Излязох от полицейския участък, прекосих слабо осветената улица и изчаках, скрит в сянката на една телефонна кабина. След две минути по улицата се зададе човек с малка чанта, който бързо влезе в участъка. Пет минути по-късно той излезе, но това не ме учуди особено — едно посещение на лекаря нищо не оправяше. Случаят си искаше болница.
Вратата на участъка отново се отвори и оттам забързано излезе сержант Макдоналд в закопчан догоре дълъг черен шлифер. Без да се оглежда, той бързо закрачи по крайбрежната улица, а аз го последвах. Излязохме на стария каменен кей и той свърна по него, стигна до края, светна с фенерче, спусна се по няколкото стъпала и започна да придърпва някаква малка лодка. Аз се облегнах на стената на кея и запалих собственото си фенерче.
— Защо не са ви осигурили телефон или радиовръзка за спешни случаи? — попитах. — В такава нощ може да умрете от студ, докато гребете до „Шангрила“.
Той бавно се изправи и въжето се изплъзна от ръцете му. Лодката се скри в тъмнината. С тежката крачка на стар човек сержантът се изкачи по стъпалата и тихо изрече:
— Какво казахте за „Шангрила“?
— Не искам да ви задържам, сержант — приятелски отвърнах аз. — Задълженията преди всичко. А първото задължение е към господарите ви. Идете и им кажете, че един от техните наемници е пострадал тежко и че Питърсън има сериозни подозрения относно сержант Макдоналд.
— Не зная за какво говорите — сухо каза той. — Изобщо не отивам на „Шангрила“.
— Къде отивате тогава? Кажете, ако обичате. За риба? Само дето сте си забравили въдицата.
— Защо не си гледате собствената работа, по дяволите? — тежко каза Макдоналд.
— Точно това правя. Да не мислите, че онзи италианец ме интересува? Обвинявайте го, ако щете, и в това, че е играл на жмичка на главната улица, все ми е едно. Доведох го, за да ви намекна, че в поведението ви има нещо гнило. Исках да видя реакцията ви и да си направя изводите. А вие реагирахте великолепно.
— Може и да не съм най-големият умник, мистър Питърсън — каза той с тежко достойнство. — Но не съм и кръгъл глупак. Отначало смятах, че и вие сте един от тях или поне се интересувате от същото… Но не сте. Вие сте таен агент.
— Аз съм държавен служител — отвърнах и кимнах към намиращата се на двайсетина метра от нас „Файъркрест“. — Елате да ви представя на шефа си.
— Не приемам заповеди от държавни служители.
— Както искате — рекох с безразличие, обърнах се и се загледах в морето. — Но да ви кажа нещо за двамата ви сина, сержант Макдоналд. Шестнайсетгодишните близнаци, за които чух, че преди известно време загинали около Кеърнгормс.
— Какво има? — запита той глухо.
— Само едно: не бих искал да им казвам, че собственият им баща не желае да си мръдне пръста, за да ги възкреси.
Той мълчеше и не помръдваше. Не се възпротиви и когато го хванах за ръката и го поведох към „Файъркрест“.
Чичо Артър беше в най-заплашителната си форма и гледката си струваше да се види. Той не стана, когато въведох Макдоналд в салона, и не го покани да седне. Приличаше на базилиск. Синият му поглед, усилван от лъскавия монокъл, изпепеляваше нещастния сержант като лазерен лъч.
— Подхлъзнахте се значи, сержант — започна направо чичо Артър със студения си монотонен глас, от който на човек му настръхваха косите. — Мистър Калвърт дойде при вас с арестант и с достатъчно въже, с което да се обесите, а на вас дори и тази доблест ви липсва.
— Лошо, сержант. Много лошо. Не е трябвало да се опитвате да се свържете с приятелите си.
— Не са ми приятели, сър — каза Макдоналд измъчено.
