е бил мъртъв, а са смятали, че и аз също съм мъртъв. Това предимство вече не им е трябвало.
— Така е, така е. Господи, колко злодейски са го замислили. — Той свали монокъла и си разтърка окото с юмрук. — Те са знаели, че ще открием Хънслет още първия път, когато решим да използуваме предавателя. Вече започвам да разбирам забележката ти за застрахователните компании. Те не знаят ние какво знаем, но не могат да си позволят да рискуват. Не и когато залогът е седемнайсет милиона лири. Значи ще трябва да ни премахнат.
— Вярно — съгласих се аз. — Твърде дълго им се пречкаме и нищо чудно вече да са тръгнали към нас. Не изпускайте люгера, сър. Като тръгнем, ще бъдем в безопасност. Само че първо трябва да пренесем на брега Хънслет и онова приятелче в кърмовата кабина.
— Точно така. Нека първо ги откараме на брега.
Дори и при най-благоприятните условия вдигането на котвата ни с електромотора не беше работа за малоумен, дори и за старателен малоумен. Макар и малък, електромоторът на лебедката имаше теглителна сила от около седемстотин килограма. Ако човек не внимаваше, някой ръкав или крачол можеше да се захване между веригата и барабана и току-виж си останал без крайник, още преди да успееш да извикаш или да се пресегнеш към копчето на прекъсвача. Тази операция беше дваж по-опасна на мокра и хлъзгава палуба. А като добавим и пълната тъмнина, силния дъжд и люлеенето на яхтата, както и това, че от предпазливост не използувах храповия механизъм и бях покрил лебедката с брезент, рискът ставаше много висок. Само че не беше толкова висок, колкото ако привлечехме вниманието на нашите приятели от „Шангрила“.
Може би бях напълно погълнат от работата или пък приглушеният шум на веригата ми пречеше, но отначало не обърнах внимание на гласа. На два пъти ми се беше сторило, че чувам някакъв далечен женски глас, но и двата пъти решавах, че това сигурно са разни пияници на някоя от околните по-малки яхти — само особено мощен компютър на Ай Би Ем би могъл да изчисли цялото количество джин, което нощем се изпива от британските любители на ветроходния спорт. После отново чух гласа, много по-близо, и този път отхвърлих всякакви мисли за пиянски компании. В такива компании, ако някой крещи отчаяно, то е защото джинът е свършил, докато викът, който чух, беше съвсем различен. Изключих лебедката и шумът от веригата спря. Лилипутът вече беше в ръката ми, без сам да зная как.
— Помощ! — Гласът беше тих, настойчив и отчаян. — Помогнете, за бога!
Идваше откъм водата, отляво на яхтата. Тихо се придвижих до мястото, откъдето смятах, че се чува, и замрях неподвижно. Мислех си за Хънслет и изобщо не помръдвах. Нямах намерение да помагам никому, докато не се уверях, че гласът идва не от гумена лодка, където седят двама души с автомати. Достатъчно беше да изтърва някоя непредпазлива дума или да светна за малко — и някой леко щеше да натисне спусъка, а тогава Калвърт щеше да се пренесе при предците си, стига те да искаха да имат нещо общо с такъв глупав наследник.
— Моля ви! Помощ! Помогнете!
Помогнах й. Не толкова защото отчаянието в гласа безспорно бе истинско, колкото защото гласът безспорно принадлежеше на Шарлот Скурас.
Откачих една от предпазните гуми, спуснах я във водата и казах:
— Лейди Скурас?
— Да, да. Аз съм. Слава богу, слава богу! — Тя се задъхваше, а и явно беше глътнала доста вода.
— До яхтата има гума. Хванете се за нея. След миг тя се обади отново:
— Хванах се.
— Можете ли да се изкачите сама?
Известно време се чуваше само някакво плискане и пъшкане, после тя каза:
— Не. Не мога.
— Няма значение. Чакайте малко. И се обърнах, за да отида и доведа чичо Артър, но той вече беше дошъл, така че му пошепнах тихо: — Лейди Скурас е долу във водата, но може и да е номер, макар че не вярвам. Все пак, ако видите светлина, стреляйте в нея.
Той не отвърна нищо, но усетих, че извади люгера от джоба си. Прекрачих парапета, спуснах се и стъпих с единия си крак на гумата. Наведох се и я хванах за ръката. Шарлот Скурас не, беше никак слабичка, а и носеше някакъв пакет привързан около кръста си, пък аз не се чувствувах силен като едно време, преди четирийсет и осем часа например, но с помощта на чичо Артър успях да я издърпам на борда. После заедно с него я отведохме в салона и я настанихме на канапето. Поставих възглавница зад главата й и внимателно я огледах.
