Калвърт напуска Крайнън, горе-долу по същото време, когато „Нантвил“ завива обратно на изток. Бейкър и Делмонт продължават да подават сигналите точно според графика. Последният им сигнал е от десет часа и двайсет и две минути същата сутрин. След това нищо.
Чичо Артър млъкна, а пурата му яростно мъждукаше в мрака. Сигурно щеше да натрупа цяло състояние, ако се хванеше на работа в някоя служба по опушване. След малко продължи, но някак забързано, сякаш това, което му предстоеше да каже, не му се нравеше. Пък и така си беше.
— Не знаем какво точно се е случило. Може би са се издали по невнимание, макар да не ми се вярва. Те бяха много опитни. Възможно е някой от новия екипаж да е попаднал случайно на укритието им. И това не ми се вярва, защото който и да попадне случайно на Бейкър и Делмонт, известно време след това няма да може да попада на нищо. Според Калвърт, и аз съм съгласен с него, става въпрос за едно от онези редки съвпадения, които се случват веднъж на десет хиляди пъти. Новият радист съвсем случайно е бил на вълновия обхват на Бейкър и Делмонт в момента, когато те са подавали насочващия петнайсетсекунден сигнал. При тази близост сигналът сигурно му е спукал тъпанчетата. И е станало неизбежното. От последните получени сигнали определихме курса на „Нантвил“. Движеха се към Лох Хурон. Приблизително време на пристигане — привечер. Калвърт се насочва натам, но не с „Файъркрест“, за да не събуди подозренията на капитан Имри, който вече знае за радиосигналите на Бейкър и Делмонт. Пък и според Калвърт, какъвто и морски съд да се навърта около входа на Лох Хурон, ще бъде потопен, за да не пречи на капитан Имри. Така че той оставя „Файъркрест“ в Торбей и се придвижва до входа на Лох Хурон с малка гумена лодка с двигател. Носи и водолазен костюм. Изчаква „Нантвил“ и под прикритието на тъмнината се промъква на борда му. Името на кораба и флагът му са променени, една от мачтите е свалена и надстройката е пребоядисана. Но корабът е „Нантвил“. На следващия ден бурята задържа Калвърт и Хънслет в Торбей, но в сряда Калвърт с помощта на хеликоптер започва да издирва „Нантвил“ или мястото, където той е укрит. И тук допуска грешка. Според него е почти невъзможно „Нантвил“ да продължава да стои в Лох Хурон, защото Имри вече е наясно, че ние знаем това, и следователно няма да се мотае там до безкрайност, защото според картата Лох Хурон е последното място в Шотландия, където някой би решил да укрие морски съд, и защото, след като Калвърт напуска „Нантвил“ същата вечер, корабът вдига котва и се насочва към Карара Пойнт. Според Калвърт те просто са изчаквали в Лох Хурон докато се стъмни достатъчно, за да могат да преминат незабелязано през пролива на Торбей или да заобиколят самия остров Торбей откъм южната му част в посока към сушата. Така че той се съсредоточава върху сушата, върху пролива на Торбей и остров Торбей. Сега обаче смята, че „Нантвил“ продължава да се намира в Лох Хурон и ние отиваме там, за да проверим. — Пурата му отново проблесна. — Това е всичко, скъпа. А сега, с ваше позволение, бих искал да се поизтегна на канапето в салона за час-два. Всички тези нощни приключения… — той въздъхна. — Вече не съм младо момче. Имам нужда от сън.
Това ми хареса. И аз не бях младо момче, а ми се струваше, че не съм спал от цял месец. Знаех, че чичо Артър винаги си ляга точно в полунощ, а сега вече бе пресрочил разписанието с цели петнайсет минути. Но не виждах какво можех да направя. Една от малкото ми останали амбиции в живота беше да достигна пенсионна възраст, а какво по-добро начало от това да не позволявам повече на чичо Артър да докосва кормилото на „Файъркрест“.
— Сигурна съм, че не е всичко — възрази Шарлот. — Далеч не всичко. Ами мистър Хънслет? Къде е мистър Хънслет? Освен това казахте, че мистър Калвърт е бил на борда на „Нантвил“. Как е успял?
— Има някои неща, които е по-добре да не знаете, скъпа. Няма смисъл да се разстройвате излишно. Оставете тази работа на нас.
