успея да ги намеря.
— Илън Оран и Крейгмор (Може би грешах, но ми се струваше, че лекият френски акцент добре пасва на древните галски имена.) Има нещо много странно. Сред цялата омраза, алчност и убийства тези имена сякаш излъчват някаква романтика.
— Много се заблуждавате, скъпа. — Трябваше да внимавам, защото заприличвах на чичо Артър. — Тези острови излъчват единствено пусто, мрачно и скалисто отчаяние. Само че Илън Оран и Крейгмор държат ключа към решаването на всичките ни загадки. В това съм сигурен.
Тя не каза нищо. Взирах се през прозореца със специално незапотяващо се стъкло от фирмата „Кент“ и се чудех дали ще видя Дъб Сгир, преди да е станало късно. След няколко минути усетих ръката й на рамото си. Тя трепереше. Не знаех откъде си купуваше парфюма, но бях сигурен, че не беше от някой супермаркет или от пазара. За момент се замислих за печалните ни усилия да разберем женската логика — преди да се втурне да спасява живота си и да се хвърли в студените води на Торбей, тя не беше забравила да си вземе и парфюма. Защото бях сигурен, че когато я издърпвах от водата, не усетих никаква миризма на парфюм.
— Филип?
Много по-добре от мистър Калвърт. Радвах се, че чичо Артър не е наблизо, защото аристократичните му чувства щяха да бъдат скандализирани.
— М-м?
— Съжалявам. — Звучеше искрено и реших, че трябва да се опитам да забравя, че някога е била най- добрата европейска актриса. — Наистина съжалявам. За това, което казах и което си мислех преди малко. Задето ви смятах за чудовище, защото убихте онези хора. Но не знаех нито за Хънслет, нито за Бейкър и Делмонт, нито за пилота на хеликоптера. Били са ви приятели. Наистина съжалявам, Филип. Наистина.
Преиграваше. Пък и беше прекалено близо до мен. И прекалено топла. Помежду ни не можеше да се напъха и цигарена хартия. А и този парфюм, който не беше купуван в супермаркет, направо опиваше, както биха се изразили момчетата от някоя рекламна агенция. Но през цялото време в главата ми ехтяха предупредителните звънци, подобно на алармена инсталация, прихванала болестта на Свети Вит. Мъжествено се опитвах да се справя с проблема. Насочих мислите си към по-възвишени неща.
Тя мълчеше. Само стисна по-силно ръката ми и сега вече въображаемата цигарена хартия сигурно би стачкувала срещу непоносимите условия на труд. Чувах самотното боботене на дизеловия двигател, което някак си ме успокояваше. „Файъркрест“ стремително се спускаше по склоновете на големите вълни, забиваше нос и отново се изправяше. Струваше ми се, че бях на път да открия любопитен метеорологически феномен в района на западното шотландско крайбрежие. Значително повишаване на температурата след полунощ. Трябваше да говоря и с онези момчета от „Кент“ във връзка с гаранцията, че стъклото им няма да се запоти при никакви условия, но може би пък те не бяха могли да си представят условия, подобни на сегашните. Тъкмо се канех да изключа автопилота и да поема управлението, за да избегна изкушенията, когато тя каза:
— Мисля, че скоро ще се прибера в каютата. Искате ли чаша кафе преди това?
— Само ако не палите осветлението, докато го правите. И ако не се препънете в чичо Артър… искам да кажа, сър Артър…
— Нищо няма да му стане на чичо ви Артър — отвърна тя, стисна ръката ми още веднъж и изчезна.
Метеорологическият феномен се оказа краткотраен. След малко температурата спадна до нормалното си равнище и гаранцията на фирмата „Кент“ отново задействува. Оставих „Файъркрест“ да се оправя както може, отидох до кърмата и извадих от металния сандък водолазния костюм заедно с кислородните бутилки и маската. Взех ги и се върнах в кабината.
Тя се бави с кафето цели двайсет и пет минути. На яхтата използувахме газова печка с газ „Калор“ — много по-калорична от обикновения светилен газ. Дори и като се отчиташе фактът, че се работеше на тъмно, явно бе постигнат нов световен рекорд по бавно правене на кафе. Чух тракането на чашите, докато тя прекосяваше салона, и се ухилих цинично в тъмнината. След това си спомних за Хънслет и Уилямс и за Бейкър и Делмонт и усмивката ми изчезна.
