— Вижте какво, Филип — тя произнесе името ми по френски маниер. Не звучеше никак зле. — Ако се отнасяте толкова лекомислено, постъпвате много глупаво, защото се намирате в смъртна опасност.
— Мистър Калвърт добре съзнава опасността — кисело се обади чичо Артър, който явно не одобряваше подобно фамилиарничене между аристокрацията и простолюдието. — За съжаление не винаги се изразява правилно. Вие сте много смела жена, Шарлот. — Съвсем друго нещо беше, когато двама души със синя кръв си говорят на малки имена. — Било е ужасно рисковано да ги подслушвате. Можело е да ви пипнат.
— Пипнаха ме, сър Артър. — Усмивката й показа бръчиците около устните, но не засегна очите. — Това също е една от причините да бъда тук. Дори и без да зная за опасността, която ви заплашва, пак бих дошла. Пипна ме съпругът ми и ме заведе в каютата.
Тя немощно се изправи, обърна ни гръб и дръпна нагоре мократа си риза. Три синьо-червени резки пресичаха целия й гръб. Чичо Артър гледаше като вцепенен. Аз прекосих салона и се взрях отблизо в белезите. Бяха широки около два сантиметра и обикаляха половината от тялото й. На места имаше и малки капчици кръв. Докоснах съвсем леко единия белег. Плътта беше подута и подпухнала, явно резките бяха съвсем пресни. И съвсем истински. Тя изобщо не помръдна, а след като отстъпих, отново се обърна с лице към нас.
— Не е хубаво, нали? И на мен не ми е хубаво с тях. — И пак се усмихна по същия начин. — Мога да ви покажа и по-лошо.
— Не, не — бързо изрече чичо Артър. — Не е необходимо. Той помълча за миг и после избухна:
— Скъпа Шарлот, преживели сте ужасни неща. Това е някаква пъклена жестокост. Този човек сигурно е лишен от всичко човешко. Това е чудовище. Чудовище под въздействието на наркотици. Невероятно! — Беше се зачервил от яд, а гласът му звучеше като че ли Куин го е хванал за гърлото. — Никой не би повярвал!
— С изключение на покойната лейди Скурас — отвърна тихо тя. Сега разбирам защо преди смъртта си тя на няколко пъти постъпва в психиатрични клиники… — Тя сви рамене. — Аз обаче нямам никакво желание да минавам по нейния път. Закалката ми е по-здрава от тази на Ана Скурас. Затова събрах някои неща и избягах. — Тя кимна към малката найлонова торба с дрехи, която беше донесла, привързана на кръста си.
— Ще открият, че ви няма, и ще дойдат още преди полунощ — забелязах аз.
— Ще открият едва на сутринта, защото имам навик вечер да се заключвам в каютата си. Тази нощ я заключих отвън.
— Това е хубаво — рекох. — Само че не е хубаво да се стои с мокри дрехи. Няма смисъл да бягате, за да умрете от пневмония. В каютата ми има кърпи. А после ще ви наемем стая в хотел „Кълъмба“.
— Надявах се на по-добро решение. — Тя сви рамене почти незабележимо, но вялото униние в погледа й не ми убягна. — Това е първото място, където ще ме потърсят. В Торбей няма къде да се скрия. Ще ме открият и ще ме върнат, а съпругът ми отново ще ме затвори в каютата. Единствената ми мечта е да избягам. Вие също искате да избягате. Не можем ли да избягаме заедно? Моля ви!
— Не.
— Вие май нямате навик да отговаряте уклончиво. — В нея имаше толкова самотно отчаяние и унизена гордост, че се почувствувах като престъпник. Тя се обърна към чичо Артър, хвана го за ръцете и тихо каза:
— Сър Артър, обръщам се към вас като към английски благородник.
— Един вид, зарежете го тоя селянин Калвърт. — Може ли да остана? Моля ви!
Чичо Артър ме погледна, поколеба се, погледна Шарлот Скурас, надзърна в големите й кафяви очи и потъна в тях.