— Май напоследък не сте ме оглеждали хубаво, така ли е, сър Артър? — тихо запита тя.
— Не разбирам.
— Може и да не сте забелязали, но вече не съм дете. Дори не съм и млада. Ще ви помоля да не се отнасяте с мен като с малолетна. Пък и ако искате да се отпуснете на канапето в салона…
— Много добре. Щом настоявате. Боя се, че насилието не е било само от едната страна. Както казах, Калвърт се промъква на борда на „Нантвил“ и намира моите агенти, Бейкър и Делмонт. — Чичо Артър говореше с монотонния глас на човек, който си проверява списъка на покупките. — И двамата са убити с хладно оръжие. Тази вечер беше убит и пилотът на хеликоптера на Калвърт. Свалиха ги в пролива на Торбей. Час по-късно убиха и Хънслет. Калвърт го откри със строшен врат в машинното отделение на „Файъркрест“.
Пурата на чичо Артър проблесна поне половин дузина пъти, преди Шарлот да се обади. Гласът и отново трепереше.
— Те са злодеи. Истински злодеи — тя замлъкна за малко. — Как ще се справите с тях?
Чичо Артър известно време пуши мълчаливо, после каза:
— Дори не смятам да опитвам. Генералите не се сражават в окопите. С тях ще се справя Калвърт. Лека нощ, скъпа.
И излезе. Нищо не казах, но знаех, че Калвърт не можеше да се справи с тях. Вече не можеше. Калвърт имаше нужда от помощ. С този екипаж от късоглед шеф и мацка, която колкото пъти я погледнеш или я заговориш — и веднага в ушите ти зазвънтяват предупредителни звънци, Калвърт имаше спешна нужда от помощ. Много спешна.
Чичо Артър се беше оттеглил, а аз и Шарлот продължавахме да мълчим в тъмната кабина на щурвала. Но мълчанието беше дружеско, личеше си. Дъждът барабанеше по покрива. Беше непрогледна нощ, а белезникавите валма на мъглата се сгъстяваха все повече и повече. Именно заради тях бях намалил скоростта наполовина и силното западно вълнение ме отнасяше встрани, така че сигурно не бих се оправил сам с курса на яхтата. Само че бях включил автопилота и яхтата следваше точния си курс. Автопилотът беше далеч по-добър кормчия от мене. За чичо Артър да не говорим.
Внезапно Шарлот каза:
— Какво възнамерявате да правите тази нощ?
— Много сте любопитна. Не знаете ли, че чичо Артър, пардон — сър Артър, и аз изпълняваме изключително секретна операция. Сигурността преди всичко.
— Присмивате ли ми се? Не забравяйте, че вече и аз съм част от секретната операция.
— Радвам се за това и не ви се присмивам, защото тази нощ ще напусна яхтата веднъж-дваж и ми се ще тук да има някой, на когото мога да имам доверие.
— Имате сър Артър.
— Имам, както казвате, сър Артър. Няма друг човек, чиято преценка и интелект да уважавам повече. Само че в този момент бих разменил цялата преценка и интелект в света за чифт здрави очи. Ако се съди от тазвечершните му прояви, сър Артър не бива да го пускат но улиците без бастунче за слепци. А вие как сте със зрението?
— Очите ми не са в първа младост, но мисля, че виждам добре.
— Значи мога да разчитам на вас?
— На мен ли? Та аз не разбирам нищо от яхти.
— Вие и сър Артър ще бъдете чудесен екип. Веднъж ви гледах в един френски филм…
— Спомням си. Целият е сниман само в студио. А дори и в басейна имах дубльор.
— За сметка на това тази вечер няма да има дубльори. — И аз погледнах през заливаните от дъжда прозорци. — Нито басейн. Намираме се в истинския Атлантически океан. Трябват ми чифт здрави очи, Шарлот. Това е всичко. Просто яхтата да обикаля наоколо, докато се върна, и да не се блъсне в скалите. Можете ли да направите това?
— Имам ли друг избор?
— Никакъв.
— Тогава ще опитам. А вие къде ще ходите?
— Илън Оран и Крейгмор. Двата най-вътрешни острова в залива Лох Хурон. Ако — добавих замислено —
