Неочаквано за самите тях, майка му и баща му се бяха отчуждили вследствие на трагедията. Тя бе станала ревностна католичка, а той — ревностен привърженик на една еврейска секта. Тяхното преоткриване на религията само засили несигурността на Джек. Като единствено дете на родители от смесен брак, Джек бе приел от ранна възраст агностицизма. Сега всеки един от тях поотделно го убеждаваше да се върне към вярата на праотците си, която му беше напълно чужда.
Джек се опитваше да поддържа неутрален разговор, да говори за работата си и за красивото имение Съмърлон, но майка му настоя да извади снимките и разбуди нежеланите спомени. Джек не се преструваше. Кейтлин помнеше различни хора, места и събития с такива точни подробности, че той бе оставил собствената си памет да закърнее. След смъртта и откри, че голяма част от миналото му се е заличила и цели месеци и години бяха само откъслечни мигове, които не се равняваха дори на един ден. Майка му не разбираше това и мислеше, че той се преструва.
— Все някога трябва да приемеш истината, Джек. Не можеш да продължаваш да живееш, като се правиш, че нищо не се е случило.
Сякаш можеше да забрави.
Телевизорът внесе малко спокойствие.
— Морийн Лалор се обади миналата седмица — каза майка му. — Пита за теб.
Неомъжена съседка, приятелка от детинството, негова любима, когато беше шестнайсетгодишен, почти забравена. Едно от оръжията на майка му в кампанията по възстановяването му.
Тръгна си в единайсет, ядосан на себе си, без да знае точно защо. В джоба си носеше парче сладкиш, който майка му бе опекла следобед. Обеща да ги посети в неделя на обяд. Морийн щеше да бъде там.
На следващата сутрин чу по радиото, че Денис Бойлан е мъртъв. Съобщиха подробностите по-късно — намерен бил в подножието на скалите на юг от Болтимор. Вратът му бил счупен. Паднал от около петдесет метра височина. Подхлъзнал се, докато вървял по някаква тясна пътечка.
10.
Вероятно познатото съприкосновение със смъртта или страхопочитанието, което изпитваше пред нея, го възпряха да изтича в полицията и да разкаже онова, което знаеше. Преди всичко нямаше представа как Денис е попаднал на информацията — за О’Мара и О’Мъркю. Нещо повече, щеше да се разбере, че самият Джек доскоро е работил за Розевич, който неясно защо го бе освободил.
А и скалистите пътеки в онази област действително бяха коварни, дори когато не валеше.
Мойра не беше в кабинета си. Джек смяташе да разнищи въпроса за разговора и с Бойлан, но след като научи за смъртта му, промени решението си.
Беше краят на септември и небето над града бе побеляло от облаци. Есенните посетители влизаха по двама в библиотеката и стояха с широко отворена уста пред старинните ръкописи, от които не разбираха нищо. Рибите плуваха в кръг в езерото. Джек седеше в стаята си и превеждаше откъс от Правилника на комуната на есеите. Работеше с фотокопие от оригинала на ръкописа от Кумран, даден му от Розевич. Невъзможно беше да се намерят подобни копия, защото международният екип, който работеше в Ерусалим, не даваше никаква информация. Джек вече съжаляваше за пререканието си с Розевич — той беше безценен източник на данни и материали. Вероятно щеше да му се предостави възможността да поправи грешката си. Но какво всъщност се бе случило?
В единайсет секретарката прекъсна заниманията му. Мойра Кенеди още не бе дошла на работа.
— Цяла сутрин й звъня, Джек, но никой не отговаря. Надявам се, че не се е случило нещо лошо.
— Вчера не спомена ли, че ще ходи някъде по работа?
Мери поклати глава.
— Тръгна и каза, че ще се видим утре.
— Не изглеждаше ли болна?
— Не. Беше в добро настроение. Смяташе да ходи на театър с приятели.
— Знаеш ли с кого?
Мери прехапа устни.
— Мисля, че с някои от спонсорите.
— Може би със семейство Фалон. Те са големи почитатели на театъра.
— Мисля, че с тях.
— Обади се на Мег Фалон и я попитай дали Мойра е била с тях.
Мери се върна след по-малко от минута и поклати глава.
