препъваше на всяка крачка.
А това как Тим Хъчинсън успя в този мрак, дъжд и мъгла да намери малкия каменен кей, сигурно никога нямаше да го разбера, ако по-късно не ми беше обяснил. Той ме изпрати на носа с фенерче в ръка и да пукна, ако пристанът не изскочи изведнъж от тъмнината, все едно, че Хъчинсън беше следвал радиолокационни сигнали. Той даде заден ход, докара тежко люлеещата се кърма на половин метър от пристана, изчака да скоча на брега, даде пълен напред и изчезна в мъглата. Опитах се да си представя как чичо Артър прави тази маневра, само че въображението ми се оказа безпомощно. Слава Богу, в момента чичо Артър спеше като праведник и сигурно сънуваше повишение.
Пътеката от пристана към платото беше стръмна и хлъзгава и никой не се беше погрижил да я снабди с предпазно перило откъм морето. Не бях кой знае колко натоварен. Освен годините си носех фенерче, пистолет и въже. Не че възнамерявах да се правя на Дъглас Феърбанкс и да се катеря по назъбените стени на замъка. По-скоро от опит знаех, че въжето е основна част от екипировката, когато на човек му предстои разходка по осеян със стръмни скали остров. Но дори и с този лек товар се бях задъхал здравата, когато се добрах до върха.
Поех не към замъка, а на север, следвайки тревната ивица, която водеше към голямата скала на северния край на острова. Същата ивица, от която по-големият син на лорд Кърксайд заедно с бъдещият му зет бяха излетели с малкия бийчкрафт и катастрофирали малко след това. Ивицата, над която преди по- малко от дванайсет часа бяхме летели с Уилямс, след разговора ни с лорд Кърксайд и дъщеря му. Северният край на тази ивица свършваше рязко и предишният път ми се беше сторило, че там виждам това, което търсех. Така че сега отивах да проверя.
Тревната площ беше равна и гладка и аз се придвижвах бързо, без да се налага да си светя. И без това не можех, защото бях твърде близо до замъка. Той беше тъмен, но това не означаваше, че няма охрана. На тяхно място непременно бих охранявал мястото денонощно. Изведнъж се препънах в нещо меко, топло и живо и паднах.
Нервите ми вече не бяха същите като преди четирийсет и осем часа и реагирах сравнително бързо. Извадих ножа и се метнах върху него без да му давам възможност да се изправи на крака. На четирите си крака. От създанието лъхаше тежката миризма на бежанец от навеса за кормене на риба на Тим Хъчинсън. Хубаво се питат хората защо козите вонят, след като поемат само хлорофил. Казах няколко успокоителни думи на четириногия приятел и те изглежда подействуваха, защото не употреби рогата си и аз продължих по пътя си.
Вървях и размишлявах, че подобни унизителни срещи не се случват на хора като Ерол Флин. Ако пък се е случвало Ерол Флин да носи фенерче, при едно такова мизерно падане той никога не би го счупил. И запалена свещ да би носил, тя сигурно и след падането би продължила да гори ярко в мрака. Но не и моето фенерче. Не и моето гумирано и гарантирано срещу счупване фенерче. От него вече не ставаше нищо. От джоба си изрових малката писалка-фенерче, загърнах се в якето и я пробвах дали свети. Можеше и да не взимам всички тези предпазни мерки, защото и светулките биха се изсмели. Прибрах я обратно и продължих. Не знаех на какво разстояние бях от стръмния ръб на скалата и не ми се искаше да го узнавам, когато щеше да е твърде късно. Извадих отново светулката и запълзях напред на четири крака. След пет минути стигнах до целта си и почти веднага открих каквото търсех. Точно на ръба имаше дълбока бразда. На ширина тя беше почти половин метър при дълбочина около десет сантиметра в центъра. Белегът беше пресен, но не съвсем. Тук-там вече се подаваше трева. Значи времето горе-долу съвпадаше. Според мен тази бразда е била оставена от опашката на самолета. Без да има никой в него, са запалили двигателя, форсирали са и са освободили спирачките. Самолетът не е набрал достатъчно скорост, за да излети, прекатурил се е и е оставил тази бразда. Точно това ми трябваше. Сега всичко си идваше на мястото — и пробитият корпус на лодката на оксфордските студенти, и тъмните сенки под сините очи на Сюзан Кърксайд. Вече бях сигурен.
