не показа, че се намирам в плитчината, а оттам беше лесно.
— Разочарован съм — казах му аз. — Имах по-добро мнение за теб. Предполагам, че и сега си използувал същия метод.
— Горе-долу. Само че сега се ориентирах по пет други плитчини. Вече знаеш всичките ми тайни. Какво ще правим по-нататък?
— Чичо Артър нищо ли не каза?
— Ти май не познаваш чичо си Артър. Той твърди, не никога не ти се бърка в оперативната работа. „Аз планирам и координирам — така каза. — А работата се върши от Калвърт“.
— Най-после и той да признае — отвърнах.
— Та той ми разказа с какво си се занимавал напоследък. Май е голяма чест да те познавам.
— Разказвал ти е нещо друго, извън четиристотинте хиляди лири, така ли?
— Точно така. Накъде отиваме сега, Калвърт?
— У вас. Ако можеш да се оправиш в това време.
— В Крейгмор? Ще го открия. — Той дръпна от пурата и я доближи до очите си. — Май трябва да я захвърля. Така опуши всичко, че не виждам и прозорците на кабината, да не говорим за по-нататък. Къде се загуби чичо Артър?
— Разпитва пленниците.
— Не мисля, че ще изкопчи кой знае какво от тях.
— И аз. Те не се чувствуват много добре. След този скок от кея на носа на яхтата при това бясно вълнение. Особено както им бяха вързани ръцете. Леко се отърваха. Само един счупен глезен и една счупена ръка. А можеше изобщо да не уцелят палубата.
— Прав си — съгласи се Хъчинсън, подаде глава навън, прибра я и добави: — Не е от пурата. Просто видимостта е нула. Ще караме по уреди. Спокойно можеш да светнеш. Ще виждам по-лесно картата, ехолота и компаса. — Аз светнах, а той ме зяпна: — Защо си се навлякъл в този огнен цвят?
— Това е халат — обясних аз. — Имам три костюма и всичките са вирвода. Някакъв резултат, сър? — Чичо Артър тъкмо беше влязъл в кабината.
— Единият припадна. — Чичо Артър не изглеждаше никак доволен от себе си. — А другият стенеше толкова високо, че изобщо не ме чуваше. Хайде, Калвърт. Разказвай какво стана.
— Тъкмо отивах да си легна, сър. Пък и нали вече ви разказах.
— Три кратки изречения, които дори не чух заради проклетите стонове на онези двамата — каза хладно той. Искам цялата история, Калвърт.
— Отпаднал съм, сър.
— Не знам някога да си се чувствувал другояче, Калвърт. Знаеш къде е уискито.
Хъчинсън се изкашля почтително:
— Дали адмиралът би ми позволил…
— Разбира се, разбира се — отвърна чичо Артър със съвсем друг тон. — Естествено, младежо. — Младежът беше с цели две педи по-висок от него. — Налей и за мен, Калвърт.
Пет минути по-късно им казах лека нощ. Чичо Артър беше недоволен — сигурно очакваше да чуе кой знае какви страховити истории, но аз бях много уморен. Чувствувах се като старицата с косата след Хирошима. Надникнах в каютата на Шарлот Скурас. Тя спеше като труп. Замислих се за аптекаря от Торбей — той беше полузаспал, недовиждаше и гонеше осемдесетте. Като нищо можеше да е сбъркал и вместо приспивателно да ми е дал нещо съвсем друго.
Оказа се, че несправедливо съм подозирал старчока. След чудодейното ни, според мен, пристигане в заливчето на Крейгмор, ми трябваше не повече от минута, за да събудя Шарлот. Казах й да се облече — хитър ход, все едно че не съм знаел, че е спала с дрехите — и да слезе на брега. Петнайсет минути по-късно бяхме в къщата на Хъчинсън, а след още петнайсет минути поставихме груби шини на счупените крайници на пленниците и ги затворихме в някакво помещение, което се осветяваше само откъм небето, но през отвора не би се измъкнал и самият Худнни. После аз отидох и си легнах в някаква миниатюрна стаичка, където вероятно бе нощувал председателят на селективния комитет на художествената галерия на Крейгмор, защото най-добрите рисунки бяха тук. Тъкмо се унасях с мисълта, че ако някога започнат да присъждат научни степени за продажба на недвижими имоти, първата такава степен би трябвало да се даде на човека, успял да продаде къща на шотландски остров, намираща се до навес за чистене и нарязване на риба, когато вратата се отвори и някой запали лампата. Отворих мътните си очи и видях Шарлот Скурас да затваря тихо вратата след себе си.
