— Значи не Дъб Сгир? Не отиваме там, така ли?
— Чудесно знаеш, че не можем да отидем преди полунощ.
— Забравил бях — бавно отвърна Хъчинсън. — Не можем да отидем преди полунощ.
За разлика от друг път, сега Бюл нан Уам не потвърждаваше страховитата си репутация. Беше времето между прилива и отлива и имаше не много силно югозападно вълнение. Минахме през Балара към крайната северна точка на източния бряг на Дъб Сгир и после свърнахме на юг като се движехме едва-едва в мъглата. Бяхме включили подводния байпасен изпускателен колектор и бумтенето на дизела почти не се чуваше, дори и в кабината на щурвала, макар че вратите бяха отворени. Имахме си причини да ги държим отворени.
Вече бяхме прекосили почти половината от учудващо тихия участък до Бюл нан Уам, който бяхме забелязали с Уилямс от хеликоптера. Според мен Хъчинсън за пръв път малко се притесняваше. Досега изобщо не бе поглеждал през прозореца, а управляваше яхтата само по карта и ехолот.
— Сигурен ли си, че става въпрос за този шлейф на четирийсет метра дълбочина, Калвърт?
— Трябва да е той. Виж как върви дъното. Отначало е равно, но дълбочината е двайсетина метра и при отлив мачтите на потъналия кораб може да се показват над водата. После до четирийсет метра е нещо като скала и изведнъж хлътва рязко до сто метра дълбочина, което е достатъчно за потопяването на кораб. Само че за такива дълбочини е необходимо специално водолазно оборудване.
— Да, но шлейфът е доста тесен — изсумтя той. — Не повече от двеста метра. Как могат да бъдат сигурни, че потопеният кораб ще легне на дъното точно където трябва?
— Могат. Затова го правят по времето между прилива и отлива.
Хъчинсън остави двигателя на празни обороти и излезе. Носехме се безшумно през матовата пустош. Пред носа на яхтата не се виждаше нищо. Приглушеният шум на дизела само усилваше усещането за призрачна тишина. Огромното тяло на Хъчинсън отново се напъха в кабината.
— Боя се, че си прав. Чувам двигател.
Заслушах се и го чух и аз — боботенето нямаше как да се сбърка. Въздушен компресор.
— Какво искаш да кажеш с това „боя се“? — попитах.
— Много добре знаеш. — Той подаде малко газ, зави наляво и насочи „Файъркрест“ към по-дълбоки води. — Притеснявам се, че ще се спускаш под водата.
— Да не мислиш, че ми е много приятно? И на мен не ми се ходи, но се налага. Иначе онези ще си свършат работата, ще натоварят в Дъб Сгир и после върви ги търси.
— Вземи половината от нашия дял, Калвърт. И без това ние нищо не правим.
— В момента би ми стигнала и чаша бира в хотел „Кълъмба“ в Торбей. А от тебе се иска да държиш яхтата точно където трябва да бъде. На връщане от „Нантвил“ хич няма да ми е приятно, ако се наложи да те търся из целия Атлантически океан.
Той ме изгледа и не каза нищо, но целият му вид говореше, че се съмнява дали изобщо ще се върна. Направихме кръг южно от водолазната лодка — чувахме компресора през цялото време — и после свърнахме на запад и се насочихме към тях. След малко Хъчинсън каза:
— На около двеста метра сме.
— Горе-долу. Трудно е да се каже в мъглата.
— Координати север-североизток 22. Спусни котвата.
Спуснах я. Но не онази с веригата, а една друга, по-малка, с около сто метра въже, което безшумно изчезна във водата. Върнах се в кабината и нагласих кислородните бутилки.
— Значи гледай да не забравиш — каза Хъчинсън. — Като изплуваш се остави на течението и то ще те докара право тук. Ще оставя двигателя да работи, за да го чуваш за ориентир. Дано мъглата не се вдигне. Защото тогава ще трябва да плуваш към Дъб Сгир.
— Доста неприятно. А ти какво ще правиш, ако мъглата се вдигне?
— Прерязвам въжето на котвата и изчезвам.
— Ами ако тръгнат след тебе?
— И да оставят двама-трима мъртви водолази в трюма на „Нантвил“, така ли?
— По дяволите — отвърнах нервно. — Не ми говори за мъртви водолази в трюма на „Нантвил“.
