На четирийсет метра от вратата Хъчинсън отне газта и зави леко наляво. Яркото „Т“ се измести надясно, но попадна точно на една права с курса на яхтата и с едно тъмно петно вода, което рязко контрастираше с пенещите се вълни на прилива, разбиващи се в близките скали. След двайсетина метра Хъчинсън отново даде газ. Понесохме се право към скалите. Хъчинсън рязко свърна вдясно, течението ни пое и ние се вмъкнахме в залива, без дори да одраскаме скъпоценната яхта на чичо Артър. Хъчинсън веднага мина на празни обороти. За момент се запитах дали, ако практикувам цял живот, бих могъл да осъществя същата маневра. Едва ли.
Вече бях обяснил на Хъчинсън, че кнехтовете са от дясната страна, където сигурно щеше да бъде и водолазната лодка. Той изви яхтата и я насочи към ивицата светлина с кърмата напред, като натисна газта докрай. Нямаше смисъл да се забием с носа право в отсрещната стена.
Нахлуването ни не беше особено зрелищно. Вратите, вместо да се отворят с трясък по средата, се откачиха от пантите и ние ги понесохме на кърмата си с оглушителен грохот. Това намали скоростта ни с един възел. Алуминиевата фокмачта, заедно с телескопичната антена на чичо Артър, почти се изтръгна от гнездото си, преди да се счупи с неприятен звук малко над кабината на щурвала. Това намали скоростта ни с още един възел. Най-сетне, сред пукота на трошащо се дърво от обшивката, и най-вече от вратите, сред пронизителното скърцане на страничните предпазните гуми отстрани на яхтата, спряхме здраво заклещени между левия борд на водолазната лодка и кея на хангара. Сърцето на чичо Артър сигурно се късаше от мъка за обшивката. Хъчинсън даде леко напред, за да ни задържи на едно място, и запали прожектора. Пещерата беше достатъчно добре осветена, но целта ни беше да заслепим онези на кея. Излязох на палубата с автомат в ръце.
Както пишат в пътеписите, около нас кипеше бурна дейност. По-точно, кипяла беше бурна дейност преди да нахълтаме, защото сега всички бяха замръзнали неподвижно като парализирани. От трюма на водолазната лодка, която си беше обикновена рибарска моторница, не по-голяма от „Шармен“, ни гледаха три лица. На палубата имаше още двама души, които тъкмо пренасяха един сандък към трюма. Други двама стояха прави и се гласяха да поемат висящия от стрелата на крана сандък. Всъщност този сандък беше единственото нещо, което се движеше в момента. Човекът на лебедката невероятно приличаше на Томас, фалшивия митничар, и в този миг наподобяваше залята от Везувий фигура, вкаменила се за вечни времена след заставането на лавата. На другия край на пещерата имаше още двама души, надвесени над водата — мъчеха се да издърпат с въже някакъв много голям сандък, а отдолу им помагаха двама тежководолази. Тези хора знаеха само един начин за криене на плячката! Вляво стоеше капитан Имри, който явно ръководеше операцията, а до него бяха и шефовете му, Лаворски и Долман. Това беше големият ден, върхът на мечтите им и те искаха да му се насладят напълно.
Имри, Лаворски и Долман бяха хората, които ми трябваха. Пристъпих напред с насочен към тях автомат, така че да виждат дулото му.
— Приближете се — казах аз. — Да, вие тримата. Капитан Имри, кажете на хората си, че ако някой от тях мръдне, ще убия вас. И тримата. Вече съм убил четирима, но ми се вижда малко. По новите закони ще ви дадат едва петнайсет години. А за убийци като вас това не е достатъчно. Така че предпочитам да ви убия тук и да сложа точка. Вярвате ли ми, капитан Имри?
— Вярвам ви. — Гърленият глас беше нисък и мрачен. — Убихте Куин този следобед.
— Заслужаваше го.
— А би трябвало той да ви убие онази нощ на „Нантвил“ — каза Имри. — Тогава не би се стигнало дотук.
— Качвайте се на яхтата ни един по един — наредих аз. — Вие пръв, капитан Имри. Вие сте най-опасен. След вас Лаворски, а после…
— Не мърдайте. Замръзнете. — Гласът зад мен беше без никаква интонация, но притиснатият в гърба ми пистолет говореше повече от всякакви думи. — Така. Направете крачка напред и махнете дясната си ръка от автомата.
