— Все пак се нуждаете от почивка, а Щефан сигурно не ви оставя на мира. Мария ще говори с него.
— А това е синът ми Паул — каза Мария. — Ела, миличко, и кажи здравей.
Детето се дърпаше срамежливо.
— Малко се стеснява, особено когато го карам да говори на английски, нали, любов моя?
Внезапно бащата се наведе и изръмжа на немски:
— Хайде, Паул, нали чу какво каза майка ти? Веднага отговори на господина!
Момченцето се сви и смутолеви някакъв поздрав. Джек погледна Мария. Тя беше видимо разстроена от ненужния укор. Джек протегна ръка.
— Приятно ми е да се запознаем, Паул. Надявам се, че ще станем приятели.
Детето се усмихна смело, но грубостта на баща му едва не го бе разплакала. Джек очакваше, че Мария ще каже или ще направи нещо, за да го успокои, но тя гледаше безучастно. Явно не за пръв път ставаше свидетел на подобно отношение към сина й.
— Карл, защо не заведеш Паул на въртележката? Искам да побъбря с Джек. Имаме да си разказваме толкова много неща.
Фон Фройдигер се поколеба, сетне кимна.
— Радвам се, че се запознахме, докторе. Очаквам с нетърпение да ви видя отново. Кажете на Щефан, че сте поканен в Есен и да не ви задържа повече от необходимото.
После хвана сина си за ръка и тръгна към езерото. На отсрещната страна имаше въртележка с дилижанс, танк, пожарна и други колички, но момченцето се обръщаше да види майка си, сякаш се тревожеше, че тя не върви с тях. Мария се усмихна и му махна с ръка, после се обърна към телохранителя.
— Хенрик, би ли престанал да ни следваш по петите? Доктор Гулд и аз сме стари приятели. Искам да разговарям с него, без да се опасявам, че на две крачки зад мен върви придружител.
Хенрик се подчини без особено желание.
— Прекрасно дете — отбеляза Джек.
— Паул ли? Бях полудяла без него.
Мария се усмихна, но Джек видя, че съвсем не се шегува.
— Понякога, когато го гледам, си мисля за теб и как си изгубил дъщеря си. По-рано не знаех какво е, но сега…
Тя потрепери.
— Ако загубя сина си или ми го вземат, няма да го преживея.
— Но какво би могло да му се случи? Изглежда здрав. Сигурен съм, че го гледаш добре.
— Опитвам се, но баща му…
— Забелязах. Съжалявам.
— Не, аз би трябвало да съжалявам. Карл може да бъде такава свиня. Накара те да се почувстваш неудобно, като сгълча Паул. Понякога той… Ето, веднага започнах да говоря за семейните си неволи. Ти винаги си бил чудесен изповедник.
— Мислех, че съм нещо повече.
Мария се изчерви и известно време вървя, без да говори.
— Кога замина? — попита Джек. — Дори не се опита да се свържеш с мен.
— Баща ми залавяше писмата.
— Можеше да се обадиш по телефона.
— Нямах желание да разговаряме. И без това вече беше твърде късно. Бях се омъжила. Сватбата се състоя две седмици, след като напуснах Съмърлон. Баща ми настояваше.
— А ти? Какво беше твоето желание? Развълнувана, тя извърна поглед от него.
— Трябва да ме разбереш, Джек. Нямах друг избор. Наложи се да се омъжа за Карл.
— Защо? Бременна ли беше? Мария го погледна стъписана.
— Извинявай — измънка Джек. — Нямам право да ти задавам такъв въпрос.
— Отговорът е не. Паул е само на три години. Баща ми бе уредил брака още когато бях дванайсет годишна.
— Господи, Ирландия не е Саудитска Арабия.
Тя кимна. Той забеляза, че очите и са пълни със сълзи. Започна да прехвърча сняг.
— Ами ако аз те бях помолил да не се омъжваш за него, а за мен?
— Моля те, не ме разпитвай повече. Нищо не можех да направя. Карл е изключително властен. Дори баща ми не се осмелява да го ядосва. Това беше… брак по взаимна изгода. Поради политически причини. Не финансови. И съпругът, и баща ми са много богати хора, никой не се нуждае от парите на другия.
— Що за човек е Карл?
— Германски индустриалец. По-точно западногермански, когато се оженихме. Четвърто поколение производител на стъкло. За Рурската фармацевтична промишленост. Както и по-специални неща за научните лаборатории в Германия и в чужбина. В Дортмунд имат фабрика за оптически стъкла — лещи за обективи, бинокли, микроскопи и мерници на оръжия. Карл е един от най-богатите хора в Рур. През 1980 държавата го награди с Големия кръст на Бундесвера. Много висока чест за един индустриалец. Оттогава богатството и влиянието му нарастват с всяка изминала година.
Джек спря и я погледна в очите.
— Какво искаш, Мария? Замина, без да кажеш нито дума, а сега се появяваш без предупреждение. Какво има?
— Всичко е наред. Да продължаваме да вървим, Джек. Тя го дръпна за ръката.
— Не изглеждаш щастлива.
— Не съм дошла, за да говоря за себе си, а за да те измъкна оттук.
— Какво?
— От Париж и от ноктите на баща ми. Млъкни, за Бога, и слушай внимателно.
— Не разбирам. Защо…
— Остави ме да говоря, Джек. После ще задаваш въпроси. След около минута ще стигнем изхода към „Рю Рембранд“. Тя е еднопосочна и пресича „Рю Мюрийо“ — също еднопосочна, но този път уличното движение минава от дясната ти страна и излиза на „Рю дьо Курсел“, а сетне на авеню „Фош“. На десния ъгъл на Мюрийо има паркиран тъмносин ситроен ВХ. Когато наближим портите, искам да започнеш да вървиш малко по-бързо — само колкото да увеличиш разстоянието между нас и Хенрик. Стигнем ли до портите, бягай. Мини през третата, другите са залостени по това време. Щом стигнеш до ъгъла на „Мюрийо“, тичай към колата. Зад волана ще седи един цветнокож. Двигателят ще бъде включен. Отвори вратата, хвани го и го изблъскай навън. Не се притеснявай, той ще очаква това. Само го направи така, че да изглежда наистина. Повали го на земята, скочи в колата и карай.
— А ти?
— Не се тревожи за мен. Всичко ще бъде наред. Вероятно ще ме чуеш да викам след теб, но не ми обръщай внимание.
— И къде ще отида? Никога не съм шофирал в Париж. Не мога да се оправя в този град, дори ако животът ми зависи от това.
— Ще направиш именно това. Щом потеглиш, пусни радиокасетофона. На касетата са записани указания. Следвай ги и всичко ще бъде наред. Движи се с 40–50 километра.
— Но какво ще правиш ти?
— Приближаваме се до портите. Тръгни малко по-бързо. Ако Хенрик извика или хукне към теб, бягай.
Джек дори не се опита да разбере какво става. Знаеше само, че му предстои да извърши скок в неизвестността, който лесно би могъл да завърши със смърт. Почти бяха стигнали до портите, когато му хрумна безумната идея, че Мария може би работи за Ирина Косенкова.
— Мисис фон Фройдигер! По-бавно! — извика Хенрик.
— Мария, трябва да знам…
— Довери ми се, Джек. Моля те. Трябва да го направиш. Минеш ли през портите, няма връщане назад. Разбираш ли? Ако хората на баща ми не те убият, има други, които ще го направят.