— Чакали я, докато завесата се вдигнала, но тя не се появила. Мисис Фалон каза, че звънели по телефона и през антракта, но никой не отговорил.
— По-добре да отида у тях. Може да се е разболяла.
— Чакай, Джек, ще ти дам ключ от дома и. Тя го държи тук, защото се страхува да не се заключи отвън някой път.
Мойра живееше в Донибрук, в една от високите къщи от лявата страна на „Морхамптън Роуд“. Джек паркира до широкия тротоар. Във въздуха се носеше мирис на дъжд.
Никога не бе идвал у Мойра. Тя беше стара мома, която ревностно пазеше личния си живот в тайна. Джек знаеше, че къщата е построена от родителите й, а самата Мойра е внесла малко промени.
Отпред имаше избуяла градина — истинска джунгла от плевели, неподстригана трева и занемарени храсти. Външната врата се нуждаеше от боядисване. Той натисна звънеца и зачака. Никой не излезе. Позвъни още три пъти, сетне се опита да надникне през прозореца на приземния етаж, но стъклото беше много мръсно. Сигурно не бе мито от години. Джек чуваше уличното движение, но то му се струваше странно далечно, сякаш пътят не минаваше покрай къщата. Съседните домове също бяха смълчани.
С вълнението, присъщо на човек, който влиза в чужда къща без разрешение, Джек пъхна ключа в ключалката и го превъртя. Отвори нервно вратата, като се опитваше да не вдига шум и същевременно да не прилича на крадец. Ако Мойра лежеше болна вътре, не искаше да я стряска.
Коридорът беше учудващо тъмен, дори за мрачен ден като този. През ветрилообразния свод на прозореца се процеждаше съвсем малко светлина. Джек намери ключа за осветлението. Някъде над главата му светна четирийсетватова крушка.
Намираше се в много тесен коридор. От двете страни се извисяваха лавици с книги. Мойра бе споменала веднъж, че родителите й имали книжарница. Наследила книгите заедно с къщата и те я затрупвали, но нямала сили да се раздели с тях.
Тишина. Къщата изглеждаше недокосвана, откакто родителите й бяха починали. Никой не бе премествал книгите, нито ги бе чистил от праха. Навсякъде висяха паяжини. Джек усети, че инстинктивно върви в средата на коридора — колкото е възможно по-далеч от дългите тъмни редици и натрупалата се мръсотия. Всичко беше просмукано с миризма на готвено, влага и стари книги. Ако ключът не бе станал на ключалката, Джек би си помислил, че е влязъл в друга къща. Познаваше Мойра от години, макар и не много добре, но и през ум не му бе минавало, че тя може да живее в такова мрачно и мръсно място.
— Мойра — извика той със смешно приглушен глас. — Аз съм, Джек Гулд. Чуваш ли ме?
Отговор не последва. Джек извика пак, този път по-силно, но думите му бяха погълнати от застоялия въздух и заглушени от планините хартия. Джек застана в очакване, като се почувства пълен глупак и същевременно се уплаши. Къщата не беше приветлива. Надяваше се, че Мойра не е там. Влязъл бе в светилището й и бе видял малката й тайна — мръсотията. Притеснението й би направило взаимоотношенията им почти невъзможни. Отнякъде се разнасяше лека миризма на газ.
Джек надникна във всички стаи на долния етаж. Нямаше ни следа от Мойра. Зачуди се как живее тук с дългите си крака и добре поддържана коса. Тъмни мръсни стаи с купища книги, списания, мебели от 40-те или 50-те, канапета, натъпкани с конски косми, кресла, тапицирани с изтъркана кожа, разклатени маси, отрупани с дреболии, събирани десетки години, спуснати пердета и мрак. Във всеки ъгъл се таяха паяци, имаше следи от мишки. На стените и таваните се виждаха петна от влага. Прашни паяжини. Сенчести ъгли.
Кухнята беше в пълен безпорядък. Мивката и сушилнята бяха отрупани с мръсни съдове. В капана в ъгъла още имаше мишка. Съдържанието на бюфета беше изсипано на масата и оставено там. Календарът на стената беше от 1967. Мирисът на газ идваше от готварската печка, която беше още по-стара.
