— Съжалявам, но нямаме лед.
— Ще го пия така.
— Разбран човек. Казаха ни, че няма да вдигате шум.
— Кой?
— Ами, едни хора. По-нататък ще видите един от тях. Джек отпи голяма глътка. Питието веднага опари гърлото му и го накара да се закашля, после го успокои.
— Къде отиваме? — попита той.
— Не знам точно. Попитайте Елвис. Ще ви измъкнем с малък кораб. На летището и големите пристанища е много рисковано. Розевич сигурно вече е изпратил хората си.
— Попитах къде отиваме, а не как ще стигнем дотам.
— В Англия, разбира се. В Лондон. Къде другаде?
— Е, моят избор може би щеше да бъде друг. Минавало ли ви е това през ума?
— Да, разбира се. Моля ви, примирете се с нас за известно време. Не можем да ви прехвърлим така лесно в Дъблин или в Израел. Имаме билети за Лондон и докато не стигнем дотам, не можем да предприемаме нищо. След това всичко зависи от вас.
— Нима?
— Не бъдете толкова недоверчив. Знам, че сте преживели много, но идеята да не вярвате никому не е много добра. Превръща ви в параноик. Вие не сте наш пленник. Пристигнем ли в Лондон, свободен сте да отидете където поискате. Няма да се опитаме да ви спрем.
Отправиха се на север. Шосето беше право и пусто. Дърветата упорито се бранеха от засилващия се вятър.
— Не сте си направили всичкия този труд само за да ме освободите — отбеляза Джек.
Феликс изпразни лулата си в кристалния пепелник. Започна да я пълни отново, като загребваше тютюн от мека кожена кесия.
— Имате право. Ще бъдем разочаровани и разтревожени, ако заминете.
— Защо?
— Защото животът ви ще бъде в опасност, а няма да можем да ви помогнем.
— Каква опасност?
— Сигурно вече сте се досетили. От страна на Щефан Розевич, разбира се. И от Ирина Косенкова. И от някои други хора, за които не знаете. Приятели на Розевич. Забъркали сте се с ужасно неприятни хора.
— Ясно.
— Не искам да прозвучи мелодраматично, но ние сме единствената ви надежда. Извинявайте, че ви го казвам направо. Но човек във вашето положение…
— А Мария? Тя не е ли в опасност?
— Не повече от обикновено. Това е друга наша грижа. Нещо, върху което трябва да се позамислите.
— Какво имате предвид?
— Ако ни помогнете и отговорите на някои въпроси, ще я видите отново. Мисля, че сте доста привързан към нея.
— Изглежда, знаете много за мен.
— Това е част от задълженията ни. В нашата професия невежеството не е благословия.
— Тя ли ви каза за чувствата ми към нея?
Феликс драсна клечка кибрит и я поднесе към лулата си, като всмукна силно. Запали още две клечки и лулата се разпали.
— Да, всъщност тя ни каза. Мислеше, че това ще помогне за организирането на бягството ви. Предположи, че ще й повярвате и ще се оставите в нейни ръце. Така и стана. Инак нямаше да избягате. Пък и шокът от внезапната й поява ви стимулира допълнително. Ала не ме разбирайте погрешно. Мария много ви обича. Честна дума.
ПЕТА ЧАСТ
36.
Помещението беше по-малко, отколкото бе очаквал, а украсата — не така пищна, колкото въображението би предположило. Естествено, бяха положили усилия обстановката да изглежда относително неофициална. Конгрегацията се стремеше да избягва всякакви асоциации с дните, когато беше известна като Светата Инквизиция.
— Седнете, отец Лабруст — каза Ботичиари, председателят на Светата конгрегация, човекът, когото Лабруст смяташе за най-големия си враг тук.
Останалите бяха френскоговорещи кардинали и епископи, избрани сред онези, които служеха в Светата конгрегация, плюс едно-две външни лица. Бяха по-малко от дузина. Не повече от управителния съвет на един средно голям университет. Ала значително по-заплашителни, особено когато те изправеха пред тях, и то по обвинение в ерес. Понятието, разбира се, още не бе произнесено на глас. Светата конгрегация трябваше да определи дали ставаше дума за ерес. Но Лабруст знаеше много добре защо бе повикан.
— Отче, радваме се, че ни отдели малко от ценното си време и дойде тук от Лувен. Ще се опитаме да не те задържаме дълго. Тази среща е само един разговор, чиято цел е да ни помогне да се разберем по-добре. Изводите, до които ще стигнем днес, ще бъдат изпратени до кардиналите от Светата конгрегация в сряда и тяхното решение ще бъде предадено на Светия отец в петък. Освен ако не се наложи да се забавим. Аз обаче съм сигурен, че това няма да е необходимо и че ще чуем всички разяснения още днес следобед. Надявам се, че се чувстваш удобно. Нямаме намерение да изглеждаме страшни.
— Съвсем не.
Ръцете на Лабруст бяха изпотени. Хората в тази стая можеха да го погубят. В днешно време, естествено, нямаше да го изгорят на кладата. Аутодафето не беше в стила на съвременната църква. Но тя разполагаше с други средства за мъчение.
— Отче — продължи Ботичиари, — събрали сме се, за да обсъдим съдържанието на книгата, която публикува миналата година, произведението със заглавие „Вярата и юдейският закон в епохата на Ирод“(Ирод Велики, цар на Юдея от 39 до 4 г.пр.Хр., възстановил Ерусалимския храм, но станал известен с жестокостите си — Б.пр.).
Нали ти си авторът?
Лабруст кимна. Устата му беше пресъхнала. Очите на всички бяха приковани в него.
— Добре — каза Ботичиари. — Книгата излага нови теории относно живота на Нашия Бог, които силно обезпокоиха някои среди. Убеден съм, че твоите възгледи са били изтълкувани погрешно от някои читатели. Ето защо те поканихме тук — да изясним недоразуменията. Вероятно ще пожелаеш да започнеш с кратко резюме на основната теза.
Лабруст знаеше, че този ден ще настъпи от мига, в който взе писалката. Но се чувстваше задължен да опише докъде го бе довело проучването — ако не до самата истина, то поне до приблизителните факти. Още вярваше в Бога и обичаше църквата. Ала знаеше, че тя вдига юмрук и че още преди залез слънце той ще се стовари върху него.
Прокашля се и започна да говори.
37.
Корабчето ги чакаше в едно малко пристанище на север от Болоня. Феликс изпрати Джек да легне в каютата. Джек се опъна на тясната койка. Беше изтощен и неспокоен. Не можеше да заспи, измъчван от мисли за Мария. „Бързай, моя любов!“ Дали тези думи бяха израз на обич или нещо друго?
