— Преди три седмици ме заведоха на „Шангрила“. Там доведоха и синовете ми, един господ знае откъде. Изглеждаха добре.

— А ти наистина ли си толкова наивен да вярваш, че след като всичко свърши, ще ти върнат децата живи и здрави? Ами нали момчетата ще знаят кои са техните тъмничари и като му дойде времето, ще могат да свидетелствуват в съда?

— Капитан Имри каза, че ако им помагам, на децата няма да се случи нищо. Освен това каза, че само глупаците прилагат излишна жестокост.

— Значи си убеден, че няма да се стигне до убиването им?

— Убийство ли? Какво говорите, сър?

— Калвърт?

— Сър?

— Голямо уиски за сержанта.

— Да, сър.

Чичо Артър доста щедро се разпореждаше с личните ми припаси, но не поемаше разходите. Налях голямо уиски за сержанта и предчувствувайки неизбежния фалит, налях и на себе си. След десет секунди чашата на сержанта беше празна. Хванах го за ръка и го отведох в машинното отделение. След минута се върнахме обратно в салона и вече нямаше нужда да убеждаваме сержанта за второ питие. Лицето му беше побледняло.

— Вече ти казах, че днес Калвърт ходи на разузнаване с хеликоптер — общително се обърна към него чичо Артър. — Но не ти казах, че пилотът му го убиха тази вечер. Не ти казах и че през последните шейсет часа убиха и двама от най-добрите ми агенти. А сега видя и Хънслет. Все още ли вярваш, сержант, че си имаме работа с почтени закононарушители, за които няма нищо по-свято от човешкия живот?

— Какво искате да направя, сър?

Мургавите му скули бяха възвърнали цвета си, а погледът беше студен, твърд и малко отчаян.

— Заедно с Калвърт ще откарате Хънслет в твоята служба. Ще повикаш лекар да направи аутопсия, за да имаме официална причина за смъртта. За съда. За другите мъртъвци това едва ли ще е възможно. След това се качваш на лодката и отиваш на „Шангрила“. Ще кажеш на капитан Имри, че сме докарали Хънслет и онзи другия — италианеца — при тебе в полицията. Ще им кажеш още, че си ни чул да си говорим, че трябва да отидем за ехосонди, за да претърсим дъното, и за въоръжено подкрепление, и че сме щели да се върнем най-рано след два дни. Знаеш ли къде точно в пролива е прерязан телефонният кабел?

— Да, сър. Аз самият го прерязах.

— На връщане от „Шангрила“ мини оттам и го поправи. Преди да съмне. Освен това още тази нощ ти, жена ти и другият ти син трябва да изчезнете. За трийсет и шест часа. Ако искаш да продължаваш да живееш. Разбра ли?

— Разбрах какво се иска от мен. Но не разбрах защо.

— Правиш, каквото ти се каза, и това е. И още нещо. Хънслет няма близки и роднини — малцина от моите хора имат — така че може да бъде погребан и тук, в Торбей. Като се върнеш, събуди местния погребален агент и уреди погребението за петък. Калвърт и аз бихме желали да присъствуваме.

— Как така петък? Това не е ли вдругиден?

— Точно така. Дотогава всичко ще е приключило и момчетата ти ще се приберат вкъщи.

Макдоналд дълго време го гледа мълчаливо и накрая каза:

— Сигурен ли сте?

— Изобщо не съм сигурен. — Чичо Артър прекара уморена ръка през лицето си и ме погледна. — Калвърт е сигурен. За съжаление, сержант, законът за държавната тайна няма да ви позволи да разкажете на приятелите си, че някога сте познавали Филип Калвърт. Щом нещо може да се направи, Калвърт го прави. Мисля, че го бива. Надявам се да го бива.

— И аз се надявам да го бива, сър — сериозно каза Макдоналд. Не ми оставаше нищо друго, освен и аз да се надявам, и то повече и от двамата. Но като гледах околния песимизъм, хич не ми се искаше да го задълбочавам, така че си лепнах уверената физиономия и отведох Макдоналд обратно в машинното отделение.

