — Не знаех, че вие двамата се познавате.
— Така е. Познаваме се. Питърсън и аз сме дългогодишни колеги, Тони. Нали знаеш, че работя към ЮНЕСКО. — Чичо Артър винаги казваше, че е британски представител в ЮНЕСКО, с което обясняваше честите си пътувания в чужбина. — Морската биология не спада точно към културата, но си е наука като всички останали. Питърсън е един от основните ми хора. Лектори, искам да кажа. Пращал съм го по задачи в Европа, Азия, Африка и Латинска Америка. — Което си беше вярно, само дето не ставаше въпрос за лекции. Не знаех, че е тук, докато не го срещнах в хотела. Но стига съм говорил за това. Думата ми е за Хънслет, колегата на Питърсън, и мой колега, в известен смисъл. Не можем да го открием никъде. Не е бил в селото, а вашата яхта е най-близката. Случайно да сте го виждали?
— Боя се, че не съм — отвърна Скурас. — Някой от вас да го е виждал? Никой, така ли?
Той натисна звънеца. Влезе един стюард и Скурас му нареди да разпита екипажа дали не знае нещо.
— Кога е изчезнал, мистър Питърсън?
— Нямам представа. Оставих го да прави експерименти, а мен ме нямаше цял ден, събирах образци. Медузи. — Усмихнах се извинително и потърках възпаленото си лице. За съжаление, от отровния вид. Като се върнах, той беше изчезнал.
— Приятелят ви можеше ли да плува, мистър Питърсън? — запита непознатият.
Той беше около четирийсетте, мургав, набит и с искрящи черни очи, дълбоко хлътнали в загорялото лице. Явно днес на мода бяха безизразните физиономии, така че и аз се придържах към това правило. Не беше никак лесно.
— Боя се, че не — отвърнах тихо. — Лошото е, че и аз си мисля същото. Отзад на кърмата, нямаме предпазни перила. Една невнимателна стъпка и… — Прекъсна ме повторната поява на стюарда, който съобщи, че никой не бил виждал Хънслет. Аз продължих: — Смятам, че незабавно трябва да уведомя сержант Макдоналд.
Всички останали бяха на същото мнение, така че след малко ние си тръгнахме. Навън студеният дъжд плющеше с нова сила. Като стигнахме трапа, се престорих, че се подхлъзвам, и отнесох със себе си проводника на осветлението. При този дъжд, вятър и внезапно настъпилата тъмнина мина почти цяла минута, преди да ме издърпат обратно и да ме отведат в каюткомпанията. Старият Скурас беше самото съчувствие и веднага ми предложи сухи дрехи, но аз учтиво отказах и с чичо Артър се върнахме на „Файъркрест“. През целия път обратно не продумахме нито дума. Обадих се едва след като вързахме лодката:
— По време на обяда на „Шангрила“ сигурно сте им обяснили защо сте тук и как така сте пристигнали с катер на Кралските военновъздушни сили.
— Да. Разказах им желязна история. Една изключително важна конференция на ЮНЕСКО в Женева е на път да се провали поради отсъствието на някой си доктор Спенсър Фриман. Това дотук е чиста истина, има го във всички днешни вестници. А доктор Фриман не е там, защото на нас така ни изнася. Това вече никой не го знае. Казах им, че присъствието му на конференцията е от национален интерес. Научили сме, че той в момента извършва полеви изследвания в Торбей, и правителството ме е изпратило да го издиря и върна обратно.
— Защо тогава сте върнали катера? Може да им се види странно.
— Няма. Ако приемем, че се е забутал някъде из района на Торбей, очевидно няма да го открия преди да съмне. Освен това им казах, че е приготвен и хеликоптер. Само трябва да се обадя по телефона, и той ще пристигне за по-малко от час.
