— Всъщност те не са винарски изби. Използували са ги за водни резервоари.
— Има ли друг път към тях?
— Не. Само този е.
— Да, но още след първите пет стъпала той вече ще ни е надупчил с пушката си. Познаваш ли го?
— Хари. Не му знам другото име. Татко казва, че е арменец. Истинското му име трудно се произнася. Млад, мръсен и противен.
— Имал е нахалството да ти се предлага, така ли?
— Да. Беше ужасно — тя докосна устните си с ръка. — Вонеше на чесън.
— Не го обвинявам. И аз щях да направя същото, ако не си мислех за пенсията. Сега иди при него и му се подмажи.
— Какво?!
— Извини му се. Кажи му, че отначало не си разбрала благородния му характер. А сега баща ти го няма и ти можеш да говориш с него. Измисли нещо.
— Не!
— Сю!
— Та той няма да ми повярва — прошепна тя.
— Като застанеш на половин метър от него, ще забрави всичко. Нали е мъж като всички.
— И вие сте мъж и сте на двайсет сантиметра от мен. — Вечната женска логика.
— Вече ти казах, че нас с теб ни разделя пенсията ми. Хайде, действувай.
Тя кимна с нежелание, а аз се скрих в най-близката изба, хванал пистолета за цевта. Тя го повика, той тръгна с пушка в ръка, но когато я видя, забрави за пушката. Сюзан започна да си казва урока, макар че можеше и да не си дава този труд — Хари се оказа доста напорист. Буйна арменска кръв, няма що. Пристъпих и го халосах по главата. Завързах го и понеже нямах повече носни кърпички, откъснах парче от ризата му и го натъпках в устата му. Сюзан се изкиска с нотки на истерия в гласа.
— Какво има? — запитах аз.
— Хари. Той много обича да се кипри. Не виждате ли, че ризата му е копринена? Не зачитате хората, мистър Калвърт.
— Не и такива като Хари. Поздравявам те, добре се справи.
— Пак беше ужасно. Сега вонеше на уиски.
— Младежите понякога имат странни вкусове — отбелязах уклончиво аз. — Ще им свикнеш. Все пак е по-добре от чесън.
Хангарът за лодки представляваше по-скоро голяма сводеста пещера, оформена в една естествена пукнатина на скалата. Откъм вътрешния й край се виждаха два тунела, успоредни на бреговата линия, които се губеха в мрака. Погледнат от въздуха, хангарът сякаш не можеше да побере повече от две гребни лодки, но отвътре пещерата беше толкова просторна, че в нея би се побрала и „Файъркрест“ и пак би останало място. На източния край се виждаха четири кнехта. Забелязах, че някой наскоро бе разширявал работната площадка откъм тунелите. Взех някаква корабна кука и се опитах да премеря дълбочината, но не стигнах до дъното. Значи тук можеха да влизат всякакви лодки и моторници, без да се съобразяват с нивото на прилива. Двете големи врати изглеждаха солидни, но не съвсем. На източния край имаше и малка врата към сушата.
Стоянката беше празна, както и очаквах. Приятелчетата ни бяха внимателни и работеха на парче. Веднага се виждаше с какво точно се занимават — площадката бе претъпкана с инструментите на занаята им. Виждаше се голям дизелов въздушен компресор, ръчен бутален компресор с двойно действие и с две изпускателни тръби, два водолазни шлема със съответните костюми и тръбни въздухопроводи с метални накрайници. Освен това имаше и водолазни ботуши с тежести, кабели за радиовръзка с водолазите, още оловни тежести, както и леководолазни екипировки, точно като моята, заедно с готови кислородни бутилки.
Нито се изненадах, нито се зарадвах. От четирийсет и осем часа насам знаех, че някъде трябва да има подобно оборудване, макар че едва тази нощ бях разбрал къде точно е това някъде.
Не можах да видя избите на затворниците. След като с пъшкане изкачих три-четвърти от безкрайните стъпала, свих наляво по коридора, където беше стоял Хари. Малко по-нататък имаше ниска влажна зала. В нея маса от бирени каси и още няколко каси за сядане. На масата имаше бутилка уиски — лекарството на Хари срещу лош дъх.
Зад тях се виждаше масивна дървена врата с огромна ключалка, само дето ключът липсваше. Тук нямаше да ми помогне никаква целулоидна лента, но малко пластичен експлозив щеше да свърши добра работа. Отбелязах този факт и реших да го запомня, макар че тази нощ трябваше да помня много неща, после се качих горе при Сюзан.
Хари се беше свестил и мърмореше нещо, което поради парчето коприна в устата му не се чуваше — и слава богу, защото със сигурност не беше за деликатните уши на дъщерята на лорда. Но с онова, което говореха очите му, можеха да се запълнят цели томове. Правеше се на Худини и се опитваше да се измъкне от въжетата. Сюзан Кърксайд беше насочила пушката към него, но изглеждаше притеснена. А не би трябвало, защото го бях овързал като коледна пуйка.
— Някои от онези хора долу в избите са там от месеци — казах аз. — Сигурно ще бъдат доста замаяни и отпаднали отначало.
Тя поклати глава:
— Мисля, че бързо ще се оправят. Всяка сутрин ги извеждаха на пристана. Той не се вижда от морето. Татко и сър Антъни настояваха за това.
— Аха, добрият татко — погледнах я аз. — И старият Скурас. Той идва ли тук?
— Разбира се. — Въпросът ми я изненада. — И той е от тях. Лаворски и онзи другият, Долман, дето уреждат всичко — те и двамата работят за Скурас. Нима не знаехте? Татко и сър Антъни са приятели — бяха приятели — още отпреди. Често съм гостувала в дома на сър Антъни в Лондон.
— Сега не са ли приятели? — попитах.
— Откакто първата му жена почина, на сър Антъни му стана нещо — довери ми Сюзан. — Знаете, че пак се ожени за някаква френска актриса. Но това не му помогна. Тя не е стока и просто използува състоянието му.
— Сюзан — казах й с възхищение, — ти си страхотна. Предполагам, че изобщо не разбираш какво значи това, че ни разделя пенсията ми. Познаваш ли втората му жена?
— Никога не съм я виждала.
— Нямаше нужда да ми го казваш. Значи бедният сър Антъни не е знаел какво прави, така ли?
— Много е объркан, горкият — отвърна тя предпазливо. — А иначе е чудесен. Поне беше чудесен.
— Объркал се е от смъртта на четирима души, без да броим тримата негови хора — казах аз. Сержант Макдоналд го смяташе за добър човек. Сюзан мислеше, че е чудесен. А аз се чудех какво ли би казала, ако зърнеше гърба на Шарлот Скурас. — Затворниците имат ли достатъчно храна?
— Имаме двама готвачи. Те им носят храна.
— Друг персонал има ли?
— Няма. Преди четири месеца накараха татко да уволни всички останали.
Това обясняваше състоянието на банята на онзи тип от охраната.
— Вчера следобед дойдох тук с хеликоптера и това веднага беше съобщено по радиото на „Шангрила“. Човекът с изподрасканото лице. Къде е радиопредавателят?
— Всичко знаете, а?
— Всезнайкото Калвърт. Та къде е радиопредавателят?
— От другата страна на преддверието. Зад стълбището. Само че стаята е заключена.
— Нищо. Имам шперцове. Чакай малко. — Върнах се до стаята на охраната долу при затворниците, донесох бутилката уиски и я подадох на Сюзан. — Дръж. Тя ме изгледа с укор.
— Наистина ли имате нужда от това?
— Господи, какви глупави жени — въздъхнах ядосано. — Разбира се, че имам. Не виждаш ли, че съм