Седма глава

Сряда, десет и четирийсет вечерта — четвъртък, два сутринта

Хората, които дойдоха да ни убият, бяха трима, и не дойдоха в полунощ, както беше обещано, а още в десет и четирийсет същата вечер. Ако бяха пристигнали пет минути по-рано, сигурно щяха да ни пипнат, защото тогава още бяхме, привързани към стария каменен кей. А ако ни бяха пипнали, вината сигурно щеше да е моя, защото след като оставихме Хънслет в полицейския участък, аз настоях сержант Макдоналд да ме придружи и да използува авторитета си при местния аптекар. Нито сержантът, нито измъкнатият от леглото аптекар се държаха любезно, докато им исках незаконната услуга, така че цели пет минути трябваше да пускам в действие обилния си репертоар от заплахи, за да успея да изкопча от възрастния чичко минимално съдействие под формата на малко флаконче на зелени ивици, върху което се мъдреше научният надпис „Хапове“. Все пак имах късмет и успях да се прибера на „Файъркрест“ малко след десет и половина.

Западното крайбрежие на Шотландия не си пада по циганското лято и в това отношение тази нощ не беше никакво изключение. Освен че беше студено и ветровито, валеше и силен дъжд и не се виждаше нищо, но това си беше нормалното време за този район. Малко след като напуснахме кея, се наложи да включа прожектора, монтиран на покрива на кабината на щурвала. Западният вход към пролива, между Торбей и Гарв Айлънд, беше широк около четвърт миля… Можех лесно да го намеря само по компас, но по протежение на целия ни курс имаше множество малки яхти, а в тази тъмнина навигационните им светлини едва ли се виждаха.

Прожекторът се управляваше от арматурното табло на щурвала. Насочих го напред и надолу и после с лъча описах дъга от двете страни на яхтата.

След по-малко от пет секунди попаднах на първата лодка, но тя не беше яхта, а малка гребна лодка, която мъчително си пробиваше път сред вълните. Намираше се на около петдесет метра от левия ни борд. Не виждах кой е гребецът, защото седеше с гръб към нас, но виждах, че средната част на греблата е обвита с някакъв бял плат, за да се заглушава шума от ключовете. Гърбът обаче беше много широк. Куин. Човекът на носа беше с лице към мен. Носеше мушама, тъмна барета и държеше автомат. От това разстояние марката му не личеше добре, макар да бях почти сигурен, че става въпрос за германски шмайзер. Явно беше Жак, оръжейният специалист. Отзад клечеше още един тип, който не се виждаше ясно, но пък в ръката му блестеше някаква къса пушка. Господата Куин, Жак и Крамър ни идваха на гости точно както ни беше казала и Шарлот Скурас. Само че бяха доста подранили.

От дясната ми страна в тъмната кабина стоеше Шарлот Скурас. Тъкмо беше дошла от каютата си, където бе прекарала затворена повечето време от престоя си на яхтата ни. Отляво стоеше чичо Артър и замърсяваше чистия нощен въздух с миризливата си пура. Пресегнах се, взех едно електрическо фенерче и се потупах по десния джоб, за да видя дали лилипутът е още там. Там беше.

Обърнах се към Шарлот Скурас:

— Отворете вратата на кабината, застопорете я отворена и се дръпнете.

После казах на чичо Артър:

— Поемете кормилото, сър. Като извикам, дайте пълен ляв. След това обратно на север по стария курс.

Той мълчаливо го пое. Чух как дясната врата на кабината на щурвала се отваря. В момента се движехме с не повече от три възела.

Лодката вече се намираше само на двайсет и пет метра, а пътниците и се опитваха да си закрият очите от прожектора. Куин беше спрял да гребе. При сегашния курс щяхме да ги подминем на десетина метра откъм левия борд. Продължавах да държа лъча на прожектора върху лодката.

Разделяха ни само двайсетина метра, видях как Жак се прицелва в прожектора, и рязко подадох газ. Големият дизелов двигател изръмжа гърлено и „Файъркрест“ дръпна напред.

— Пълен ляв! — креснах.

Чичо Артър завъртя кормилото. Внезапно нарасналата двигателна сила на витлото тласна кърмата надясно. От автомата на Жак избухнаха безшумни огнени езици, явно стреляше със заглушител. Куршумите

Вы читаете Устата на гроба
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату