ги открият, после какво? Пилотът им маха приятелски с ръка, така ли? Защото едва ли ще може да направи нещо повече.
— Може да повика военноморските сили.
— Какви ти военноморски сили и откъде ще се вземат? От Далечния Изток или от Средиземно море? Флотът почти не разполага с кораби, а по тези места няма нито един. Докато някой военен кораб се добере до мястото, отново ще мръкне и „Нантвил“ пак ще се изплъзне. Пък и дори да го настигне, какво да направи? Да го потопи с оръдеен огън ли? Та да загине и двадесет и пет членният екипаж, дето вероятно е затворен в трюма на „Нантвил“.
— Ще го превземат.
— Как? Нали същите тези двадесет и пет души ще бъдат строени на борда с пистолет, опрян в тила, а капитан Имри любезно ще запита военните морячета какво възнамеряват да правят по-нататък.
— Отивам да си облека пижамата каза уморено Хънслет. На вратата спря и се обърна: — Но щом „Нантвил“ е отплувал, значи тази нощ няма да имаме гости. Мислил ли си за това?
— Не.
— И на мен много не ми се вярва.
Дойдоха в четири и двадесет сутринта. Спокойни, делови и с напълно законни основания. Останаха четирийсет минути, а след като си тръгнаха, аз все още не бях сигурен дали това бяха нашите хора, или не.
Хънслет влезе в малката ми каюта в предната част на яхтата откъм десния борд, запали лампата и ме разтърси.
— Събуди се — каза той. — Хайде, ставай.
Бях съвсем буден. Изобщо не бях заспивал, но известно време сумтях и се прозявах, без да преигравам, и едва тогава сънливо отворих очи. Зад него нямаше никой.
— Какво има? Какво искаш? — Пауза. — Какво става, по дяволите? Още е четири и половина.
— Стига си питал отвърна раздразнено Хънслет. Полиция. Казват, че е важно.
— Полиция? „Полиция“ ли каза?
— Точно така. Хайде ставай, че ни чакат.
— Полиция? На яхтата? Какво по…
— О, стига вече! Много ли пи снощи, като те оставих и си легнах? Казах ти, че е дошла полиция. Двама полицаи и двама служители от митницата. Работата била спешна.
— Спешна, а? Да ни будят посред нощ! Да не мислят, че сме избягали затворници? Ти каза ли им кои сме? Добре де, разбрах. Идвам веднага.
Хънслет излезе, а половин минута по-късно и аз вече бях в салона. Вътре седяха четирима души — двама полицаи и двама митничари. Не ми се сториха особено враждебни. По-възрастният, по-едър полицай ме видя и се изправи. Висок и плещест сержант с кафеникаво лице, към петдесетте. Изгледа ме хладно, после хвърли поглед към почти празната бутилка уиски и двете немити чаши на масата и отново се обърна към мен. Богатите яхтмени очевидно не му харесваха. Особено онези, които пиеха нощно време и призори се появяваха с разчорлени коси и мътен поглед. Хич не му се нравеха упадъчните собственици на яхти, облечени в червени халати от китайска коприна и с небрежно завързани индийски шалчета на врата. И на мен не ми харесваха индийските шалчета, макар да бяха доста разпространени сред яхтменското братство. Само че трябваше да прикрия с нещо синините по врата си.
— Вие ли сте собственикът на тази яхта, сър? — запита сержантът. Говореше със силен шотландски акцент, но гласът му бе любезен, макар че „сър“ му отне доста време.
— Може и да ви кажа, но първо ще ми отговорите ваша работа ли е да го знаете — грубо отвърнах аз. — Собствената яхта е неприкосновена като собствения дом, сержанте. За да влезете, ви е необходимо разрешение за обиск. Не познавате ли законите?
— Той познава законите много добре — намеси се единият митничар. Беше дребен и мургав, гладко обръснат в четири часа сутринта и имаше убедителен тембър, но без шотландски акцент. — Позволете да обясня. Това не е работа на сержанта. Ние го измъкнахме от леглото преди три часа. Той просто ни прави услуга.
Не му обърнах никакво внимание и казах на сержанта:
— Посред нощ е и се намираме в пуст шотландски залив. Вие как бихте се чувствували, ако на борда на яхтата ви посред нощ изневиделица се появят четирима непознати мъже?
Тук рискувах малко, но си струваше. Ако те бяха онези, за които ги мислех, и ако аз бях този, който те смятаха, че съм, явно никога не бих говорил по този начин. Така се говори само ако съвестта ти е чиста.
— Бихте ли се легитимирали?
— Да се легитимирам ли? — Сержантът ме гледаше хладно. — Не е нужно. Сержант Макдоналд. От осем години съм началник на полицията в Торбей. Попитайте когото искате — всички ме познават.
Ако това беше вярно, вероятно сега от него за първи път искаха да се легитимира. Той кимна към другия полицай:
— А това е полицай Макдоналд.
— Син ви е, така ли? — Приликата беше очевидна. — Друго си е семейният бизнес, а, сержанте? — Не знаех дали да му вярвам, или не, но реших, че е крайно време да престана да се правя на сприхав домакин и да поуспокоя топката. — Ами митничарите? Законите за митническите служби също са ми известни. От тях не се изисква да представят разрешително за обиск. Оглеждайте навсякъде, момчета. Не е нужно да питате, нали така?
— Точно така, сър — отвърна ми по-младият митничар. Среден на ръст, руса коса, леко пълен и с ирландски акцент. Облечен като другия в син униформен шлифер, с фуражка, кафяви ръкавици и идеално изгладени панталони. — Само че рядко го практикуваме. Предпочитаме съдействие и затова първо питаме.
— И сигурно ще попитате дали може да претърсите яхтата? — каза Хънслет.
— Да, сър.
— Защо? — запитах аз с искрено учудване. Наистина не разбирах какво целят.
— Щом ще съдействуваме, би трябвало да ни обясните за какво става дума.
— Не виждам причини да ви отказваме, сър — някак извинително се обади по-възрастният митничар. — Снощи, всъщност по-предната вечер, в района на Еършир е бил отвлечен камион, превозващ стоки на стойност 12 000 английски лири. Съобщиха го и по радиото. Разполагаме със сведения, че товарът е прехвърлен на малка яхта, която е отплавала на север.
— Откъде знаете?
— Съжалявам, сър. Поверителна информация. За последните петнайсет часа това е третото пристанище, което проверяваме, а вие сте тринайсетата яхта, и четвъртата в залива Торбей. Тичаме като луди, уверявам ви.
Гласът му звучеше приятелски и все едно, че казваше: „Не мисли, че те подозираме. Работа, няма как.“
— Значи претърсвате всички яхти, които според вас са дошли от юг. Новодошлите, така да се каже. А не ви ли е хрумвало, че нито една яхта с крадени стоки на борда не би рискувала да премине през канала Крайнън? Вътре е като в капан, и то в продължение на четири часа. Така че всеки ще предпочете да заобиколи покрай Мъл ъф Кинтайър. А ние сме тук от вчера следобед.
— Доста бърза трябва да е тази яхта, която ще измине цялото разстояние за толкова кратко време.
— Точно като вашата, сър — каза сержант Макдоналд. Слушах го и се чудех как го постигат. В цяла Англия сержантите имаха едни и същи дървени гласове, едни и същи дървени лица и едни и същи студени очи. Сигурно беше от униформата.
— И какво се предполага, че сме откраднали?
— Химикали. Камионът е превозвал химикали.
— Химикали? — погледнах Хънслет, ухилих се и отново се обърнах към митничарите. — Химикали,
