Защото това беше Куин.
Гледах го като парализиран. Гледах го, за да видя дали няма да натисне с брада бутона за връзка с повърхността. Само че той не го направи. Куин нямаше нужда от помощ, и сам щеше да се справи. Вместо това устните му се разтегнаха в усмивка от предвкусваната наслада. Едва ли виждаше лицето ми през маската, но не се съмнявах, че добре знаеше кой стои пред него. Изражението му беше като на човек, изпаднал в религиозен екстаз. Той приклекна, наведе се напред и изнесе назад дясната си ръка с ножа.
Трансът ми премина. С левия крак се отблъснах назад от отвора на хранилището, видях маркуча за въздух на Куин, който се люлееше над главата ми, сграбчих го и го дръпнах с всичка сила, за да наруша равновесието му. В същия миг остра пареща болка премина от долната част на ребрата до дясното ми рамо. Дясната ми ръка рязко отскочи и аз паднах на пода на трюма. Куин изведнъж изчезна, не защото бях замаян, а защото го закри облак въздушни мехурчета. Въздухопроводите за тежководолази са доста здрави, но са безпомощни пред остри като бръснач ножове в ръцете на силни мъже. Без да иска, Куин беше прерязал собствения си въздухопровод.
Сега вече нищо не можеше да го спаси. При това голямо налягане костюмът му сигурно вече се пълнеше с вода и го притискаше към дъното. Без да мисля, пристъпих напред и омотах краката му с остатъците от висящия тръбопровод, така че ако го откриеха, да си помислят, че се е заплел, опитал се е да се освободи и по погрешка е срязал маркуча. Не чувствувах никакви угризения — този човек беше психопат, убиващ за удоволствие, пък и трябваше да мисля за живите. За онези там долу, в избите на Дъб Сгир, които също можеха да умрат. Оставих го да се мята в агония и се притаих в горната част на трюма.
Двамата от палубата се спуснаха надолу и щом ме отминаха, се промъкнах през люка, открих теленото въже и тръгнах нагоре. Бях прекарал долу по-малко от десет минути, така че когато дълбокомерът ми показа дълбочина четири метра, спрях за триминутна декомпресия. Куин сигурно вече бе труп.
Направих точно както Хъчинсън ме бе посъветвал и се оставих на течението до „Файъркрест“. Сега вече нямаше защо да бързам. Открих яхтата без особени трудности и Хъчинсън ми помогна да се измъкна от водата.
— Не можеш да си представиш как се радвам да те видя отново, братко — каза той. — Насмалко да пукна от притеснение. Как мина?
— Добре. Дори имаме време. Още пет-шест часа.
— Отивам да вдигна котвата.
След три минути потеглихме, а малко по-късно вече се намирахме почти в средата на Бюл нан Уам с курс север-североизток срещу започващия прилив. Седях в осветения салон и се опитвах да поставя парче марля върху разреза, който започваше от най-долното ребро и стигаше до дясното ми рамо, когато чух, че Хъчинсън превключи на автопилот. След малко влезе при мен. Не можех да видя лицето му зад буйната брада, но той изведнъж спря като закован и тихо попита:
— Какво се е случило, Калвърт?
— Куин. Срещнах го в хранилището на „Нантвил“.
Той се приближи и мълчаливо ми помогна да поставя марлята. Едва след това добави:
— Значи Куин е мъртъв. — Дори не беше въпрос.
— Куин е мъртъв. Сам си преряза маркуча за въздух.
Разказах му какво се е случило и той не каза нищо. През целия път до Крейгмор почти не се обади. Знаех, че не ми вярва. Никога нямаше да повярва.
Нито пък чичо Артър. И той не повярва. Но реакцията му беше съвсем различна — той светна от удоволствие. Чичо Артър, макар и благ на вид, беше абсолютно безжалостен. В този случай той дори си приписа половината от заслугите за елиминирането на Куин.
— Преди по-малко от двайсет и четири часа — обяви той, докато си пиехме чая, — наредих на Калвърт да издири и унищожи този човек, независимо от използуваните средства. Признавам, не допусках, че това ще стане по такъв начин. Чиста работа, момчето ми. Много чиста.
