алкохолик?
Отвързах въжето от глезените на Хари и му помогнах да стане. Той ми се отплати като се опита да ме ритне, но петнайсетте минути на пода не се бяха отразили добре на кръвообръщението му и аз го изпреварих със същата маневра. Втория път той се държа по-разумно.
— Наистина ли трябваше да го правите? — В очите й отново се четеше отвращение.
— А не го ли видя как се държа? — отвърнах грубо аз.
— Всички мъже сте еднакви — заключи тя.
— Защо не млъкнеш? — сопнах се аз. Чувствувах се стар, всичко ми беше писнало и цялото ми остроумие се беше изпарило.
Предавателят беше разкошен, последен модел. Изобщо не се чудих откъде са го взели, а седнах, настроих го и погледнах Сюзан:
— Донеси ми едно от ножчетата за бръснене на баща ти.
— Не искате да ви подслушвам, така ли?
— Мисли си каквото искаш, само го донеси.
Предавателят покриваше широк диапазон — от дългите вълни до много високите честоти. След две минути се свързах със станцията СПФХ. Там дежуряха денонощно.
Сю Кърксайд се върна преди още да съм почнал да говоря. А аз говорих почти десет минути. Като изключим кодовите названия и координатите, всичко останало беше на обикновен английски. Нямаше как, защото не носех ключа за шифроване, пък и нямах време. Говорех бавно и ясно и обяснявах подробно всичко — движението на хората, радиовълните за връзка и разположението на замъка. Зададох и няколко въпроса за последните събития по Ривиерата. Докато говорех, веждите на Сюзан се скриха в бретона й, а Хари изглеждаше като ударен с мокър чорап. Свърших, настроих предавателя както си беше и се изправих:
— Това е. Тръгвам си.
— Какво?! — Тя ме погледна с широко отворени тревожни очи. — Тръгвате си и ме оставяте тук, така ли?
— Точно така. Няма защо да стоя повече в този проклет замък. Не желая да бъда наоколо, когато охраната се сменя или когато тружениците на дълбините се завърнат.
— Труженици на дълбините ли? Какво е това?
— Нищо. — Бях забравил, че тя не знаеше с какво се занимават нашите приятелчета. — Калвърт просто си тръгва.
— Имате пистолет — каза бързо тя. — Можете да ги плените.
— Кой да пленя? — По дяволите граматиката.
— Охраната. Те са на втория етаж. Сигурно спят.
— Осем или девет души. Не съм сигурна.
— Осем или девет души, не била сигурна. Да не мислиш, че съм супермен? Тръгвам, а ти не казвай нищо на никого. Дори и на баща си. Ако искаш отново да видиш Джони жив. Разбра ли?
Тя ме хвана за ръката и изрече тихо, но с уплаха в гласа:
— Можете да ме вземете със себе си.
— Мога. За да проваля всичко. Сега най-важното е никой да не разбере, че тази вечер съм бил тук. Защото ако те заподозрат нещо, дори и най-малкото, ще си вдигнат чуковете и ще изчезнат в нощта. Още тази вечер. Аз не мога да направя нищо до утре вечер. Сигурно ти е ясно, че те не могат да си тръгнат, преди да убият всичките затворници долу в избите. Заедно с баща ти, разбира се. Ще се отбият и в Торбей, за да са сигурни, че сержант Макдоналд никога няма да свидетелствува срещу тях в съда. Нима искаш всичко това да се случи, Сюзан? Разбира се, че искам да те взема със себе си. Но това ще ги стресне и те ще изчезнат, веднага щом разберат, че те няма на острова. Трябва да стоиш тук.
— Добре. — Тя се беше поуспокоила. — Само че пропуснахте една подробност.
— Винаги пропускам подробности. Коя е тя?
— Хари. Ще видят, че го няма, а не може да го оставите, защото ще им каже всичко.
— Ще видят, че го няма. Ще видят, че и онзи долу го няма, защото го обезвредих, докато идвах.
Станах, свалих сакото и фанелката, взех ножчето за бръснене и леко си порязах ръката. С кръвта намазах острието на щика. Подадох й лейкопласта и тя, без да каже дума, залепи порязаното. Облякох се, взех пушката и фенерчето и заедно със Сюзан, Хари и бутилката уиски слязохме в преддверието. Там отново заключих вратата с помощта на същия шперц.
Дъждът и вятърът бяха утихнали, но мъглата се сгъстяваше и беше много студено. Циганското лято на Шотландия. Прекосихме двора и стигнахме до ръба на скалата, където бях оставил пушката. Часовоят горе на стената едва ли би ни видял в тази мъгла, независимо какъв уред за нощно виждане използуваше. Само не трябваше да говорим, защото мъглата отлично пренася звуците.
Намерих пушката и казах на Хари да легне по очи — иначе можеше да се опита да ме изрита надолу по урвата. Утъпках тревата наоколо, направих още няколко дупки с приклада, забих едната пушка в земята, сложих другата така, че кръвта по щика да се вижда, полях обилно с уиски и оставих бутилката на земята. Обърнах се към Сюзан и попитах:
— И какво мислиш, че е станало тук?
— То е ясно. Били са пияни, сбили са се и по мократа трева са се хлъзнали надолу по ръба на скалата.
— А ти какво си чула?
— О! Чух как двама души се карат долу в преддверието. Онзи каза на Хари да се върне на поста си, но той му отвърна, че първо ще си разчистят сметките. И двамата бяха пияни. После ги чух да прекосяват двора и да продължават да се карат.
— Браво. Точно това си чула.
Отидохме и намерихме пазача на вратата. Той още дишаше. Вързах двамата си пленници един за друг, така че да могат да ходят, а другия край на въжето омотах около ръката си. По такъв начин нямаше да ми създават много неприятности надолу по пътеката. След това се обърнах към Сюзан:
— Благодаря ти, Сюзан. Много ми помогна. И не взимай повече нембутал. Ще им се стори странно, ако утре спиш до късно.
— Ох, вече ми се ще да е утре. Няма да ви подведа, мистър Калвърт. Всичко ще се оправи, нали така?
— Разбира се.
Тя помълча, после добави:
— Можехте да хвърлите тези двамата в пропастта, но не го направихте. Можехте да порежете ръката на Хари, но порязахте своята. Съжалявам, че ви нарекох ужасен, мистър Калвърт. Сега мисля, че сте чудесен.
— Рано или късно всички стигат до този извод — отвърнах аз, но тя вече беше изчезнала в мъглата.
Размърдах пленниците и започнахме бавно да се спускаме по стръмната пътека. Аз вървях последен с въжето и фенерчето в ръка. Още не можех да разбера защо порязах себе си, а не Хари.
— Вярвам, че разходката ти е била приятна? — запита любезно Хъчинсън.
— Не беше скучно. На теб сигурно би ти доставила удоволствие — говорех и гледах как Хъчинсън провира „Файъркрест“ през мъглата и мрака. — Издай ми една професионална тайна. Как успя да откриеш онзи кей одеве? Не мислех, че е възможно.
— Голям майстор съм — отвърна сериозно Хъчинсън. — Има си карти, Калвърт. А ако погледнеш подробната карта на този район, ще видиш, че има една плитчина, дълга към двеста метра, която се намира на около триста и петдесет метра западно от кея. Оставих се на вятъра и течението, докато дълбокомерът