Чух зад себе си някакъв лек шум. Така, както бях застанал, и някое петгодишно хлапе можеше да ме хване за глезените и да ме бутне в пропастта, без да мога да направя нищо. А може би козелът се беше върнал, за да ми отмъщава за прекъснатия си сън. Извърнах се с изваден пистолет. Наистина беше козелът. Жълтите му очи проблясваха печатно в мрака, но кой го знае какво всъщност замисляше. Бавно отстъпих, за да изляза от обсега на рогата, леко го потупах по главата и се махнах. Както беше тръгнало сигурно щях да получа инфаркт преди още нощта да е свършила.
Дъждът и вятърът бяха поутихнали, но в замяна на това мъглата беше по-непрогледна от всякога. Обгръщаше ме плътно и не виждах дори и на метър пред себе си. За момент се зачудих какво ли прави Хъчинсън в този ад, но бързо го прогоних от мислите си. Без съмнение той се справяше по-добре с работата си, отколкото аз с моята. Оставих вятъра от дясната си страна и тръгнах към замъка. Въпреки мушамата, която носех, последният ми костюм бе станал вир вода. Възнамерявах да представя сметката от химическото чистене на касиера в службата.
За малко да се блъсна в стената на замъка, до такава степен не виждах нищо. Нямах представа откъде ми се пада входът и реших да тръгна наляво. След няколко метра стигнах до друга стена, под прав ъгъл спрямо първата. Значи това беше източната част на входа. Тръгнах надясно.
Имах късмет, защото иначе вятърът щеше да духа откъм гърба ми и никога не бих усетил цигарения дим. Миризмата беше слаба в сравнение с пурите на чичо Артър и анемична що се отнася до отровата на Тим Хъчинсън, но си беше цигарен дим. Някой пушеше до входа на замъка. По правило на пост е забранено да се пуши. С тази ситуация можех да се оправя. Тренирал го бях стотици пъти. Не беше като да си имаш работа с козел на ръба на пропаст.
Хванах пистолета за цевта и тихо тръгнах напред. Беше се облегнал на входа. Почти не го виждах, но движението на огънчето издаваше положението на тялото. Изчаках го да вдигне цигарата към устата си за трети път, и когато огънчето припламна, което за миг го заслепи, бързо пристъпих и го ударих с дръжката на пистолета в мястото, където според мен се намира тилът на всеки нормален човек. За мой късмет той се оказа съвсем нормален човек.
Падна към мен, аз го задържах и нещо ме мушна болезнено в ребрата. Оставих го сам да измине оставащия път до земята и взех предмета, който се беше закачил в сакото ми. Беше щик, и то добре изострен. Към щика имаше и пушка „Лий Енфийлд 303“. Като във войската. Не смятах, че това бяха обикновени предпазни мерки. Приятелчетата ни започваха да стават неспокойни, а аз не знаех до каква степен бяха наясно или се досещаха за плановете ни. Пък и не разполагаха с много време. Също като мене. След няколко часа щеше да съмне.
Взех пушката и внимателно тръгнах към ръба на скалата, като гледах щика да бъде пред мен и леко да опира земята. Вече ловко избягвах всякакви пропасти, но с пушката и щика пред себе си можех да бъда съвсем сигурен, че ще разбера навреме откъде започва вечността. Открих ръба, леко отстъпих, обърнах пушката обратно и направих две успоредни резки в подгизналата почва — петдесетина сантиметра дълги и на около трийсет сантиметра една от друга. Стигаха до самия ръб. Почистих приклада и поставих пушката на земята. Щяха да търсят изчезналия часовой едва след разсъмване, да видят следите и да си направят съответните изводи.
Не го бях ударил толкова силно, колкото си мислех. Като се върнах, вече се беше размърдал и тихо стенеше. По-добре, защото поне нямаше да се налага да го нося. В момента не се чувствувах способен да нося когото и да било. Натъпках носната си кърпичка в устата му и стоновете престанаха. Човек със запушен нос можеше да умре от задушаване така, но нямах друг избор. Нямах и желание да му преглеждам синусите. Ставаше въпрос за собственото ми здраве.
След две минути той вече беше на крака. Нито се съпротивляваше, нито направи опит да избяга, защото бях пристегнал глезените му като на спънат кон, ръцете му бяха вързани отзад на гърба, а във врата му опираше цевта на пистолета ми. Казах му да тръгва, и той тръгна. Двеста метра по-нататък, в началото на пътеката, спускаща се към пристана, кривнахме встрани и спряхме. Привързах китките към глезените му и го оставих там. Видях, че диша без особени затруднения.
Други часовои нямаше, поне откъм главния вход. Прекосих вътрешния двор и се добрах до парадната врата на замъка. Тя беше затворена, но не и заключена. Влязох и мислено се наругах, че не бях претърсил
