лоши.
Той ми наля почти догоре, наля малко и на себе си и добави вода и в двете чаши. Опитах и открих, че вкусът е точно какъвто трябва да бъде след многочасовия престой в лодката и всички смъртни опасности, на които бях подложен.
— Нямаше особени неприятности. Скрих се зад Карара Пойнт и изчаках да мръкне, след това на гребла стигнах до Бога Нуад. Там оставих лодката и доплувах под вода до кърмата. „Нантвил“ е, няма съмнение. Сменили са му името и флага, махнали са една мачта и са боядисали надстройката черна, но корабът си е същият. За малко да го подмина — приливът тъкмо почваше и щеше да ме отнесе. Едва успях да изплувам срещу течението.
— Да бе, за тези течения казват, че тук, на западния бряг, били най-силни. По-лоши и от Коирбрикан.
— Не бих искал аз да го установявам. Висях десет минути на ахтерщевена, преди да събера достатъчно сили, за да хвърля въжето.
— Излишни рискове.
— Вече беше доста тъмно — отвърнах аз и добавих с известна горчивина: — Пък и нали трябваше да сме съвсем сигурни. В кабината на екипажа имаше само двама-трима души. Общо целият екипаж едва ли надхвърля осем души. А от истинския екипаж няма никаква следа.
— Никъде ли ги няма?
— Никъде. Не е ясно и дали са живи. Пък и нямах късмет, защото на път към мостика се разминах с някакъв тип. Кимнах му и измърморих нещо, той също ми кимна, а после го проследих до кърмата. Той влезе в камбуза и се обади по уредбата. Каза, че забелязал някого, вероятно от истинския екипаж, който се опитвал да се измъкне. Нищо не можех да направя, защото стоеше с лице към вратата и имаше пистолет. Трябваше да действувам бързо и затова тръгнах към мостика…
— Какво?! След като си разбрал, че са открили присъствието ти? Мистър Калвърт, вие сигурно не сте били на себе си.
— Чичо Артър би реагирал по-остро. Но нямах друг избор. Пък и по-добре да мислят, че съм само един уплашен член на истинския екипаж. Я си представи, че онзи тип ме беше забелязал с мокрия водолазен костюм веднага щеше да ме направи на решето. След малко се разминах с още един, но той явно не беше чул сигнала за тревога, защото не ми обърна никакво внимание. Отминах мостика и се спотаих зад навеса на лебедката. Десетина минути по-късно врявата утихна и всички се изнесоха към кърмата — вероятно решиха, че съм около каюткомпанията. Веднага претърсих каютите на командния състав, но не открих никого. В едната от тях обаче, май беше на механика, видях, че мебелите са изпотрошени, а по килима има засъхнала кръв. После видях, че и койката на капитана е плувнала в кръв.
— Но нали имат заповед да не оказват съпротива в такива случаи!
— Така е. И тогава открих Бейкър и Делмонт.
— Значи ги намери все пак. — Хънслет внимателно изучаваше чашата си. Щеше ми се най-после да видя някакво изражение на лицето му.
— Делмонт явно се е опитвал в последния момент да се обади за помощ. Това се прави само в крайна нужда, значи сиурно са ги разкрили. В гърба му беше забито едносантиметрово длето. После са преместили тялото му в каютата на радиста. По някое време в радио-кабината е влязъл и Бейкър, преоблечен като втори офицер, вероятно в отчаян опит да се прикрие. Стискаше пистолет, но погледът му беше мъртъв. И в неговия гръб имаше длето.
Хънслет си сипа още едно питие, по-голямо. А той почти никога не вкусваше алкохол. Но сега гаврътна половината наведнъж и каза:
— Едва ли всички са тръгнали към кърмата. Явно двама-трима са останали да се навъртат наоколо.
— Точно така. А аз се смятах за много умен. Всъщност бяха оставили само един човек, но в случая двама щяха да са излишни. Сигурен съм, че той е убил Бейкър и Делмонт. Без малко щеше да довърши и мен.
