Не знаеше защо защитава така енергично бившия си работодател. Бяха се разделили в не особено добри отношения. И все пак Джек отчасти държеше на онзи човек и на колекцията му. Надяваше се, че след като Мария замине, Розевич може отново да го наеме да довърши работата. Джек си представяше, че ще публикува важни неща от свое име. Започна да мисли за обезщетение. Струваше му се, че и той може да играе играта.
Денис Бойлан се обажда няколко пъти. Джек все намираше оправдание, за да отклонява поканите му. Нямаше нищо против да се среща с Денис. Той му беше стар приятел. Пък и се възхищаваше от него. Но Бойлан искаше отново да го върне в околния свят, а това беше единственото място, в което Джек не желаеше да отива.
Един ден се върна от обяд и завари Денис да го чака в библиотеката.
— Напоследък не е лесно да те намеря, Джек.
— Съжалявам, Денис, бях зает.
— И още как! Хайде, паркирал съм колата отвън. Ще отидем да пийнем по нещо и да поговорим.
— Току-що се връщам от обяд. Имам купища работа…
— Ще почака. Говорих с шефката ти, красивата мис Кенеди. Чудесна жена, много разбрана. Освободи те до четири часа. Джек се предаде. Усети тайно споразумение между Бойлан и Кенеди. Несъмнено е била разменена информация. Дали приятелството или нещо друго бе довело Денис тук?
Пивницата беше наблизо. Вътре още обядваха постоянните посетители. Там обикновено се събираха журналисти и правителствени служители. Джек разпозна неколцина членове на парламента, които разгорещено спореха в ъгъла. Денис поръча две бири „Гинес“ и ги занесе в едно уединено кътче. Въздухът беше изпълнен с цигарен дим и с гласове.
— Казаха ми, че се чувстваш по-зле от всякога след това лято — започна Бойлан.
— Какви ги говориш? Кой ти каза?
— Великолепната ти шефка. Заглеждал ли си я, Джек? Има страхотни крака. Няма да е лошо да я поканиш някой път на вечеря. Мисля, че ще се съгласи с готовност.
— За мен ли разговаряхте с Мойра Кенеди?
— Разбира се. И двамата сме загрижени за теб.
— Не знаех, че се познавате.
Бойлан отпи от чашата си. По горната му устна полепна бяла пяна.
— Е, виждаме се от време на време.
— В такъв случай може би ти трябва да я поканиш на вечеря. Щом си очарован от краката й. Много ще си подхождате. А сега, за какво искаше да говорим?
Бойлан избърса устната си.
— Спомняш ли си последния път, когато се срещнахме и ти разказах за отец О’Мара.
— Онзи от Келтската лига ли?
— Да. Ами открих нещо странно. Изглежда, са ме подвели. В края на краищата О’Мара постигнал известен успех. Успял да привлече местния член на парламента О’Мъркю на своя страна. Може би си чувал за него. Произнесъл е няколко шантави речи в долната камара през 1951. Набожен човек. Архиепископът го въртял на малкия си пръст. Имал приятели във всички министерства. Водели се разговори да вземат къщата на твоя човек Розевич и да я дадат на държавата. Щяло да има обезщетение, макар и крайно недостатъчно. Планирали среща в Корк сити. Изпратили билети на някои важни клечки от Дъблин. Говори се, че щели да бъдат произнесени страхотни речи. При това на ирландски.
Той млъкна. Навън мина препълнен автобус.
— Ала срещата така и не се състояла. Отец О’Мара бил намерен мъртъв в полето недалеч от Скибърин. Гръбнакът му бил счупен. По всяка вероятност нещастен случай. Смятат, че е паднал от коня, макар да бил отличен ездач.
Някъде се отвори и затвори врата. Една ръка подаде поднос с напитки през тесния отвор.
— Мислиш, че Розевич е накарал някого да го убие ли?
Джек още не бе докоснал бирата си.
