пленника си, за да му взема фенерчето сигурен бях, че имаше. Прозорците вероятно бяха със завеси, защото в преддверието царуваше абсолютен мрак. Хич не ми се щеше да се придвижвам опипом из тъмния шотландски замък, защото имаше голям риск я да съборя с трясък някоя ризница, я да се блъсна в някой меч, щит или чифт еленови рога. Извадих писалката-фенерче, но светлината беше толкова слаба, че дори не можех да си погледна часовника.
Вчера от хеликоптера бях забелязал, че замъкът образува от три страни нещо като симетричен вътрешен двор. Допуснах, че щом парадният вход е в централната част, значи точно срещу него трябва да има стълбище. От което следваше, че по средата на преддверието не биваше да има нито ризници, нито еленови рога.
Така и се оказа. Стълбището беше точно където трябваше да бъде. Десет ниски стъпала, след които то се разклоняваше в две отделни стълбища вляво и вдясно. Избрах дясното, защото някъде там горе мъждукаше слаба светлина. Изкачих още шест стъпала по второто стълбище, завих отново надясно, преодолях други осем стъпала и се намерих на площадката. Общо двайсет и четири стъпала и нито едно проскърцване. Благослових архитекта, препоръчал мраморни стълби.
Светлината вече се виждаше добре. Тръгнах към нея и стигнах до една леко открехната врата. Прилепих око към пролуката и видях ъгъла на някакъв гардероб, част от килим и долния край на легло, откъдето се подаваше кален ботуш. Чуваше се и гръмотевично хъркане, подобно на работещ банциг. Бутнах вратата и влязох.
Бях дошъл да видя лорд Кърксайд, но този тук не ми приличаше на него. Лорд Кърксайд едва ли си лягаше с ботуши, тиранти и каскет и едва ли държеше до себе си пушка с натъкнат щик. Не виждах лицето му, защото каскетът го закриваше. На нощната масичка имаше фенерче и полупразна бутилка уиски. Не виждах чаша, но доколкото можех да съдя, този тип явно си падаше по простите житейски удоволствия, без да си усложнява живота с изискванията на съвременната цивилизация. Очевидно беше следващият часовой и така се подготвяше за бурната шотландска нощ. Само че вече нямаше кой да го събуди. Като го гледах, едва ли щеше да стане по-рано от обяд.
От друга страна, можеше да се събуди от собственото си гръмогласно хъркане — то би събудило и мъртвец. В такъв случай сигурно щеше да посегне към бутилката, така че аз я отворих, пуснах вътре половин дузина от хапчетата на приятеля ми фармацевт от Торбей и прилежно я затворих. Взех фенерчето и излязох.
Отляво имаше баня. Мръсна мивка и огледало на петна, две неизмити четки за бръснене, крем за бръснене и две непочистени самобръсначки. На пода се търкаляха две кърпи, които някога много отдавна сигурно са били бели. Самата баня обаче беше безукорно чиста. Очевидно тук часовоите полагаха грижи за тоалета си.
По-нататък имаше спалня, също толкова занемарена, колкото предишната. Сигурно беше стаята на онзи, когото бях оставил сред камънаците до пътеката.
Върнах се наляво, към централната част, защото сметнах, че там някъде трябва да се намира стаята на лорд Кърксайд. Така беше, но него го нямаше. Стаята му беше точно след онази на спящия боец, стигаше ми само да видя съдържанието на гардероба и бях сигурен. Но леглото беше празно.
Симетричността на замъка ми подсказваше, че следващата стая е баня. Тук обаче онзи воин не би се чувствувал добре — антисептичната и чистота отразяваше вкуса на упадъчната аристокрация. На стената имаше домашна аптечка. Извадих лейкопласт и облепих стъклото на фенерчето, като оставих само малък процеп за светлината. Останалия лейкопласт прибрах в джоба си.
Следващата врата беше заключена, но ключалките от времето на строежа на замъка не бяха кой знае какво. Извадих най-добрия шперц на всички времена — парче твърда целулоидна лента — и го пъхнах в процепа на резето. Леко завъртях дръжката назад, натиснах целулоида и резето щракна. Замрях, защото ми се стори, че звукът е толкова силен, че би разбудил цялата къща, но не чух никакво раздвижване.