Направих крачката и отдръпнах ръката си. Сега вече държах автомата само с лявата си ръка, и то за цевта.
— Оставете автомата на палубата.
Явно нямаше да мога да го използувам като тояга, така че го оставих на палубата. И преди ме бяха хващали по този начин. Затова реших да покажа, че съм истински професионалист, вдигнах високо ръце и бавно се извърнах.
— Шарлот Скурас! — казах аз. И в това отношение знаех добре какво да правя и как да изиграя сценката с нужния небрежно-отчаян тон на заловен агент. — Не предполагах, че ще те срещна тук. Благодаря ти, скъпа. — Тя все още носеше тъмните три-четвърти панталони и познатата блуза, само дето вече не бяха толкова нови. Бяха вирвода. Лицето и беше мъртвешки бяло, без никакво изражение. Кафявите очи изглеждаха безжизнени. — И как, за бога, успя да се добереш дотук?
— Измъкнах се през прозореца на стаята и доплувах до яхтата. После се скрих в кабината на кърмата.
— Нима? Защо не се преоблечеш?
Тя не ми отговори и се обърна към Хъчинсън:
— Загаси този прожектор.
— Прави каквото ти казва дамата — посъветвах го аз. Той се подчини, светлината загасна и сега онези на брега ни виждаха чудесно. Капитан Имри каза:
— Хвърлете оръжието, адмирале.
— Правете каквото казва господинът — обадих се аз.
Чичо Артър хвърли оръжието. Капитан Имри и Лаворски тръгнаха към нас с уверена походка. Увереността им се дължеше на факта, че в ръцете на тримата мъже от трюма на лодката, на онзи на лебедката и на още двама, които се излязоха иззад кабината на моторницата. Изневиделица се бяха появили пистолети. Погледнах към въоръжената група и бавно казах:
— Очаквали сте ни.
— Естествено, че ви очаквахме — жизнерадостно отвърна Лаворски. — Скъпата ни Шарлот ни уведоми за точния час на пристигането ви. Как можахте да не се досетите за това, Калвърт?
— Откъде знаете името ми?
— От Шарлот, умнико. Имам чувството, че доста сме ви надценявали, приятелю.
— Значи мисис Скурас е била внедрена сред нас — въздъхнах аз.
— Примамка — каза весело Лаворски. Добродушието му обаче никак не ме заблуждаваше. Знаех, че би ме разпънал на кръст и би наблюдавал мъките ми със същата любезна усмивка. — А вие налапахте всичко кука, плувка и влакно. Примамката ни носеше със себе си миниатюрен предавател и имаше скрит пистолет. Още отпреди знаехме за предавателя ви, маскиран в десния двигател. — Той пак се засмя и то така, че реших, че го обземат конвулсии. — Знаехме всеки ваш ход, откакто напуснахте Торбей. Как ви се струва това, мистър таен агент Калвърт?
— Не ми харесва. Какво ще правите с нас?
— Не се правете на дете. Какво сме щели да правим с тях! Боя се, че много добре знаете какво ще правим. Как открихте това място?
— С палачи не разговарям.
— Отначало мисля да простреляме крака на адмирала — каза лъчезарно Лаворски. — После ръката, после бедрото и…
— Добре. На борда на „Нантвил“ имахме радиопредавател.
— Това го знаем. Но как разбрахте за Дъб Сгир?
— По лодката на студентската експедиция. Тя беше закотвена на доста голямо разстояние от каквито и да било скали. А въпреки това имаше голяма пробойна. Нямаше откъде да получи тази пробойна. Дупката е била направена изкуствено. Просто лодката им е била прекалено близо до вас. Студентите са могли лесно да ви забележат, особено вашата водолазна лодка.
Лаворски погледна Имри, а той кимна:
— Бях предупредил, че той ще забележи пробойната. Има ли още нещо, Калвърт?
— Доналд Макекърн от Илън Оран. Трябвало е да задържите него, а не жена му. После Сюзан Кърксайд — не е трябвало да й позволявате да се движи из района. Къде сте виждали младо двайсет и една
