друга страна, му пука твърде много. Той не работи за пари. Може да се каже, че за човек с неговите уникални таланти заплащането е мизерно. — Отбелязах си да повдигна този въпрос, щом останехме насаме. — Не го прави и за кеф, защото човек, който посвещава свободното си време на музиката, астрономията и философията, не убива за удоволствие. Така че на него наистина му пука. Интересува се от разликата между доброто и злото, и когато тази разлика е достатъчно голяма, когато злото заплашва да унищожи доброто, тогава той не се колебае да предприеме стъпки за възстановяване на баланса. Което може би го прави по-добър и от мен, и от вас, скъпа Шарлот.

— И това не е всичко — добавих аз. — Известен съм и с любовта си към малките деца.

— Извинявай, Калвърт — каза чичо Артър. — Надявам се, че не съм те засегнал. Но щом Шарлот е решила, че си струва да дойде и да се извини, реших, че си струва да изясним сметките.

— Само че Шарлот не идва само за това — отвърнах. — Дори не това е най-важното за нея. Тя дойде, защото е обзета от женско любопитство. Иска да знае къде отиваме.

— Може ли да запаля цигара? — запита тя.

— Ако не драскате клечката пред очите ми.

Тя запали и каза:

— „Обзета от любопитство“ е правилно. Само че не „къде отиваме“, защото го зная. Вие ми казахте. Нагоре по Лох Хурон. Искам да зная какво става, какви са тези ужасни тайни и какви са всички тези непознати хора, които непрекъснато посещаваха „Шангрила“. Какво е това нещо, което оправдава смъртта на трима души за една вечер и какво правите тук вие? Кои сте вие всъщност? Никога не съм смятала, че сте представител в ЮНЕСКО, сър Артър. Вече зная, че не сте. Моля ви. Мисля, че имам право да зная.

— Не й казвайте — посъветвах го аз.

— А защо не? — запита сърдито чичо Артър. — Не виждаш ли, че това засяга и нея. Значи има право да знае. А пък и след ден-два цялата история вече ще бъде известна на широката публика.

— Не мислехте така, когато заплашихте сержант Макдоналд със затвор, ако наруши държавната тайна.

— Само защото той можеше да провали всичко с някои необмислени приказки — отвърна упорито чичо Артър. — Лейди… искам да кажа — Шарлот, няма как да го направи. Освен това — бързо изрече той, — не смятам, че би го направила. Пълна нелепост. Шарлот ми е стар приятел, доверен приятел, Калвърт. И тя го знае.

Шарлот тихо се обади:

— Имам чувството, че нашият приятел мистър Калвърт не ме харесва особено. Може би той изобщо не харесва жените.

— Глупости — отвърнах аз. Просто напомнях на адмирала едно от собствените му правила. Никога, никога, никога (Вече не помнех колко пъти се повтаря това „никога“) не казвай нищо на никого освен ако не е крайно необходимо и жизнено важно. В този случай не става въпрос за нито едно от двете.

Чичо Артър не ми обърна никакво внимание и запали още една от смрадливите си пури. Очевидно правилото му не засягаше обмяната на поверителни сведения между представители на аристокрацията. После каза: — Говоря за изчезналите кораби, скъпа Шарлот. Пет на брой. Без да споменавам по-малките плавателни съдове, изчезнали или унищожени.

— Пет кораба — намесих се и аз. — На пети април тази година край южните брегове на Ирландия изчезва параходът „Холмуд“. Отвлечен. Екипажа го затварят на брега, държат ги два-три дни и после ги освобождават невредими. За „Холмуд“ не се чува повече нищо. На двайсет и четвърти април в пролива Сейнт Джордж изчезва моторният кораб „Антара“. На седемнайсети май във водите на Северна Ирландия изчезва „Хедли Пайъниър“, а на шести август, малко след като напуска Клайд. Същото се случва и с парахода „Хърикейн Спрей“. И накрая, миналата събота, изчезва и корабът „Нантвил“, току-що излязъл от пристанището на Бристол. При всички тези случаи на екипажите не е сторено нищо. Прави впечатление, че и петте кораба са превозвали изключително ценни товари, които същевременно са и много трудни за проследяване. На борда на „Холмуд“ е имало южноафриканско злато на стойност два и половина милиона английски лири, а „Антара“ е превозвал необработени бразилски диаманти за промишлени нужди за един и половина милиона. В трюма на „Хедли Пайъниър“ са се намирали обработени и необработени колумбийски изумруди за около два милиона лири, а „Хърикейн Спрей“, който се отбива в Глазгоу на път от Ротердам за Ню Йорк, носи обработени диаманти за над три милиона. И последният кораб, „Нантвил“ (Тук чичо Артър почти се задави.) е превозвал златни кюлчета за осем милиона лири. Златни резерви, предназначени за Министерството на финансите на САЩ.