Продължих да не се усмихвам и докато се измъквах от скалите на Илън Оран.
Свалих кислородните бутилки и маската и закрепих между два камъка големия подвижен прожектор, като го насочих към водата. Не се усмихвах, но не по същите причини, поради които не се усмихвах преди половин час, когато Шарлот донесе кафето. Сега имах други грижи. Преди да напусна „Файъркрест“, цели десет минути се опитвах да инструктирам сър Артър и Шарлот как да задържат яхтата на едно място спрямо фиксирана точка на брега.
— Държите запад по курсовия ъгъл на компаса — обяснявах им аз. — Носът трябва да е срещу вятъра. Двигателят работи на бавни обороти. Ако видите, че се измествате напред, правите завой на юг. (Завоят на север щеше да ги изхвърли право на скалистите брегове на Илън Оран.) После тръгвате бавно на изток, защото иначе може да се обърнете напряко на вятъра, завивате на север и пак на запад. Бавно. Прибоят до южния бряг се вижда. Каквото и да правите, той трябва да остава откъм десния борд на не по-малко от двеста метра, ако се движите на запад, и на малко повече — ако вървите на изток.
Те напълно сериозно ме бяха уверили, че ще следват точно инструкциите, и дори изглеждаха леко ядосани, че не им вярвам, но аз си имах основания, тъй като нито един от двамата не беше в състояние да различи прибоя от пенещите се върхове на вълните. В отчаянието си им бях казал, че ще поставя на брега неподвижна светлина, която да ги ориентира. Единствената ми надежда беше, че чичо Артър няма да се прави на френски контрабандист от осемнайсети век и няма да рискува да се доближи твърде много до брега вживявайки се в ролята си. Умен човек беше чичо Артър, но морето не беше обичайната му среда.
В навеса за лодки нямаше почти нищо. Запалих фенерчето и го огледах. Явно навесът на Макекърн не беше мястото, което търсех. Вътре имаше само една малка разнебитена моторница с потрошен фалшборт и открит бензинов двигател, който наподобяваше купчина ръжда.
Тръгнах към къщата. През едно малко прозорче на северната й стена — най-отдалечената от морето — струеше светлина. Светлина в един и половина през нощта. Приближих се и внимателно надзърнах над перваза. Малка спретната стая с прясно варосани стени и покрит с рогозки каменен под. В огнището догаряха изхвърлени от морето дървени отломки. Доналд Макекърн, все още небръснат и със старата си несменяема риза, седеше на стол с плетена седалка и се взираше в гаснещия огън. Изглеждаше като човек, на когото не му е останало нищо друго на този свят. Напипах вратата и влязох.
Той ме чу и бавно се извърна. Целият му вид говореше, че нищо повече не може да го нарани. Погледна ме, погледна пистолета в ръката ми, погледна собствената си двуцевка, висяща на стената, и отново се отпусна в стола си.
— Кой си ти, по дяволите? — глухо запита той.
— Казвам се Калвърт. Бях тук и вчера. — Свалих гумената качулка и той ме позна. Кимнах към двуцевката: — Тази вечер пушката няма да ви трябва, мистър Макекърн. Пък и вчера не бяхте освободили предпазителя.
— Забелязал си значи — бавно каза той. — А и пушката беше празна.
— И никой не стоеше зад вас, така ли?
— Не зная за какво говориш — отвърна уморено той. — Кой си ти, човече? И какво искаш?
— Искам да зная защо вчера ме посрещнахте така. — Прибрах пистолета. — Не бяхте много приятелски настроен, мистър Макекърн.
— Кой сте вие, сър? Изглеждаше още по-стар от вчера. Стар, съсипан и объркан.
— Калвърт. Казали са ви да не допускате посетители наоколо, така ли е мистър Макекърн? — Отговор не последва. — Тази вечер говорих с един ваш приятел. Арчи Макдоналд, полицейския сержант на Торбей. Той ми каза, че сте женен. Но не виждам мисис Макекърн.
Той леко се надигна, а зачервените му очи внезапно блеснаха. После отново се отпусна и погледът му пак се замъгли.
— Една от миналите нощи сте излизали с лодката си, нали така, мистър Макекърн? Излизали сте и сте