— Разбира се, че може да останете, скъпа Шарлот. — Той се поклони тромаво, което, признавам, много отиваше на монокъла и брадата му.
— На вашите заповеди, скъпа лейди.
— Благодаря, сър Артър. — Тя ми се усмихна, но не със злорадство или задоволство, а с желание да си останем приятели. — Хубаво ще е да имам и вашето съгласие, Филип. За да бъде — как го казваха? — единодушно.
— Щом сър Артър желае да ви излага на много по-големи рискове на борда на яхтата ни, от онези, с които бихте се сблъскали в Торбей, това си е негова работа. А съгласието ми не е задължително. Аз съм дисциплиниран държавен служител и се подчинявам на началниците си.
— Направо ще се спукаш от любезност — каза язвително чичо Артър.
— Извинете, сър. — Внезапно бях видял светлина откъм пристана. — Не биваше да подлагам на съмнение преценките ви. Дамата е добре дошла. Но мисля, че е по-добре да се скрие долу, докато стоим на кея, сър.
— Така е. Това е разумна предпазна мярка — отвърна меко чичо Артър.
Изглеждаше доволен от промяната на отношението ми. Нали вече демонстрирах подходяща почтителност към желанията на аристокрацията. — Няма да се бавим дълго — усмихнах се аз на Шарлот Скурас. — Напускаме Торбей най-късно след час.
— Не ме интересува в какво ще го обвините. — Погледнах от сержант Макдоналд към човека с разбитото лице и с окървавената кърпа и после отново се обърнах към Макдоналд. Проникване с взлом. Нападение с телесни повреди. Незаконно притежание на оръжие с цел убийство. Изберете си нещо.
— Вижте сега. Не е толкова лесно, колкото ви се струва — Макдоналд разпери големите си загорели ръце и на свой ред ни огледа със затворника. — Знаете, че той не е проникнал с взлом, мистър Питърсън. По-скоро се е качил на борда, а срещу това няма закон. Нападение с телесни повреди? Като го гледам, той май е бил жертвата, а не извършителят. И какво оръжие е носил, мистър Питърсън?
— Не зная. Сигурно при борбата е паднало зад борда. — Разбирам. Паднало е зад борда. Само че нямаме никакви доказателства за престъпни намерения.
Сержант Макдоналд започваше да ме отегчава. Достатъчно бързо беше решил да окаже съдействие на фалшивите митничари, а с мен протакаше умишлено.
— След малко сигурно ще ми кажете, че всичко това е продукт на болното ми въображение — казах аз. — Или че просто съм дошъл на брега, сграбчил съм първия срещнат, ударил съм го по главата с кол и съм го довел тук, като по пътя съм съчинил цялата история. Само че дори и вие не може да сте толкова глупав, че да го направите.
Мургавото му лице се зачерви, а кокалчетата на отпуснатите на бюрото ръце побеляха и той бавно отвърна:
— Бих ви помолил да внимавате какво говорите.
— Ако продължавате да се държите като глупак, и аз ще се отнасям с вас като с такъв. Ще го арестувате ли, или няма?
— Трудно е само на базата на устните ви показания.
— Имам свидетел. В момента се намира на стария кей, ако искате да го видите. Адмирал сър Артър Арнфорд-Джейсън. Много високопоставен държавен служител.
— Последния път с вас беше някой си мистър Хънслет.
— И той е там. — Кимнах към затворника. — Защо не зададете някои въпроси на приятелчето?
— Първо ще повикам лекар да му прегледа лицето, защото не разбирам нито дума от това, което казва.
— Лицето му няма да ви помогне — отвърнах. — Проблемът е, че той говори на италиански.
— Италианец, така ли? Тогава няма проблеми. Собственикът на кафенето „Уестърн Айлс“ е италианец.
— Това е добре. Може да му зададе четири малки въпросчета. Къде му е паспортът? Как е пристигнал в страната? Кой му е работодателят и къде живее?
Сержантът дълго време ме гледа и накрая бавно каза:
— Много странен морски биолог сте вие, мистър Питърсън.
— И вие сте много странен полицейски сержант, мистър Макдоналд. Лека нощ.