посетителите от предишната нощ. Два скъпи цивилни костюма и една военна униформа с висок ранг и с неясна националност. Всички бяха европейци, или поне така му се стори. Розевич не се появи на обяд.
Нещо не беше наред с германските документи. Джек разбираше от библиотекознание и каталози. Някой ги бе преглеждал старателно и бе махнал всички папки, започващи с определена конфигурация от букви. Трябваше да има сведения за всички големи градове в Източна Европа, където имаше главни квартири на СС. Но липсваше информация за Хърватско.
— Време е за нашата разходка, докторе. Хенрик изневиделица се бе появил до бюрото на Джек.
— Какво правиш тук, Хенрик?
Обикновено не разрешаваха на телохранителя да влиза в библиотеката. Щефан напомняше на Джек, че е време да се раздвижи.
— Мистър Розевич ми каза да се грижа за вас днес. Той е много зает. Има посетители.
Хенрик погледна часовника си и добави:
— Мисля, че трябва да тръгваме, инак ще се мръкне, преди да се върнем. Розевич им забраняваше да излизат по тъмно. Беше се оградил с най-различни системи за наблюдение и охрана. Предпочел бе да живее по този начин в центъра на Париж, а не в провинцията, където двамата с Джек можеха да се скрият, докато отминеше бурята. Розевич живееше в разкош в Съмърлон, а и къщата в Париж беше в един от най-хубавите квартали. Какъв бе смисълът от богатството му, след като не можеше да го консумира открито? Защо му трябваше власт, когато се криеше в сенките и непрекъснато се страхуваше от врагове? В лицето на Хенрик Розевич имаше най-доброто — абсолютна преданост, съчетана със съвършени способности.
Денят преваляше. Джек се поколеба дали да не се откаже от разходката, но бе свикнал с нея и имаше нужда от раздвижване, защото се беше схванал от дългото седене зад бюрото.
— Ей сега ще се облека — отговори той. Щефан му бе подарил дебело сиво палто.
— Ще вървим бързо и ще се върнем в обичайния час. Искаш ли да потичаме?
— Бързо се възстановявате, докторе. Не мислех, че ще се оправите, когато ви видях в хотела. Откровено казано, смятах, че е свършено с вас. Мистър Розевич разказа ли ви за онази жена Косенкова?
Джек кимна.
— Тя не оставя нищо недовършено. Не забравяйте това. Вървете близо до мен. Джек облече палтото, сложи си шал и ръкавици и излязоха. Паркът представляваше истинско вълшебство от скреж. По дърветата блестяха тънки ледени висулки. Алеите бяха изчистени, но тревата бе покрита с дебел сняг. Джек усети как студеният въздух прониква в белите му дробове и премахва стипчивия прах на Палестина и просмуканата с газ атмосфера на окупираната от нацистите Полша. Започна да тича.
Една жена седеше на пейката на около стотина метра пред тях. Носеше дълго черно палто с широки ревери, обшити с кожа, и малка самурена шапка. Наближиха и Джек почувства, че в нея има нещо познато. Разстоянието помежду им бързо намаляваше. Джек забави ход, твърдо убеден, че я познава и че тя го чака да мине.
— Хенрик — прошепна задъхан той, — коя е онази жена? Познаваш ли я?
Чу изтракването, когато Хенрик дръпна предпазителя на пистолета.
— Стой тук — заповяда телохранителят. Беше извадил оръжието от джоба си. В същия миг жената се обърна към тях. Джек усети, че кръвта се дръпна от лицето му. Изведнъж му се зави свят. Имаше чувството, че пада от голяма височина — от самото небе. Лицето на Мария го свари напълно неподготвен.
34.
— Всичко е наред, Хенрик. Прибери пистолета.
Джек продължи да върви. Тя го изчака да се приближи до нея и попита:
— Как си, Джек? Хенрик?