Чичо Артър продължи:

— Не знаехме откъде получават информацията си хората, замесени в тези изчезвания. Курсовете на корабите с ценни товари се пазят в строга тайна. Но похитителите, които и да са те, разполагаха с безупречни сведения. Калвърт твърди, че вече знае източниците им. След изчезването на първите три кораба с товари на обща стойност около шест милиона лири, за нас беше ясно, че това е работа на добре организирана престъпна група.

— Да не би да искате да кажете, че в цялата работа е замесен капитан Имри? — запита Шарлот.

— Замесен не е точната дума — сухо отвърна чичо Артър. — Той вероятно е мозъкът на операцията.

— Не забравяйте и стария Скурас — обадих се аз. — И той здравата е затънал. До ушите, бих казал.

— Не може да се говори така — бързо изрече Шарлот.

— Не може ли? Защо? Ами какво ще кажете за майстора на камшика? Как се чувствува гърбът ви?

Тя не отвърна нищо. Чичо Артър също си траеше, макар и по друг начин, но след малко продължи:

— След изчезването на „Хедли Пайъниър“, Калвърт предложи на всички кораби, превозващи ценни товари, да поставяме по двама наши хора с радиопредавател. В това отношение много лесно си осигурихме съдействието на съответните експортни и корабоплавателни компании. Използувахме три двойки агенти, които обикновено се скриваха сред товара или в някоя празна кабина с достатъчно храна. За присъствието им на борда знаеха само капитаните на конкретните кораби. На точно определени, макар и различни интервали те излъчваха насочващ сигнал с продължителност петнайсет секунди. Тези сигнали се засичаха от специални приемни станции по западното крайбрежие на Шотландия, защото освобождаваните екипажи неизменно се появяваха в този район. На борда на „Файъркрест“ също имаше подобен приемник. В много отношения, скъпа Шарлот, яхтата ни е доста необичайна.

Реших, че сега той сигурно щеше да започне да се хвали как сам е измислил конструкцията й, но това не стана, защото чичо Артър овреме си спомни, че на мен истината ми е известна.

— Между седемнайсети май и шести август не се случи нищо. Никакво пиратство. Вероятно защото тогава нощите са много кратки. На шести август изчезна „Хърикейн Спрей“ Нямахме човек на борда на този кораб — не ни стигат хората, за да ги покриваме всичките. Но имахме двама души на „Нантвил“, който отплува миналата събота. Делмонт и Бейкър. Едни от най-добрите ми агенти. „Нантвил“ го отвличат малко след Бристол. Бейкър и Делмонт веднага започват да подават уговорените сигнали. Чрез тях засичахме доста точно местоположението им. През това време Калвърт и Хънслет чакаха в Дъблин и…

— Мистър Хънслет? — прекъсна го тя. — Къде е той? Не съм го виждала от…

— За това след малко. „Файъркрест“ тръгва, но не следва „Нантвил“ а се движи пред него по предполагаемия му курс. Стигат до Мъл ъф Кинтайър и решават да изчакат „Нантвил“ там, но внезапно появилият се силен югозападен вятър ги принуждава да търсят завет. Когато „Нантвил“ пристига в района, от насочващите радиосигнали се разбира, че те поддържат курс на север и вероятно ще минат западно от Мъл ъф Кинтайър. Калвърт решава да ги изпревари и да прекоси Лек Файн и канала Крайнън. Прекарват нощта в района на канала, защото той нощно време е затворен. Калвърт е можел да уреди да го отворят, но не е искал, защото междувременно вятърът е станал западен със сила девет бала и малките яхти, намиращи се в канала, са щели да пострадат. Същата нощ „Нантвил“ завива на запад към Атлантическия океан. Смятахме, че сме го загубили. Но сега знаем защо са завили на запад. Искали са да пристигнат по тъмно на определено място и при определена височина на прилива и са направили този завой, за да изчакат. Освен това, така най-лесно са щели да се справят със западния вятър, пък и очевидно не са искали да изчакват цял ден близо до брега, откъдето е могло да бъдат забелязани. Решили са, че е много по-добре след залез слънце да се доближат откъм открито море. През нощта времето малко се пооправя. Призори

Вы читаете Устата на гроба
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату