— Но…
— Хайде — прошепна тя, съсредоточила цялото си внимание върху портите на парка.
Вече бяха там. По улицата нямаше движение. Джек видя пресечката малко по-нататък. Хенрик ги настигаше. Имаше само няколко секунди, за да вземе решение.
— Тръгвай — прошепна Мария. — Бързай, моя любов! Джек се обърна и хукна към портите. Силният вик на
Хенрик раздра въздуха. После се чу гласът на Мария, която викаше Джек. Трябваше да свива ту наляво, ту надясно, за да не блъска минувачите. Зад него по заснежения тротоар отекваха стъпки. Стигна до ъгъла, спъна се и падна, после се изправи на крака, като едва не събори една жена с дете. Колата чакаше там, където бе казала Мария. Джек се втурна към нея. Шофьорът се обърна и му се усмихна. Вече бе отворил прозореца.
— Направи го естествено, доктор Гулд — каза той на английски със сенегалски или мавритански акцент. — Бързо, отвори вратата.
Джек действаше, без да разсъждава. Чуха се още викове.
— Изкарай ме навън. Побързай! — рече цветнокожият.
Джек го сграбчи за палтото и го издърпа от колата, сетне го блъсна. Шофьорът се подхлъзна на мокрия сняг и падна на земята. Джек скочи в колата, включи на първа скорост и натисна газта.
Задните гуми пръснаха сняг и лед. Джек превключи на втора и колата полетя напред. Бързо набра скорост. Двигателят работеше безупречно. Джек погледна инстинктивно в огледалото за обратно виждане, което вече беше нагласено на подходящ за него ъгъл. Хенрик стоеше в средата на улицата и безпомощно крещеше в радиопредавателя. До него дотича още един мъж. След няколко секунди и двамата изчезнаха. Джек пусна касетата.
— „Добър ден, доктор Гулд. Движите се по «Рю Мюрийо» в западна посока. Бих искал да намалите скоростта. Всеки момент ще излезете на «Рю дьо Курсел». Изчакайте на кръстовището и завийте надясно. Не забравяйте, че сте в Париж, а не в Дъблин. Движете се в дясното платно…“
Гласът говореше на английски — учтиво и безпристрастно. Но Джек почти не го чуваше. Мислеше само за едно — последните думи на Мария: „Бързай, моя любов!“
35.
Касетофонният запис го преведе умело по улиците, като предварително го предупреждаваше за кръстовищата, съветваше го в кое платно да мине и го призоваваше да кара внимателно.
Джек нямаше представа дали полицаите го търсят. Шофьорът, чиято кола беше „открадната“, беше длъжен да им се обади, освен ако не бе съумял да се измъкне в суматохата. А може би някой минувач им се бе обадил. Хенрик сигурно беше много нещастен. Никак не му се искаше Джек да попада в ръцете на полицията.
Докато шофираше, Джек се зачуди защо беше необходимо да се организира всичко това. Защо не го чакаше шофьор, който добре познава Париж? Защо трябваше да се престори, че открадва колата? За какво беше касетата и целият този план, който толкова лесно можеше да се провали?
— „След няколко минути ще излезете на площад «Република Еквадор». Пресечете кръстовището и завийте наляво покрай магазина за обувки на «Рю дьо Курсел».“
Естествено, Мария не искаше бягството да изглежда нагласено. Това би насочило подозренията към нея. Тя щеше да мине за страничен наблюдател като Карл, Хенрик и колегите му.
Още не можеше да отгатне какъв бе мотивът й. И докато слушаше записа, го осени мисълта, че Мария не участва в тази игра сама. Всичко бе уредено до най-малките подробности. Това означаваше, че Мария работи за някого, вероятно за някоя организация, враждебно настроена към баща й. Отново му хрумна, че това е дело на Косенкова, но този път отхвърли тази вероятност. Каквото и да бе намислила, Мария не беше свързана с руснаците.
