видели твърде много. Те са ви хванали, върнали са ви тук и са отвели със себе си мисис Макекърн. Казали са ви, че ако продумате само една дума на някого, никога повече няма да видите жена си. Жива. Казали са ви да стоите тук, да не би някой да се отбие, да види, че ви няма, и да вдигне тревога. Пък и за да не се изкушавате да отидете за помощ, макар да не мисля, че сте толкова луд. Повредили са и двигателя на лодката, но така, че той да изглежда като занемарен, а не умишлено повреден.
— Точно така направиха. — Той се взираше унило в огъня и думите му едва се чуваха, все едно че мислеше на глас, без да съзнава, че говори. — Отведоха я и повредиха лодката ми. В другата стая държах спестяванията си. Отмъкнаха и тях. Поне да бяха един милион, та да ми оставеха Мейри. Тя е пет години по-възрастна от мен.
— Ами с какво си се хранил през цялото време?
— На всеки две седмици ми носят консерви и мляко на прах. Имам чай и ловя риба с въдица. — Той продължаваше да се взира в огъня, а челото му се набръчка, сякаш внезапно бе разбрал, че внасях някакво ново измерение в живота му. — Кой сте вие, сър? Кой сте вие? Не сте от тях. Не сте и полицай, знам го. Познавам полицаите, виждал съм ги. Не ми приличате на такъв.
Оживи се малко и погледът му леко светна. Гледа ме цяла минута и вече започвах да ставам неспокоен, когато старецът отново се обади:
— Зная кой сте. Зная кой трябва да сте. Вие сте агент на Британските тайни служби.
По дяволите, шапки долу пред стареца. Стоях пред него, закопчан до ушите във водолазния си костюм, и въпреки това той ме разкри, без да му мигне окото. А говорят за непроницаемите лица на пазителите на държавните тайни. Представих си как би му говорил чичо Артър и как би го заплашвал с уволнение и затвор, ако си отваря устата. Само че Доналд Макекърн нямаше работа, която да загуби, а след цял живот, прекаран на Илън Оран, дори и най-силно охраняваният затвор би му се сторил като хотел с шест звезди. Видях, че няма с какво да го заплаша, и за първи път в живота си казах истината:
— Да, мистър Макекърн. Наистина работя за тайните служби. Възнамерявам да ви върна обратно жената.
Той бавно кимна и каза:
— Сигурно сте много смел, мистър Калвърт, но не знаете колко ужасни са онези хора.
— Ако някога ми дадат медал за храброст, мистър Макекърн, то ще е по погрешка. А иначе много добре зная с кого си имам работа. Повярвайте, мистър Макекърн, всичко ще бъде наред. Били сте на война, мистър Макекърн.
— Откъде знаете? Кой ви каза?
Поклатих отрицателно глава.
— Няма нужда да ми казва никой.
— Благодаря ви, сър. — Гърбът му видимо се изправи. Прекарах в армията двайсет и две години. Бях сержант в петдесет и първа шотландска дивизия.
— Били сте сержант в петдесет и първа шотландска дивизия повторих аз. — Много хора, мистър Макекърн, и то не само шотландци, я смятат за най-добрата част на света.
— Не съм аз онзи, който ще ви противоречи, сър. — За първи път в избледнелите му очи проблясна някаква усмивка. — Има и доста по-лоши. Разбрах ви, мистър Калвърт. Не са ни учили да отстъпваме, да губим надежда и да се отказваме — той внезапно се изправи. Какво съм се разбъбрил, господи! Идвам с вас, мистър Калвърт.
Аз също станах и поставих ръце на раменете му.
— Благодаря, мистър Макекърн, но не може. Оставете това на мен. Вие сте дали достатъчно.
Той мълчаливо ме погледна и кимна. Усмивката отново се появи.
— Вероятно сте прав. На тези години по-скоро бих ви пречил. Разбирам. — И се отпусна уморено на стола си.
Тръгнах към вратата:
— Лека нощ, мистър Макекърн. Жена ви скоро ще бъде в безопасност.
— Скоро ще бъде в безопасност — повтори той, погледна ме с насълзени очи и добави: — Знаете ли, вярвам ви.
— Лично ще ви я доведа и това ще ми достави по-голямо удоволствие от всичко, което съм извършил в живота си. Петък сутринта, мистър МаКекърн.