— Ще ви разкажа колкото е необходимо да знаете за Калвърт — Питърсън е псевдоним — и за себе си, и за това с какво се занимаваме. — Чичо Артър изобщо не го слушашаше. — А ако някога повторите каквото и да било от казаното пред други хора, то ще ви струва работата, пенсията и всяка надежда да намерите каквато и да е друга работа в Англия. Плюс няколко години в затвора за издаване на държавна тайна. Аз лично ще формулирам обвиненията. Ясен ли съм?
— Напълно — отвърна мрачно Макдонад. Чичо Артър му обясни всичко което според него Макдоналд трябваваше да знае, а то не беше много, и накрая каза:
— Сигурен съм, че вече можем да разчитаме на стопроцентово съдействие от ваша страна, сержант.
— Само, че Калвърт няма преки доказателства за участието ми в тази история — упорито отвърна сержантът.
— По дяволите! — намесих се аз. — Вие добре знаехте, че онези митничари са фалшиви. Знаехте и че не носят със себе си фотокопирен апарат. Знаехте, че единствената цел на посещението им беше да строшат предавателя ни и да видят дали нямаме и друг. Знаехте, че с този катер не могат да се приберат в службата си, защото морето беше твърде бурно. Катерът всъщност е бил моторницата на „Шангрила“. Затова си тръгнахте, без да включите светлините, а след като си тръгнахте, не чухме нито един катер да напуска залива. Единственото раздвижване беше като запалиха осветлението в кабината на щурвала на „Шангрила“, за да си строшат, собствения радиопредавател. По-точно, единия от радиопредавателите. И откъде знаехте, че телефонният кабел е прекъснат точно в пролива? Знаехте, че е прекъснат, добре, но защо в пролива? Защото сте знаели мястото. След това, вчера сутринта ви питах има ли надежда кабелът да бъде оправен скоро и вие отвърнахте: не. Странно. Нормално би било да кажете на митничарите щом се приберат, веднага да се обадят в управлението на съобщенията и пощите. Само че вие сте знаели, че те не се връщат там. А що се отнася до момчетата ви, сержант, за които се предполага, че са загинали, вие май сте забравили да им закриете банковите влогове. Защото знаете, че не са мъртви.
— Забравих за влоговете — бавно отвърна Макдоналд — Прав сте и за другите неща. Не ме бива много по тая част. — Той погледна чичо Артър. — Знам, че това за мен е краят, сър. Но те казаха, че ще убият момчетата ми.
— Ако ни оказваш пълно съдействие — изръмжа чичо Артър, — лично ще се погрижа да си останеш полицейски сержант на Торбей докато не започнеш да се препъваш в брадата си. Кои са тези „те“?
— Виждал съм само един, на когото викат капитан Имри, и двамата митничари — Дъран и Томас. Истинското име на Дъран е Куин. На другите не зная имената. Обикновено се срещам с тях в дома си, след като се стъмни. На „Шангрила“ съм ходил само два пъти. При Имри.
— Ами сър Антъни Скурас?
— Не зная — Макдоналд безпомощно сви рамене. — Той е добър човек, сър. Наистина. Или поне така мислех. Възможно е и да е замесен. Всеки може да попадне в лоша компания. Но ми се вижда странно, сър.
— Така ли? А какво е твоето участие в тази история?
— През последните месеци в този район стават странни неща. Изчезват лодки и хора. На рибарите им разкъсват мрежите посред залива. Мистериозно се повреждат двигатели на яхти, пак в залива. Всичко това става, когато капитан Имри не желае някои лодки да ходят на известни места, когато не трябва.
— А твоята задача е да извършваш старателни разследвания без абсолютно никакъв резултат — кимна чичо Артър. — Оказваш им неоценими услуги, сержант. Никой не би заподозрял човек с твоята безупречна репутация. Имаш ли някаква идея каква е крайната им цел?
— Нямам представа. Кълна се, сър.
— Държат те в пълно неведение, така ли?
— Да, сър.
— Не се и съмнявам. Големите професионалисти действуват точно така. Дори не знаеш къде държат момчетата ти, нали?
— Не, сър.
— Откъде знаеш, че са живи?