— Точно така. Пък и вие откъде да знаете, че телефонните линии са прекъснати. Мда-а. Историята е могла да мине, ако не се бяхте отбили на „Файъркрест“, преди да отидете на „Шангрила“. Не сте знаели, че приятелчетата точно тогава са били в заключената кабина на кърмата и после сигурно са съобщили за военния катер. Дори и да не са го видели, тези катери се познават лесно по шума на двигателя. Така че онези вече знаят, че лъжете като дърт циганин. Много вероятно е дори да се досещат кой сте. Поздравявам ви, сър. Сега сте в моята група, където нито една застрахователна компания няма да ви направи застраховка „живот“, дори и при 99 процента платена вноска.
— Разбра ли нещо от посещението на „Шангрила“?
— Да, сър. Нали видяхте реакцията на нашия брокер, лорд Чарнли. Никаква аристократична хладнокръвност.
— Само това не е достатъчно, Калвърт — отвърна хладно чичо Артър.
— Да, сър. — Аз извадих водолазния костюм от сандъка и тръгнах надолу. — Само че падането ми във водата не беше случайно. Не ви казах, че снощи, докато се държах за руля на лодката, го белязах с ножа си. Изрязах буквата V. На моторницата на „Шангрила“ има същия белег. Значи това е лодката.
— Ясно. Сега разбирам. — Чичо Артър се отпусна на канапето и ме изгледа с комбинацията от синьо око и монокъл. — Само че забрави да ме предупредиш.
— Не съм забравил. — Вече смъквах мокрите си дрехи. — Но не знаех дали сте достатъчно добър актьор, сър.
— Добре. Съгласен съм. Значи това потвърди съмненията ти.
— Не, сър. По-скоро ги потвърди повторно. Аз го знаех отпреди. Помните ли онзи набит здравеняк, дето седеше до Лаворски? Онзи, който ме попита дали Хънслет може да плува? Обзалагам се на каквото кажете, че той не е бил на обяда на „Шангрила“.
— Печелиш. Как позна?
— Той командуваше екипажа на лодката, от която свалиха хеликоптера и убиха Уилямс, а после дебнеха да убият и мене. Казва се капитан Имри. Той е и капитанът на екипажа, отвлякъл „Нантвил“.
Чичо Артър кимна, но умът му беше някъде другаде. Явно се чудеше на водолазния костюм, който обличах.
— Какво, по дяволите, си решил да правиш с това нещо? — запита той.
— Малко предупреждение, сър. Няма да се бавя. Отивам до „Шангрила“. По-точно до моторницата им. С едно малко апаратче и пакет захар. И с ваше позволение, сър.
— Май забрави да ми кажеш още нещо, Калвърт. Това, дето прекъсна осветлението на трапа, и то не беше случайно, нали така?
— Искам да се добера дотам, преди да са го оправили, сър.
— Просто не мога да повярвам. — Чичо Артър клатеше глава. За момент реших, че има предвид товара, с който бях ходил до моторницата на „Шангрила“, но следващите му думи показаха, че мисълта му е насочена към по-възвишени и по-важни неща.
— Не мога да повярвам, че Тони Скурас е затънал до ушите в тази история. Има нещо гнило. Направо не ми се вярва. Та той беше включен в списъка за получаване на титлата „лорд“.
— Така ли? А той ми каза, че изчаквал цената да падне.
Чичо Артър не отвърна нищо. При нормални обстоятелства би счел подобно изказване за смъртна обида, тъй като тази титла очакваше и него при пенсионирането му, но сега мълчеше. Очевидно бе потресен.
— Не искам нищо друго освен да ги арестувам — казах аз. — Само че ръцете ни са вързани. Нищо не можем да направим. Но се питам дали да не ви помоля за една услуга, сър. Преди да отидем на брега искам да науча две неща. Едното е дали преди няколко дни сър Антъни действително е ходил до някоя от корабостроителниците в Клайд, за да му поставят стабилизатори — не всяка корабостроителница би се наела да го направи на яхта с такива размери. Това може да се разбере за няколко часа. Хората понякога
