поне от тебе се е отървал.
— Какво значи това? — Не е присъщо на младостта да бъде с безизразно лице, но сега нейното беше точно такова.
— Ако е мъртъв, няма да може да се ожените — брутално отвърнах аз. — А той ще умре. Ще умре поради глупостта на Сю Кърксайд. Защото тя отказва да види истината. — Говорех с вдъхновението на пастор. Свалих си яката и махнах шалчето. — Какво ще кажеш, харесва ли ти?
Гледката никак не й хареса. Руменината изчезна от скулите й. Аз също не се харесах, защото се виждах в огледалото на тоалетната масичка. Творението на Куин беше в пълен разцвет. Цветовете на дъгата образуваха кръг около врата ми.
— Куин? — прошепна тя.
— Познаваш ли го?
— Познавам ги всичките. Или повечето от тях. Готвачът ми каза, че той веднъж се хвалил как навремето бил демонстрирал силата си в цирка. Но се скарал с партньора си за някаква жена и го удушил. По същия начин — тя кимна към врата ми. — Но мислех, че са само хвалби.
— Интересно дали и сега продължаваш да ги смяташ за доброволци мисионери от някое християнско дружество? — присмях й се аз. — Познаваш ли Жак и Крамър?
Тя отново кимна.
— Тази нощ ги убих и двамата. Но преди това те бяха убили един мой приятел. Строшили му врата. А после се опитаха да убият и мен, и шефа ми. Убих и още някакъв тип. И той идваше да ни убива. Май се казваше Хенри. Сега вярваш ли ми? Или още мислиш, че сме клекнали на селската ливада и си играем на „пускам, пускам кърпа“?
Шоковата терапия подействува. Лицето й дори не беше бледо, а с цвят на пепел.
— Мисля, че ще повърна.
— По-късно — отвърнах хладно, макар че ми се щеше да я взема в ръцете си и да й кажа, че чичко й Калвърт ще се погрижи за всичко. Но вместо това продължих със същия студен глас: — Сега нямаме време за подобни отклонения. Искаш да се ожениш, нали така? Отговори ми сега, баща ти каза ли кога ще се върне?
Тя погледна към умивалника, все едно че още се чудеше дали да повръща или не, после погледът й се върна към мен и тя пошепна:
— И вие сте като тях. Убиец.
Хванах я за раменете, разтърсих я и казах яростно:
— Каза ли ти кога ще се върне?
— Не.
Гледаше ме с отвращение. Отдавна никой не ме беше гледал така. Пуснах я.
— Знаеш ли какво правят тези мъже тук?
— Не.
Вярвах й. Сигурно баща й знаеше, но не й беше казал. Лорд Кърксайд едва ли смяташе, че неканените им гости ще си отидат и няма да им направят нищо. Той очевидно се надяваше, че ако не й казва нищо и успее да ги убеди, че тя нищо не знае, те може да я оставят жива. Обаче, ако това беше така, той имаше нужда от психиатър. Макар че го оправдавах — на негово място аз също бих се улавял и за сламка.
— Уверен съм, че знаеш, че годеникът ти е жив — продължих аз. — Брат ти също. А и останалите. Държат ги тук, така ли е?
Тя мълчаливо кимна. Щеше ми се да не ме гледа така.
— Колко са?
— Дузина, ако не и повече. Има и деца. Три момчета и едно момиче.
Точно така. Двете момчета на сержант Макдоналд и момчето и момичето от онази лодка, дето била напуснала Торбей за нощната разходка. Изобщо не вярвах на това, което Лаворски бил казал пред Сюзан — че за тях човешкият живот бил неприкосновен. Но пък не ме учудваше и фактът, че хората от лодките, станали случайни свидетели на незаконните му операции, бяха още живи. За това си имаше основателни причини.
— Къде ги държат? В този замък сигурно има доста подземия и тъмници.
— Дълбоко под земята има винарски изби. От четири месеца не ме пускат да припаря там.
— Сега ще имаш тази възможност. Обличай се и ме води.
— Долу в избите? — Тя направо се втрещи. — Да не сте полудял? От татко зная, че през нощта там има поне трима души на пост. — Сега вече бяха двама, но тя имаше толкова лошо мнение за мен, че не си струваше да й го казвам. — Въоръжени са. Сигурно сте луд. Не отивам никъде.
— Така си и мислех. Ще оставиш годеника си да умре, защото си една жалка страхливка. — Мразех се за тези думи, но нямаше как. — Лорд Кърксайд и благородният Ролинсън. Щастлив баща и дваж по-щастлив годеник.
Тя ме удари и разбрах, че бях спечелил. Без да помръдвам, й казах:
— Стига глупости, че ще събудиш охраната. Обличай се.
Станах и се преместих на долния край на леглото. Докато тя се обличаше, гледах вратата и си мислех за възвишени неща. Почваше да ми писва от жени, които непрекъснато ми повтаряха колко ужасен характер имам.
— Готова съм — каза тя.
Отново беше в познатите ми дрехи — пиратската блуза и джинсите, които й бяха умалели още преди пет-шест години. Чудно как ги обу. Не чух щума от портативната шевна машина.
Девета глава
Четвъртък, четири и половина сутринта — призори
Слязохме по стълбите, хванати за ръка. Може и да бях последният човек, с когото тя би избрала да бъде на самотен остров, но сега ме беше сграбчила здравата за ръката.
Долу завихме надясно. От време на време святках с фенерчето, но Сюзан знаеше всяка педя от пътя. На края на преддверието завихме наляво и поехме по източното крило. След седем-осем метра спряхме пред една врата вдясно от нас.
— Килерът — прошепна тя. — Зад него е кухнята.
Наведох се и погледнах през ключалката. Тъмно. Влязохме, минахме под една арка и се озовахме в кухнята. Светнах с фенерчето и видяхме, че е празна.
Охраната била от трима души, според Сюзан. С онзи външния се бях оправил. Горе, на стената, се разхождал още един. Не знаела какво точно прави там, но беше ясно, че не се занимава с астрономия. Сигурен бях, че горе има и уред за нощно виждане, с който наблюдаваше морето, да не би някой да прекъсне почтените занимания на другарите му. Само че в такава нощ уредът едва ли щеше да му помогне много. Третият часовой охранявал задния вход към кухнята, през който се влизало в замъка, както и затворените в избата нещастници.
Нямаше го в кухнята, значи беше долу.
В дъното на кухнята имаше стълби, спускащи се към долния етаж. Отдясно се виждаше някаква светлина. Сюзан вдигна пръст към устните си и ние безшумно тръгнахме надолу.
Стълбището беше доста мрачно. Осветяваха го няколко слаби и разположени на голямо разстояние една от друга крушки. Краят му не се виждаше. Някъде до първата крушка от дясната страна на стълбището се отклоняваше коридор. На малката площадка пред него имаше столче, а на столчето седеше мъж. На коленете му лежеше пушка. Тези хора не си поплюваха.
Отстъпих и прошепнах на Сюзан:
— Накъде водят тези стълби?
— Към лодките, разбира се. Накъде другаде?
Наистина накъде другаде. Браво, Калвърт, браво. Хем видя от хеликоптера канарата, отделяща замъка от хангара, хем не ти хрумна, че те явно са свързани с подземен проход, след като отгоре не се вижда пътека.
— Този коридор вдясно към избите ли води? — Тя кимна. — А защо са толкова дълбоко под земята? Не се ли удължава пътят до виното?