— Казах ли такова нещо? Господи, и през ум не ми е минавало. И все пак смъртта на О’Мара е странна. И вярно — много удобна за Розевич. След кончината на свещеника въпросът за къщата повече не бил повдигнат. О’Мъркю имал друга работа. Само дето…
Бойлан се намръщи. Явно нещо го гнетеше.
— Има нещо много странно. Станало е няколко години по-късно. О’Мъркю, изглежда, пак се заинтересувал от Розевич. Къщата била в неговия избирателен район, а той имал приятели в парламента, които търсели имение, където да забавляват посланиците и чуждестранните високопоставени гости. Това е било преди създаването на Европейската икономическа общност, нали разбираш. Международната търговия била трудно осъществима. Смятали да направят на твоя приятел Розевич предложение, на което нямало да откаже.
— Розевич не ми е приятел, Денис. Моля те, не забравяй това.
Джек усети стипчивия вкус на бирата. Очите му пареха от дима на лулите.
— Както кажеш. Но ти го познаваш. Живял си с него.
Бойлан млъкна. Беше на път да се отклони от темата.
— Ами какво мислиш, че се случило с О’Мъркю, след като посетил Съмърлон, за да сложи картите на масата, така да се каже?
— Предполагам, че са му счупили гръбнака.
Денис зацъка с език.
— Колко си подозрителен, Джек. Нямаш въображение. Счупен гръбнак би било много съмнително. Този път възникнал секс скандал. Не като днешните — с всички гадни подробности, публикувани в някой таблоид. Това е било през 1952. Тогава в Ирландия още не бяха открили секса. Скандалът се ограничавал с неколцина привилегировани личности. Но изтекла достатъчно информация, за да съсипе кариерата на О’Мъркю. Английските вестници не били толкова скромни като нашите.
— С каква е бил тогава — с актриса ли?
Денис поклати глава. Джек забеляза, че по слепоочията косата му бе оредяла. Беше изпил бирата си. Винаги пиеше бързо.
— Не, със свещеник. Заварили ги голи. Направили снимки. Нямало изход за О’Мъркю. Казаха ми, че младият свещеник се самоубил. Непотвърдена информация, разбира се.
— Работа на професионалист.
— Така изглежда. Ами, това довършило О’Мъркю. — И ти мислиш, че Щефан Розевич е замесен в това?
— Ще се въздържа от преценки, Джек. Но много ми се иска да събера улики срещу него. Довечера смятам да се отбия в къщата му. Тръгвам следобед.
Джек се вторачи в приятеля си.
— Няма да те пусне да влезеш.
— О, не се притеснявай за това. Знам някои номера. Джек му разказа за охранителните системи. За жиците. За мъжа на име Хенрик. Информацията малко обезсърчи Денис, но след още едни „Гинес“ и пликче пържени картофки с аромат на бекон той отново се наежи. Бойлан беше журналист и знаеше как да преодолява препятствията. Джек му разказа малкото, което знаеше за Розевич и за живота му в Съмърлон. Не спомена за Мария. Нито за великолепната библиотека и безценната колекция в нея. Поне това дължеше на бившия си работодател.
Прекара вечерта с родителите си в къщата им в Теренюр. От четири месеца не бе ходил там. Посещенията му станаха редки след смъртта на Кейтлин и Сиобан. Съжаляваше, че не познаваше майката и бащата на Кейтлин. Веднъж, когато бяха в Лондон, тя го бе завела в гробището Падингтън и му беше показала гробовете им — един до друг, с еднакви мраморни плочи. Той остави два букета от сини делфинии и бели лилии. Кейтлин изглеждаше необикновено студена и безучастна.
Джек странеше от родителите си, защото се боеше, че те ще обезпокоят скръбта му. Невинните им забележки сякаш бяха пръсти, разкъсващи незараснала рана. Те обожаваха внучката си и тъгата по загубата й се четеше във всичко, което правеха. Не можеше да ги слуша да говорят за нея и да гледа снимките, които пазеха в албума до телевизора.