— „Излизате на «Терне». В средата на площада има голяма сергия за цветя. Вляво ще видите бар «Лорен», а вдясно банка Си Ай Си. Завийте надясно… Вляво ще видите табела Порт д’Аснер, околовръстно шосе…“
Пътуването продължи малко повече от петнайсет минути. Последните указания бяха да свърне по една улица близо до „Клиши“. Щял да види червената врата на гараж. Трябвало да натисне клаксона и вратата щяла да се отвори. Веднага щом влезе вътре, лампите светнаха и неколцина мъже в къси кожени якета бързо го изкараха навън. Нямаше време да види нищо повече. За броени секунди го натикаха на задната седалка на друга кола. Отсрещната врата на гаража се отвори и потеглиха. Шофьорът натисна газта.
Вече беше тъмно. Човекът до Джек мълчеше. Сградите минаваха покрай тях като насън. Магазините и кафенетата от двете страни бяха като послания от един свят, към който Джек можеше да протегне ръка, но не и да докосне. Както и потокът на уличното движение, покритото със сняг шосе, ледът и отразените светлини. На една висока коледна елха, украсена с червени и жълти фенери, пластмасов ангел размахваше криле срещу вятъра.
Шофьорът имаше малко кожено кепе и слушалка в дясното ухо. От време на време запяваше на френски нещо, което Джек не можеше да разбере.
Виждаше лицето му в огледалото за обратно виждане. Бдителни, шарещи насам-натам очи и стиснати устни, които съответстваха на съсредоточеността, с която караше. Познаваше улиците така добре, както някои мъже знаеха пътя до пивницата или до работното си място. В този град на безразсъдни шофьори той се справяше с умение и прецизност: стрелкаше се между другите коли, завиваше рязко, избираше малките улички, обикаляше в кръг — правеше всичко, за да се увери, че не ги следят.
Едва когато излязоха на главния път, мъжът на задната седалка започна да се отпуска. Облегна се назад и извади от джоба си къса лула.
— Имате ли нещо против? — попита той на английски с акцент на образован човек.
Джек не го виждаше много добре, но предположи, че е на средна възраст и среден на ръст.
— Пушете.
Мъжът всмукна няколко пъти от лулата и колата се изпълни с отровен дим.
— Извинявайте за театралната постановка — добави непознатият, след като се увери, че лулата му се е разпалила. — Обикновено не постъпваме така. Но когато се налага…
— Не сте се представили — прекъсна го Джек.
— Съжалявам. Колко глупаво от моя страна. Името ми е Феликс. Или поне така ще ме наричате.
— Тогава всъщност не сте Феликс.
— Не, разбира се — засмя се мъжът. — Никой в тази окаяна професия не е онзи, за когото се представя. Понякога се чудя дали наистина сме човешки същества. Справихте се много добре. Боя се, че всичко стана съвсем внезапно за вас. Искахме да ви измъкнем оттам, но не можехме просто да изпратим кавалерията. Трябваше да бъде някой, когото познавате и комуто имате доверие. Нашата приятелка мисис фон Фройдигер се съгласи да ни съдейства. Но тя не е свободна. Трябваше да доведе съпруга и детето си в Париж, защото той нямаше да я пусне сама. Уточнихме нещата едва вчера. Сигурно вече сте се досетили, че всичко трябваше да изглежда като спонтанно ваше решение. Инак тя щеше да се разкрие.
— Да се разкрие ли? Не ви разбирам. Какво става, по дяволите?
— Доктор Гулд, току-що бяхте спасен от британското разузнаване. Мария фон Фройдигер е наш агент и участва в една много деликатна операция, в която вие бяхте неволно замесен.
— Предполагам, че всичко това е свързано с един ръкопис, който изчезна в Русия.
Феликс кимна. Джек зърна за миг лицето му на светлината от уличната лампа. Съвсем обикновен на вид човек с пясъчноруси мустаци и с очила.
— Да. Познахте — каза той и протегна ръка надолу, за да вземе нещо. — Желаете ли да пийнете? Имам хубаво уиски. И брендито е прилично.
Джек се поколеба. Установи, че още трепери. От бягството му бе изминал едва половин час.
— Ще ви се отрази добре — добави Феликс.
— Малко уиски, ако обичате.
— Газирана вода?
— Не.
