преди да е затворила. Хайде, Калвърт.
Нямаше нужда от повече думи. Очевидно Хъчинсън щеше да ми бъде голяма опора тази нощ. Той тръгна към коридора и спря нерешително:
— Две от момчетата са семейни. Чудя се дали…
— За тях няма да има никаква опасност. Освен това ще им се плати доста добре.
— Не ме ядосвай, Калвърт. — Дълбокият му глас понякога звучеше доста меко. — За такава работа не вземаме пари.
— Изобщо не смятам да те наемам — отвърнах с досада. И без това си имах достатъчно врагове. — Парите идват от застрахователните компании. Упълномощен съм да ти предложа половината.
— Е, това вече е друга работа. С удоволствие ще освободя застрахователните компании от излишните им пари по всяко време на денонощието. Но не и половината, Калвърт. При нас става въпрос за един работен ден, а ти доста си се потрудил. Двайсет и пет процента за нас, седемдесет и пет за тебе и приятелите ти.
— Нали ти казах, получаваш половината. Другата половина отива за компенсации на онези, на които са им нанесени щети. Например има едно семейство от Илън Оран, които ще забогатеят толкова много, че няма да им се вярва.
— А ти нищо ли няма да получиш?
— Ще получа заплатата си, която не бих желал да обсъждам, тъй като ми е болно място. На държавните служители не им е позволено да получават парични премии.
— Искаш да кажеш, че те бият, стрелят по тебе, опитват се да те удавят и ред други посегателства, само заради една мизерна заплата? Какво те задържа там, Калвърт? За какво работиш?
— Въпросът ти не е оригинален. И аз се питам същото поне по двайсет пъти на ден, а понякога и по- често. Да тръгваме.
— Ще вдигна момчетата. Направо ще умрат от кеф, като им кажа за златните часовници или каквото там раздават застрахователните компании. С гравирани надписи, разбира се. Много държим на надписите.
— Наградата ще бъде парична и зависи от това каква част от откраднатите товари е възстановена. Смятаме, че при малко късмет ще възстановим целия товар на „Нантвил“. Наградата е десет процента. Вашите ще бъдат пет. Ти и момчетата ти ще получите най-малко четиристотин хиляди лири. Максимумът е осемстотин и петдесет. Хиляди лири, искам да кажа.
— Кажи го пак. — Той приличаше на човек, върху когото се е срутила сградата на лондонската поща. Аз му го повторих и след известно време той вече си даваше вид, че върху него е паднал само телеграфен стълб. — При такива суми наистина би могъл да очакваш някаква помощ. Не казвай нищо повече. Няма нужда да даваш обява във вестниците. Тим Хъчинсън е човекът, който ти трябва.
Тим Хъчинсън наистина се оказа човека, който ми трябва. При такава нощ, тъмна като второто пришествие, с проливен дъжд и със сгъстяваща се мъгла, която не ми позволяваше да различавам обикновените вълни от вълните около рифовете, Тим Хъчинсън ми падна от небето. И ми излизаше евтино — само половин милион.
Беше от онази много рядка порода хора, за които морето е роден дом. Плюс това беше усъвършенствувал природния си дар в продължение на двайсет години. Точно както и шофьорите от Формула 1, които шофират по начин, непостижим дори и за висококвалифицираните шофьори на обикновени спортни коли, Хъчинсън действуваше на равнище, непостижимо и за най-добрите любители- яхтсмени. Хора като него трудно се намират дори сред елитните световни ветроходни клубове. Човек може да ги открие, и то много рядко, единствено сред професионалните дълбоководни рибари.
Огромните му ръце движеха щурвала и ръчката на газта с деликатността на нощна пеперуда. Зрението му беше като на улулица, а слухът му чудесно различаваше вълните на откритото море от вълните около рифовете. Ориентираше се безпогрешно в мъглата и мрака и с леки докосвания на щурвала и газта водеше лодката през водните талази. Според мен този човек притежаваше вроден компютър, който мигновено съпоставяше собствената ни скорост със скоростта на вятъра, вълните и теченията и веднага му даваше точното ни местоположение. Можех да се закълна, че подушваше сушата, дори и когато вятърът духаше към нея, а в устата му димеше неизменната воняща черна пура. Трябваха ми само десет минути до него, за да разбера пълното си невежество в управляването на лодки. Това откритие ме изпълни с християнско смирение.