— Върви си — казах. — Не виждаш ли, че спя?
— Мога ли да вляза? — запита тя, а после огледа изложбата и устните и се разтегнаха в нещо като усмивка. — Като гледам, май не е трябвало да гасиш лампата.
— Да беше видяла вратите на гардероба отвътре — похвалих се аз и отворих очи, доколкото можех без механична помощ. — Извинявай, уморен съм. Не съм свикнал да приемам дами посред нощ.
— Чичо Артър е в съседната стая. Винаги можеш да извикаш за помощ. — Тя кимна към прояденото от молци кресло. — Мога ли да седна?
Седна. Все още носеше немачкаемата си бяла рокля и косата й беше добре вчесана, но останалото… Опитваше се да се шегува, но очите и лицето й оставаха сериозни. Мъдрите кафяви очи, които знаеха всичко за живота, любовта и смеха и които навремето я бяха направили най-търсената актриса, сега излъчваха само тъга и отчаяние. И страх. Беше избягала от мъжа си и съучастниците му и вече нямаше от какво да се страхува, но страхът си беше там, полускрит в уморените кафяви очи. Малките бръчици около устата и очите правеха лицето й да изглежда така, сякаш цял живот беше познавала само мъката и отчаянието. Сегашното лице на Шарлот Скурас нямаше нищо общо с някогашното лице на Шарлот Майнър. Съвсем чуждо и измъчено лице. Според мен тя трябваше да е на около трийсет и пет, но изглеждаше по- възрастна. И все пак, щом седна в продъненото кресло, художествената галерия на Крейгмор изчезна.
— Ти не ми вярваш, Филип — каза тя с равен глас.
— Защо мислиш така?
— Ти ще ми кажеш. Отбягваш ме и не отговаряш на въпросите ми, но аз добре познавам мъжете и зная, че ми казваш само това, което искаш, а не това, което аз искам да чуя. Защо го правиш, Филип? С какво съм заслужила подобно отношение?
— Така значи. Вярно е, че понякога не казвам всичко и дори се налага да лъжа, но винаги го правя от професионални съображения. Теб не бих те лъгал.
Освен ако не се наложеше заради самата нея.
— Защо не би ме лъгал?
— Не зная как да се изразя. Бих могъл да кажа, че обикновено не лъжа уважавани от мен приятни и привлекателни жени, а ти цинично да ме наречеш лъжец, но да грешиш, защото това е истината. Освен това мога да кажа, че ми е неприятно като виждам как няма към кого да се обърнеш и при кого да отидеш, точно когато имаш най-силна нужда от това. Мога да ти кажа и, че не лъжа приятелите си, макар че Шарлот Скурас едва ли се сприятелява с държавни наемници, които убиват, за да получават заплата. Не зная как да ти отговоря, Шарлот, освен да ти кажа, че няма значение дали ми вярваш, или не. По-скоро трябва да знаеш, че не ти мисля злото и че няма да позволя на никой да ти стори нещо лошо. Сигурно и на това не вярваш. Май женската ти интуиция не работи.
— Работи и то прекалено. Здравата работи. — Кафявите очи бяха застинали, а лицето — безизразно. — Наистина мисля, че бих могла да ти поверя живота си.
— Само че може и да не го получиш обратно.
— Не ми е толкова скъп. Може и да не го искам обратно.
Тя дълго време ме гледа, после сведе поглед към скръстените си ръце. Толкова дълго се взира в тях, че накрая и аз погледнах натам, само че не видях да им има нещо. Най-сетне тя вдигна очи с някаква полусмирена усмивка, която никак не й отиваше.
— Сигурно се чудиш защо съм дошла?
— Не. Нали ми каза. Искаш да ти разкажа нещо. Особено те интересува началото и краят му. — Тя