На борда на „Нантвил“ имаше трима водолази, и то не мъртви, а потънали в работа.
Дотам се добрах лесно. Плувах на повърхността и се ориентирах по шума на компресора. Гмурнах се едва когато съвсем ги приближих. Напипах разни кабели, въздухопроводи и най-сетне това, което ми трябваше — дебело телено въже.
Започнах да се спускам по него, докато не видях светлина. Отклоних се встрани и едва тогава се спуснах на палубата на „Нантвил“. Тръгнах внимателно към светлината.
Двама от тях стояха до един отворен люк. Както и очаквах, бяха с тежководолазни костюми и шлемове с маркучи за въздух и кабели за връзка с повърхността. Дълбочината беше твърде голяма за леководолазни костюми като моя, а така можеха да изкарат поне час и половина, макар че при изплуването щеше да им се наложи да спират за декомпресия в продължение на най-малко трийсет до четирийсет минути. Сърцето ми биеше силно и ми се щеше да се махна веднага, но си рекох, че това е от дълбочината, а не от страх.
Теленото въже, по което се спуснах, завършваше с метален пръстен, за който бяха закачени краищата на четири вериги от четирите ъгъла на голям метален кош. Двамата водолази пълнеха този кош с метални сандъци, които изваждаха от трюма на кораба със скорост горе-долу един сандък на две минути. Във всеки сандък имаше по петнайсет килограма златни кюлчета. Цяло съкровище. На борда на „Нантвил“ имаше сто и шейсет такива съкровища.
Опитах се да пресметна за колко време ще го разтоварят. Кошът събираше осем сандъка. Шестнайсет минути. Още десет минути, докато го издърпат на лодката, разтоварят и спуснат обратно. Значи около двайсет сандъка за един час. За час и половина — трийсет. Но след час и половина водолазите трябваше да се сменят. Четирийсет минути до повърхността, включително двата престоя за декомпресия, да речем от дванайсет и двайсет и четири минути, и още двайсет минути за сваляне на костюмите и спускане на смяната. Най-малко един час. Значи на практика се разтоварват по трийсет сандъка за всеки два часа и половина, или по дванайсет на час. Въпросът беше колко сандъка оставаха в хранилището на „Нантвил“.
Трябваше да разбера, и то веднага. На „Файъркрест“ използувах само две кислородни бутилки и от стоте им атмосфери налягане не беше останало много. Теленото въже потръпна, кошът тръгна нагоре. От него висеше друго въже, с което водолазите го направляваха, за да не се заплете в мачтите. Внимателно се извъртях и през един открехнат люк влязох във вътрешността на кораба.
Докоснах някакви кабели и въздухопровод и бързо си дръпнах ръцете. Долу вдясно мърдаше друга светлина. Идваше от шлема на още един водолаз, който се намираше в хранилището на кораба.
Бяха изнолзували резач за подводно рязане, за да го отворят. На едната стена зееше правоъгълен отвор горе-долу метър на два.
Приближих се до отвора и надзърнах вътре. Там имаше втора лампа. Видях подредените покрай стените сандъци със злато. От всичките сто и шейсет сандъка бяха останали около шейсет.
Нещо леко ми докосна ръката. Водолазът дърпаше някакво найлоново въже и искаше да го върже за дръжката на един сандък. Бързо издърпах ръката си встрани.
Той беше с гръб към мен и продължаваше да се опитва да завърже въжето. Най-после успя, изправи се и извади нож. Зачудих се за какво ли му беше.
Много скоро разбрах. Ножът беше за мене. Вероятно ме беше забелязал, докато връзваше сандъка, или беше усетил подръпването на въжето, когато то се закачи в ръката ми. Не бих казал, че се втурна към мен, защото тежководолазният костюм спъваше движенията му и ги правеше като на забавен кадър.
Но все пак се движеше доста бързо за уморения ми мозък. Вече беше на около метър от мен, а аз продължавах да стоя като торба цимент. Ножът не беше кой знае колко дълъг, но той го държеше с палец върху острието — така както правят най-големите злодеи, замислящи убийство. Виждах лицето му съвсем ясно. Един господ знаеше за какво му беше ножът. Нямаше нужда от нож, за да се справи с мен, дори и с двама като мен.