Открехнах вратата и отново замрях. В стаята светеше. Прибрах фенерчето и извадих пистолета, застанах на колене, силно се приведох и рязко отворих вратата. После се изправих, влязох, затворих и заключих и се приближих до леглото.
Сюзан Кърксайд не хъркаше, но спеше също толкова дълбоко, като онзи, когото току-що бях оставил. Косата и беше прибрана и за пръв път виждах цялото й лице. Според баща й беше на двайсет и една години, но сега изглеждаше на не повече от седемнайсет. На пода беше паднало някакво списание. До нея на нощното шкафче имаше полупразна чаша вода и флаконче нембутал. Трудно заспиваха тези хора в замъка и това си е.
От умивалника в ъгъла взех кърпа, позабърсах си лицето и главата, вчесах леко косата и изпробвах на огледалото най-добрата си усмивка. Изглеждах като някой от обявите на „Търси се“.
Почти две минути я разтърсвах, докато я събудя или по-скоро докато я изтръгна от забравата и я докарам до някакво полубудно състояние. Пълното пробуждане отне още една минута и вероятно по тази причина нямаше писъци, че посред нощ в стаята й се беше намъкнал непознат. За всеки случай аз през цялото време се усмихвах — чак лицето ме заболя.
— Кой сте вие? — Гласът й трепереше, а в сините й очи светеше уплаха. — Не ме докосвайте! Ще викам!
Хванах я за ръката, за да й покажа, че не всички докосвания са опасни, и казах:
— Няма да те докосна, Сю Кърксайд. Само недей да викаш, моля те. Дори не говори високо. Нали знаеш, че е опасно?
Тя ме погледна. Устните й беззвучно мърдаха, но виждах, че страхът напуска очите й. Внезапно се изправи и седна.
— Вие сте мистър Джонсън от хеликоптера.
— Внимавай — казах с укор. — За подобно нещо ще те арестуват и във „Фоли Бержер“. — Тя се покри с одеялото и аз продължих: — Името ми е Калвърт. Работя за правителството. Идвам като приятел. А ти имаш нужда от помощ, нали така, Сюзан? И ти, и баща ти, лорд Кърксайд.
— Какво искате? — пошепна тя. — Какво правите тук?
— Дошъл съм за да сложа край на неволите ти — отвърнах аз. — И за да си изпрося покана за сватбата ти с Джон Ролинсън. Най-добре е да я направиш към края на идущия месец, какво ще кажеш? Тогава ще ми дадат отпуска.
— Вървете си. — Гласът й беше нисък и отчаян. — Вървете си, защото ще съсипете всичко. Моля ви, вървете си. Ако сте приятел. Моля ви!
Тя наистина искаше да си вървя. Опитах отново:
— Добре са те обработили. Но ако им вярваш, си много наивна. Никой няма да те пусне. Те ще унищожат и най-малката частица, която би могла да се използува като доказателство срещу тях. Всички, които са имали нещо общо с тях.
— Няма! Бях, когато мистър Лаворски обеща на татко, че на никой няма да му се случи нищо. Той каза, че те са бизнесмени, а бизнесмените не убиват.
— Лаворски, така ли? — Погледнах разтревоженото й лице. — Може и да го е казал, само че едва ли е споменал, че за последните три дни са убили четирима души, колкото са и опитите им да убият и мен.
— Лъжете! Това са измислици. Подобни неща отдавна не се случват. Умолявам ви да си вървите!
— Ето как говори дъщерята на потомствен шотландски лорд — грубо отвърнах аз. — За нищо не ставаш. Къде е баща ти?
— Не зная. Снощи към единайсет часа дойдоха мистър Лаворски и капитан Имри — и той е от тях — и го взеха със себе си. Татко не ми каза къде отиват. Той изобщо нищо не ми казва. — Тя млъкна и издърпа ръката си. Скулите й леко се зачервиха. — Какво искате да кажете с това, че не ставам за нищо?
— Той каза ли кога ще се върне?
— Какво значи това, че не ставам за нищо?
— Значи, че си млада и наивна и вярваш на всичко, което ти казват разни закоравели престъпници, а на мен не вярваш. Не вярваш на единствения човек, който се опитва да ви спаси. Вие сте една малка и упорита глупачка, мис Кърксайд. Що се отнася до младия Ролинсън, като изключим това, което го чака, бих казал, че