— Петък сутринта? Толкова скоро? — Очите му блуждаеха на хиляди мили от мен и той вече почти не ме забелязваше. Погледът му грееше в усмивка. — Тази вечер изобщо няма да мога да мигна, мистър Калвърт. И утре вечер също.
— Но в петък ще се наспите добре — обещах му аз.
Той вече съвсем не ме виждаше, защото по небръснатите му бузи се стичаха сълзи, така че аз тихо затворих вратата и го оставих сам в мечтите му.
Осма глава
Четвъртък, два сутринта — четири и трийсет сутринта
От Илън Оран се прехвърлих на другия остров, Крейгмор, и все още не се усмихвах. Имах си причини. Не се усмихвах, защото комбинацията между чичо Артър и Шарлот Скурас даваше отвратителна мореплавателна двойка, която ме хвърляше в ужас. Северният край на Крейгмор беше много по-открит и осеян с рифове, отколкото южното крайбрежие на Илън Оран. Мъглата се сгъстяваше. Бях останал без дъх, а докато плувах към брега големите вълни така ме подмятаха, че се покрих със синини от непрестанните удари в невидимите рифове. Освен това никак не бях сигурен дали ще успея да изпълня малко прибързаното обещание, което дадох на Доналд Макекърн. А ако се замислех, без съмнение щях да изнамеря още причини за това, че не се усмихвах, но сега нямах никакво време. Нощта напредваше, а имах още много работа.
По-близката от двете рибарски лодки в малкия естествен залив се поклащаше тежко във вълните до рифовете, които служеха като вълнолом, така че не трябваше да се притеснявам за шума, докато се изкачвах на палубата й. Далеч повече ме притесняваше проклетата ярка светлина, обливаща навеса за кормене на риба. Лампата беше достатъчно силна, за да ме забележат от къщите на брега. От друга страна обаче, бях безкрайно благодарен за тази светлина, защото там нейде в синята пустош чичо Артър имаше отчайваща нужда от какъвто и да е ориентир.
Лодката беше най-обикновена моторница, дълга около тринайсет метра, а общият й вид загатваше, че не й пука от бури. Претърсих я за две минути. Всичко беше в безупречно състояние. Нямаше едно излишно нещо. Типична рибарска лодка. Надеждата ми отново се появи. Чичо Артър нямаше да страда дълго.
Втората лодка беше огледален образ на първата, до последното винтче. Надеждата ми растеше. Не че беше много голяма, но все пак поне я имаше.
Излязох на брега, скрих водолазната екипировка до водата и тръгнах към навеса, като се стараех да се движа в сянката. Вътре имаше лебедки, метални вани и варели, някакви страховити инструменти, явно използувани за нарязване на рибата, подвижни малки кранове, както и други непознати, но очевидно безобидни приспособления. Обаче вонята беше отвратителна и аз бързо излязох.
В първата къща нямаше нищо. Плъзнах лъча на фенерчето през един счупен прозорец. Стаята беше празна и изглеждаше сякаш в нея не беше влизал никой поне от половин век насам. Прав беше Уилямс, че в селцето май не живее никой още отпреди Първата световна война. Но тапетите изглеждаха като че ли бяха поставени предишния ден — интересно и до голяма степен необяснимо явление в тази част на Шотландия. Баба ви, например — защото по онова време дядо ви по-скоро би отказал пиенето, отколкото да свърши нещо вкъщи — залепва някакви евтини тапети и петдесет години по-късно те са си все така свежи и нови. Интересно.
Втората къща беше като първата.
Ловците на акули живееха в третата къща — най-отдалечената от навеса за чистене на рибата. Съвсем логичен и разбираем избор. Колкото по-далеч от вонящата смрад, толкова по-добре. На тяхно място аз бих живял в палатка на другия край на острова. Но моето сигурно беше лична реакция. За ловците на акули вонята вероятно представляваше същото онова, което за швейцарските селяни е миризмата на оборски тор, същността на живота. Символът на успеха. А понякога успехът е доста скъп.
Отворих добре смазаната врата — рибено масло, без съмнение и влязох вътре. Отново запалих фенерчето. Баба не би си паднала много по първата стая, но дядо едва ли би я напуснал повече. Едната