За някои жени може само да се каже: „Все същата красавица е“ или „Не е остаряла“, или „Сякаш я нямаше само няколко минути, а не цели години“, но всички тези думи бяха клишета, с които Мария Розевич не можеше да бъде описана. Джек не отричаше, че е все още красива. Хубостта й го възхити и го жегна в сърцето. Но не тя го порази най-силно, а неочакваната промяна, която бе оставила своя отпечатък върху чертите й толкова ясно, че Джек се поколеба дали не се е припознал. Мария беше тъжна. Веселието и жизнеността я бяха напуснали.
Той стоеше скован пред нея. Тя не се усмихваше. Държеше ръцете в джобовете си и придърпваше палтото пред себе си в неволен жест на самозащита. Дъхът й излизаше на облачета, които се разсейваха над главата й. Мария първа наруши мълчанието.
— Хенрик, искам да говоря с Джек. Карл е ей там, разхожда Паул.
Тя посочи към алеята, където един мъж в бежово палто водеше за ръката малко момче.
— Защо не влезете в къщата, мисис фон Фройдигер? — попита Хенрик.
Неочаквано произнесената фамилия потъна в гърдите на Джек и се сви там, сякаш търсеше начин да го нарани.
— Току-що пристигнахме. Знаех, че Джек е тук, баща ми каза, че мога да го намеря в парка с теб. А и Паул искаше да се повози на въртележката.
Хенрик изглеждаше объркан. Появата на Мария явно наруши установения ред.
— Мисля, че мястото тук не е подходящо. От гледна точка на безопасността.
— За Бога, Хенрик, няма да избягам с него. Само искам да поговорим насаме. Телохранителят се размърда неспокойно.
— Добре. Но трябва да се приберем, преди да се мръкне.
— Не се безпокой. Ще вървим пред теб. Ще тръгнем към къщата.
Хенрик намусен изпълни молбата й. Джек забеляза, че говори по радиопредавателя. Несъмнено даваше указания на колегите си.
— Как си, Джек? Още не си отговорил на въпроса ми.
— Как очакваш да бъда? Не мога… Той се опита да овладее чувствата си.
— Внезапната ти поява ме стъписа. Не предполагах…
— Че ще ме видиш отново ли? Да — въздъхна тя. — По едно време и аз мислех така. А ето че пак се разхождаме заедно. Макар че днес няма слънце. Смешен свят.
— Съвсем не е смешен. Мария, аз…
— Моля те, Джек, недей. Да не се обвиняваме взаимно. Виж какво, трябва да те представя на съпруга и детето си. Един момент.
Тя извика. Гласът й се разнесе из студения въздух. Мъжът с детето се обърна и махна с ръка. Мария извика отново и двамата тръгнаха към нея. Джек ги гледаше, безпомощен да спре приближаването им, като човек, който сънува кошмар и напразно се опитва да се събуди.
Момченцето пусна ръката на баща си и се втурна към Мария. Беше около тригодишно, абсолютно копие на майка си. Мария го бе издокарала в елегантно червено палтенце с големи черни копчета, червени кожени ботушки и скандинавска скиорска шапка с пискюл. Тя прегърна детето, завъртя го няколко пъти и го целуна. Момченцето се засмя, когато шапката му падна в снега. Мария го пусна, също се засмя и сложи шапката на главата му.
Бащата се приближи до тях. Мария мигновено стана сериозна и се обърна към Джек.
— Джек, това е Карл фон Фройдигер, моят съпруг. Карл, това е Джек Гулд. Джек протегна машинално ръка и отвърна на усмивката на германеца. Дрехите, обувките, прическата и обноските му говореха за човек, който не познава друго освен охолен живот. Карл беше по-висок от Джек, около петдесет и пет годишен, с атлетична фигура.
— Приятно ми е да се запознаем, доктор Гулд. Съпругата ми е разказвала много за вас. Какви добри приятели сте били в миналото. Акцентът беше немски, но съвсем лек и внасяше едва доловим нюанс в говора му.
— Не сме се виждали от години.
— Да, знам. Вече не бива да е така. Когато тъстът ми свърши с вас, трябва да ни дойдете на гости в Есен. Казаха ми, че сте боледували.
— Сега съм много по-добре, благодаря.
