стена беше изцяло закрита от хранителни припаси и неизброими каси уиски и бира. Австралийци, беше казал Уилямс. Почвах да му вярвам. Останалите три стени — тапети почти не се виждаха бяха посветени на откровени и изключително подробни цветни рисунки от типа, който не може да се срещне в нормалните музеи и галерии. Това също нямаше да се хареса на баба.
Заобиколих мебелите, които очевидно не бяха купувани от „Хародс“, и отворих вътрешната врата. Озовах се в някакъв къс коридор. Две врати отдясно, три — отляво. Ръководейки се от теорията, че шефът на къщата по право заема най-голямата стая, отворих внимателно първата врата отдясно. На светлината на фенерчето видях, че стаята е учудващо добре обзаведена. Хубав килим, тежки завеси, две удобни кресла, дъбово двойно легло с нощни шкафчета и библиотека. Над леглото висеше лампа в абажур. Тези австралийчета май не пренебрегваха удобствата. До вратата имаше електрически ключ. Щракнах го и в стаята светна.
В двойното легло имаше само един човек, но въпреки това той спеше свит. Трудно е да се прецени височината на легнал човек, но ако този момък се опиташе да се изправи в стая по-ниска от метър и деветдесет, сигурно щеше да получи сътресение на мозъка. Лицето му беше обърнато към мен, но от него не се виждаше много, защото до веждите го закриваше гъста черна коса, а по-надолу започваше най- разкошната черна брада, която бях виждал някога. Човекът беше потънал в дълбок сън.
Приближих се до леглото, смушках го в ребрата с пистолета достатъчно силно, за да събудя такъв здравеняк, и казах:
— Ставай.
Той се събуди. Отдръпнах се на почетно разстояние. Момъкът разтърка очи с космата лапа, надигна се и седна. Не бих се чудил, ако беше облечен в мечешка кожа, само че той носеше великолепна пижама — все едно, че аз я бях избирал.
Нормалните граждани, когато посред нощ ги събуди непознат с пистолет в ръка, реагират различно — по целия диапазон от ужас до апоплектична ярост. Човекът с брадата обаче не реагира така. Той просто ме гледаше изпод надвисналите си рунтави вежди, а изражението на очите му беше като на бенгалски тигър, който тъкмо си слага салфетката, преди да направи скока, осигуряващ обяда му. Отстъпих още две крачки и казах:
— Не мърдай.
— Махни този пищов, синко — рече той. Дълбокият му глас сякаш излизаше от пещера. — Махни го, защото ще стана, ще те цапна и ще ти го взема.
— По-спокойно, по-спокойно — бързо изрекох аз и добавих любезно: — Ако го махна, ще ме цапнеш ли?
Той помисли малко и каза:
— Не.
Пресегна се, взе една огромна черна пура и я запали, без да откъсва поглед от мен. Зловонният дим ме обгърна, но тъй като не е много възпитано гостенинът веднага да се втурва към най-близкия прозорец и да го разтваря, аз останах на мястото си, макар че едвам се сдържах да не го направя. Нищо чудно, че той не забелязваше вонята в навеса за чистене на риба — в сравнение с тази смрад пурата на чичо Артър направо попадаше в една категория с парфюма на Шарлот.
— Извинявам се за нахлуването. Вие ли сте Тим Хъчинсън?
— Аз съм. А ти кой си, синко?
— Филип Калвърт. Искам да използувам радиопредавателя на лодката ви, за да се свържа с Лондон. Освен това ми трябва помощта ви. Спешно е. През следващите двайсет и четири часа могат да загинат много хора и да изчезнат милиони лири.
Той пусна един особено противен облак дим към тавана, изгледа го и отново насочи очите си към мен.
— Това някакви шегички ли са, синко?
— Изобщо не се шегувам, голяма черна маймуно. И не е зле да спреш с това „синко“. Разбра ли, Тимоти?
Той се приведе, а черните му очи изобщо не ме гледаха приятелски, както на мен ми се щеше. След това изведнъж се отпусна и се разсмя.
— Touche, както казваше френската ми гувернантка. Може пък и да не се шегуваш. Кой си ти, Калвърт?
Ако е гарга, да е рошава. Май нямаше да ми помогне, ако не му кажех истината. А пък изглеждаше като човек, от чиято помощ никой не би се отказал. Така че, за втори път тази вечер и за втори път в живота си, казах:
— Работя за Британските тайни служби.
Радвах се, че чичо Артър не ме чува, а се лута някъде в морето, защото кръвното му не беше като едно време и подобно нещо, два пъти за една нощ, можеше като нищо да го довърши.
Известно време събеседникът ми обмисляше чутото и накрая каза:
— Тайните служби, така ли? Възможно е. Или си луд, само че никога няма да си кажеш.
— Като ти разкажа всичко, ще ми повярваш.
— Добре. Обличам се и идвам. Чакай ме в пруста. Налей си едно уиски, докато чакаш. — Брадата помръдна и от това заключих, че той сигурно се смее. — Вярвам, че все е останало нещо.
Излязох, намерих от нещото и започнах да разглеждам картинната галерия. След малко влезе и Тим Хъчинсън, облечен целия в черно — панталони, моряшко яке и ботуши. Леглата наистина лъжат, той вероятно е бил метър и деветдесет още на дванайсетгодишна възраст — сега беше много повече. Погледна рисунките и се ухили.
— Не е за вярване, а? — рече той. — Гугенхайм и Крейгмор, две големи културни институции. Не мислиш ли, че онази, дето е само по обици, доста се е навлякла?
— Направо сте сред големите световни галерии — почтително изрекох аз.
— Лично аз не си падам по тях. Любимците са ми Реноар и Матис. — Беше толкова невероятно, че сигурно беше вярно. — Виждам, че бързаш. Разказвай само главното.
Така и направих. За разлика от Макдоналд и Шарлот, на Хъчисън разказах цялата истина, без подробностите.
— Това е най-шашавата история, която някога съм чувал. И действието се е развивало под носа ми. — По акцента му беше трудно да се каже дали е австралиец или американец. По-късно разбах, че е живял дълго време в Калифорния. — Значи ти си бил в онзи хеликоптер вчера следобед. Не ти е било никак лесно, братко. Вземам си обратно това „синко“. Не бях прав. Какво искаш от мен, Калвърт?
Казах му. Исках личната му помощ тази нощ, лодките и хората му за следващите двайсет и четири часа и веднага да използувам радиопредавателя. Той кимна.
— Разчитай на нас. Сега ще кажа на момчетата, а ти през това време можеш да използуваш предавателя.
— По-добре да отидем веднага на яхтата, да те оставя там и тогава да се върна за радиото — отвърнах аз.
— Май нямаш голяма вяра на екипажа си, а?
— Всеки момент очаквам да видя как носът на „Файъркрест“ се подава от вратата ти.
— Добре тогава. Събуждам двама-трима от момчетата, взимаме „Шармен“ и отиваме до „Файъркрест“. Оставам там, докато ти си свършиш работата с радиото. После момчетата те връщат на „Файъркрест“ и се прибират.
Представих си вълните извън залива и казах:
— Няма ли да е опасно да се излиза с лодката в такава нощ?
— Какво и е на нощта? Свежа и чудесна. Това сега е нищо. Момчетата веднъж изкараха лодката в една непрогледна декемврийска нощ при вятър десет бала.
— Сигурно е било нещо неотложно?
— Изключително — той се ухили. — Беше свършило пиенето и искаха да стигнат до кръчмата в Торбей,