— Е, нали все пак си отървал кожата.
Аз да, но не и Бейкър и Делмонт. Сигурен бях, че не ме оправдава. И шефът нямаше да ме оправдае. Самият аз се смятах за причина за смъртта им. Нямаше кой друг да е.
— Чичо Артър — каза Хънслет. — Не мислиш ли…
— По дяволите чичо Артър! В момента той изобщо не ме интересува. Защо не питаш аз как се чувствувам?
Бях бесен и знаех, че си личи. По лицето на Хънслет за първи път пробягна някакво подобие на чувство. Аз обаче нямах право на никакви чувства.
— Не исках да кажа това — отвърна Хънслет. — Питах за „Нантвил“. Нали сега вече сме сигурни, че е той, знаем и новото му име и под какъв флаг е… Между другото как се казва сега?
— „Алта Фиорд“. Норвежки флаг. Но това няма значение.
— Има. Свързваме се по радиото с чичо Артър…
— И докато говорим, ни идват гости и ни откриват в машинното отделение със слушалки на главите. Да не си полудял?
— Ти май си съвсем сигурен, че ще дойдат.
— Сигурен съм, разбира се. И ти си сигурен. Нали сам го каза.
— Просто се съгласих, че това е първото място, което ще претърсят. Ако дойдат.
— Ако дойдат! По дяволите, човече! Та те вече знаят, че съм бил на борда на кораба. Вероятно допускат, че съм успял да взема имената и описанията на всички. Вярно е, че сигурно няма да мога да разпозная нито един от тях, а и имената им едва ли са истинските, но ти на тяхно място какво би си помислил? Че вече съм сграбчил телефона и бълвам описания за Интерпол. Все пак има шансове поне част от тях да фигурират в картотеките. Това са хора професионалисти, а някои с положителност са известни.
— В такъв случай са позакъснели и сигурно ще допуснат, че вече си се обадил, където трябва.
— Дори и така да е, все пак аз съм единственият свидетел, който може да даде показания в съда.
— Значи да приготвим пистолетите.
— Не.
— Тогава да се махаме оттук. Да не се сърдиш после?
— Няма.
— Бейкър и Делмонт. Мисли за тях.
— Само за тях мисля. Не е нужно да оставаш.
Той бавно сложи чашата си на масата. Тази вечер май наистина му ставаше нещо, защото по мрачното му лице за втори път премина сянка, и то не много окуражителна. После отново взе чашата и се ухили:
— Чуваш ли се какво говориш? — меко запита Хънслет. — Погледни врата си и виж какво става като се наруши кръвоснабдяването на главния мозък. Сега не си в състояние да се справиш и с мече-играчка. Кой ще се грижи за теб, ако играта загрубее?
— Извинявай. — Вече искрено съжалявах за думите си. Познавах Хънслет от десет години и бяхме работили заедно по много задачи. Наистина не биваше да го обиждам. Знаех добре, че в никакъв случай нямаше да ме изостави в беда.
— Та какво каза одеве за чичо Артър?
— Ами това, че сега знаем къде е „Нантвил“. Чичо Артър би могъл да уреди някой военен катер да го следи с радар…
— Знаем къде беше. Като си тръгвах, вдигаха котва. До сутринта кой знае къде ще бъдат.
— Изчезнаха значи? Подплашили сме ги. Той тежко се отпусна назад. — Но нали имаме новото описание на кораба…
— Вече ти казах, че това е без значение. Още утре външният му вид ще бъде променен. „Хоку Мару“ от Йокохама, под японски флаг. Други мачти и зелени бордове например…
— Ще проведем издирване от въздуха. Можем да…
— Знаеш ли колко площ ще трябва да се проверява? А прогнозите са за лошо време и ниска облачност. Ще трябва да се лети под облаците, а това намалява ефективността на операцията с деветдесет на сто. Плюс слаба видимост и дъжд. Според мен шансовете ще са едно на хиляда. Пък и представи си, че все пак