Той прекара „Шармен“ през зловещия изход на заливчето с пълна газ. Само на няколко метра и от двете страни на лодката ни се зъбеха покритите с бяла пяна върхове на рифовете. Двете „момчета“, които беше взел със себе си някакви дребосъци, не по-високи от метър и осемдесет и пет — през целия път се разчекнаха от прозевки. Хъчинсън откри „Файъркрест“ сто метра преди изобщо да си помисля, че виждам нещо, и прекара „Шармен“ до нея със същата лекота, с която бих паркирал колата си посред бял ден. Качих се на борда и изкарах акъла на чичо Артър и Шарлот, които изобщо не бяха усетили пристигането ни. Обясних ситуацията, представих Хъчинсън и се върнах обратно на „Шармен“. Петнайсет минути по-късно приключих радиовръзката и се появих отново на „Файъркрест“.
Чичо Артър и Тим Хъчинсън вече бяха станали неразделни дружки. Брадатият австралийски гигант се разтапяше от почтителност и през пет минути наричаше чичо Артър „адмирале“, а самият чичо Артър приемаше присъствието му със смесица от огромно задоволство и облекчение. Помислих си, че това е израз на подценяване на моите качества на моряк, и явно не бях далеч от истината.
— И? Къде отиваме сега? — запита Шарлот Скурас. Със съжаление установих, че и тя като чичо Артър доста се е поуспокоила.
— Дъб Сгир — отвърнах. — Ще посетим лорд Кърксайд и очарователната му щерка.
— Дъб Сгир ли? — Тя сякаш се изненада. Нали казахте, че отговорът на загадката се крие в Илън Оран и Крейгмор?
— Така е. Там са отговорите на някои основни въпроси. Но крайната цел е Дъб Сгир. Под небесната дъга.
— Какви са тези загадки? — нетърпеливо запита тя.
— Няма никакви загадки — добродушно се намеси Хъчинсън. — Не си ли спомняте приказката, мадам? Под небесната дъга, където е скрито гърнето със злато.
— Защо не пием по едно кафе? — рекох. — Лично ще го приготвя.
— Май ще си лягам — каза Шарлот. — Много съм уморена.
— Да, но аз изпих вашето кафе — шеговито и се заканих аз. — Сега вие ще изпиете моето и ще бъдем квит.
— Само ако стане бързо.
Стана много бързо. За нула време поставих на подноса четири чашки, добавих мощна смес от нес кафе, мляко и захар и пуснах нещо в едната чашка. Никой не се оплака от кафето. Хъчинсън пресуши чашата си и каза:
— Не виждам защо вие тримата не си легнете. Да не мислите, че ми трябва помощ?
Никой от нас не си мислеше подобно нещо. Първа ни напусна Шарлот Скурас с думите, че страшно и се спяло, в което никак не се съмнявах. То се виждаше. След малко и ние с чичо Артър се оттеглихме, а аз накарах Хъчинсън да обещае, че ще ме събуди, когато наближим Дъб Сгир. Чичо Артър се изтегна на канапето в салона и се загърна с някакво одеяло, аз се прибрах в каютата и също полегнах.
Лежах така около три минути, после станах, взех една триъгълна пила, тихо отворих вратата на каютата и също толкова тихо почуках на вратата на Шарлот. Никой не ми отвърна, така че отворих, влязох и внимателно затворих след себе си, след което запалих лампата.
Спеше дълбоко. Дори не беше успяла да стигне до леглото, а лежеше на килима както си беше с дрехите. Преместих я на леглото и я завих с няколко одеяла. Вдигнах ръкава й и внимателно разгледах белега от въжето.
Каютата не беше много голяма и след минута вече бях намерил каквото търсех.
С голямо удоволствие стъпих на твърда земя, и то без проклетия лепкав водолазен костюм, който ме