В момента едва ли биха я снимали за корицата на „Вог“. Изглеждаше ужасно. Тъмните й тричетвърти панталони и ризата сякаш бяха прекарали във водата не няколко минути, а цял месец. Сплъстените кестеняви коси бяха прилепнали към пребледнялото лице. Сенките под големите кафяви очи си стояха, а самите очи бяха широко разтворени от уплаха. Гримът и червилото бяха започнали да се размазват. Но първо трябваше да кажа, че тя изобщо не беше красива. А навремето я смятах за най-желаната жена. Сигурно съм бил луд.
— Скъпа лейди Скурас! Скъпа лейди Скурас!
Чичо Артър отново се намираше сред аристокрацията и то си личеше. Той клекна до нея и започна не особено успешно да й бърше лицето с носна кърпичка.
— Какво се е случило? Бренди, Калвърт. Донеси бренди. Не се мотай, човече! Бренди!
Чичо Артър май си мислеше, че е в кръчма, но за щастие ми беше останало някакво бренди. Подадох му чашата и казах:
— Ако се погрижите за лейди Скурас, сър, аз ще се върна да довърша вдигането на котвата.
— Не, не. — Тя глътна малко от брендито, задави се и трябваше да изчакам кашлицата и да премине, за да продължи. — Те няма да дойдат поне още два часа. Зная, защото ги чух. Става нещо ужасно, сър Артър, и затова трябваше да дойда. Трябваше.
— Не се вълнувайте, лейди Скурас. Не се вълнувайте — каза чичо Артър, сякаш досега на нея и нямаше нищо. Пийнете това, лейди Скурас.
— Не, не. — Реших, че става въпрос за брендито, и се приготвих да го защитавам, защото марката беше добра, но разбрах, че тя говори за нещо друго. — Не лейди Скурас. Никога вече не ме наричайте така. Просто Шарлот. Шарлот Майнър.
Едно нещо ще кажа за жените — те винаги знаят своите приоритети. Онези типове на „Шангрила“ се готвеха да ни метнат атомна бомба през прозореца, а тя ни моли отсега нататък да я наричаме просто Шарлот. На това място се обадих:
— Защо трябваше да дойдете?
— Калвърт! — рязко каза чичо Артър. — Моля те. Лейди… искам да кажа Шарлот, е преживяла силен шок. Остави я малко…
— Не — тя седна и се усмихна някак пресилено и с известна уплаха.
— Не. Вие сте съвсем прав, мистър Питърсън, мистър Калвърт, или както и да се казвате. Актрисите са склонни да преувеличават емоциите си. Нищо че вече не съм актриса. — Тя отново отпи от брендито и лицето и възвърна част от цвета си. — От дълго време зная, че нещо не е наред на борда на „Шангрила“. Посещаваха ни непознати хора. Някои от екипажа бяха сменени без никаква причина. Няколко пъти ме оставяха на брега заедно с една стюардеса, а през това време „Шангрила“ предприемаше тайнствени курсове. Съпругът ми, сър Антъни, не ми казваше нищо. Той много се промени, откакто се оженихме — дори мисля, че взема наркотици. Виждах и оръжие. Щом на борда идваха непознати, мен веднага ме изпращаха в каютата. — Тя тъжно се усмихна. — Не става въпрос за ревност от страна на съпруга ми, повярвайте. През последните дни усещах, че развръзката наближава. Тази вечер вие тъкмо си тръгнахте и мен ме изпратиха в каютата ми. Излязох, но се притаих в коридора. Говореше Лаворски и го чух да казва: „Ако приятелят ви адмирал е преставител в ЮНЕСКО, Скурас, то аз съм цар Нептун. Зная кой е той и всички го знаем. Вече става твърде късно, а те знаят много. Въпросът е: или те, или ние.“ А после капитан Имри — как го мразя този човек! — каза: „В полунощ ще изпратя Куин, Жак и Крамър. В един часа те вече ще са отворили дънните клапи на яхтата.“
— Хубави приятели има съпругът ви — измърморих аз. Тя ме погледна несигурно и замислено:
— Мистър Питърсън или мистър Калвърт, а чувах, че Лаворски ви нарича и Джонсън…
— Вярно, че е объркващо — признах аз. — Калвърт, Филип Калвърт.