Само Шарлот Скурас ми повярва. Не зная защо. Стоях и гледах да не пъшкам, за да не развалям представата и за смелите държавни агенти, а тя ми свали превръзката и с ловки движения постави нова. През това време и разказах какво се е случило и видях, че ми повярва, без да ме пита нищо. Благодарих и — за превръзката и вярата, а тя се усмихна.
Шест часа по-късно — двайсет минути преди единайсет вечерта, когато трябваше да тръгваме с „Файъркрест“ — тя вече не се усмихваше. Гледаше ме като жена, която знае, че нейната няма да я бъде и не можех да кажа, че погледът й беше особено обичлив.
— Съжалявам, Шарлот — казах. Наистина съжалявам, но няма да стане. Няма да те вземем и това е. — Тя беше облечена в тъмня три четвърти панталони и тъмна блуза, като човек, който твърдо е решил да ни придружава на тази среднощна екскурзия. — Не отиваме на пикник. Не помниш ли какво каза тази сутрин? Че ще има стрелба. Да не мислиш, че искам да те видя убита?
— Ще стоя вътре — молеше се тя. — Няма да се показвам изобщо. Моля те, Филип, нека дойда.
— Не.
— Нали каза, че си готов да направиш всичко за мен?
— Не изопачавай думите ми. Исках да кажа всичко, за да ти помогна. А не да ти навредя. Точно на теб не бих искал да се случи нищо лошо.
— Точно на мен? Толкова ли много ме цениш?
Аз кимнах.
— Толкова ли много знача за теб?
Кимнах пак. Тя ме гледа дълго с широко отворени очи, без да казва нищо. Само устните и беззвучно мърдаха. После пристъпи, обви ръце около врата ми и се опита да го строши. Или поне така ми се стори, тъй като той още ме болеше от първата ми среща с мъртвия Куин. А всъщност тя се беше вкопчила в мене като в човек, когото няма да види вече никога. Какво ли, ако имаше ясновидска дарба и виждаше как мътните води на Дъб Сгир носят тялото на стария Калвърт? Представих си гледката и тя никак не ми се понрави. Вече започвах да се задушавам — но тя ме пусна и почти ме избута от стаята. После се прибра и заключи вратата отвътре.
— Приятелите ни са се прибрали — рече Тим Хъчинсън.
Бяхме заобиколили Дъб Сгир откъм южната му част, покрай бреговете на Лох Хурон, и сега бяхме спрели двигателя и течението ни носеше на североизток покрай малкото изкуствено заливче на Дъб Сгир.
— Прав беше, Калвърт — продължи той. — Наистина се готвят за бягство.
— Калвърт обикновено е прав — обади се чичо Артър сякаш казваше: „Нали аз съм го обучавал“. — А сега какво, момчето ми?
Мъглата беше поизтъняла и вече можеше да се вижда на стотина метра. Погледнах към Т-образната ивица светлина в пролуката между вратите и казах:
— Сега е моментът — и се обърнах към Хъчинсън: — Широчината на яхтата е почти пет, метра, а онзи вход е не повече от шест. Мислиш ли, че ще можеш да я вкараш вътре при този силен прилив, така че да изкъртиш вратите, без да се ударим в скалите?
— Има само един начин да разберем — отвърна той. Натисна стартера и топлият двигател запали мигновено. Без да увеличава оборотите, той зави на юг и измина около триста и петдесет метра, после свърна на запад за същото разстояние, а след това на север. Едва тогава подаде газ и запали пура! Готвеше се за действие. На светлината на кибритената клечка мургавото му лице изглеждаше спокойно и замислено.
Цяла минута не се виждаше нищо освен тъмнина и валма мъгла, пробягващи покрай носа на яхтата. Хъчинсън се движеше в посока север-северозапад, за да компенсира въздействието на прилива. Изведнъж право пред нас изскочи същата Т-образна ивица светлина. Взех автомата, отворих и закрепих отворена лявата врата на кабината и се подпрях на прага с оръжието в ръка. Чичо Артър беше заел същата позиция откъм десния борд. Трябваше да бъдем максимално устойчиви, защото „Файъркрест“ щеше да спре внезапно.
