Нощта беше студена и бурна. Разяреното море подхвърляше малкото корабче. Джек лежеше и слушаше вълните. Спомни си за прибоя край скалите под Съмърлон и за онова отминало лято.
Джек имаше смътна представа за Лондон, макар че често беше посещавал града. Повечето пъти бе ходил по работа и прекарваше времето си предимно в Британската библиотека, във факултета по източни и африкански езици и в еврейския колеж. Пътуваше с метрото и знаеше само къде са по-големите книжарници. Не познаваше покрайнините.
Пристигнаха след полунощ. Беше уморен. Шосетата и сградите му бяха съвършено непознати. Къде ли го водеха? Защо го спасиха.
Въпреки късния час по улиците имаше движение. Спряха пред една къща близнак на тиха уличка с ниски дръвчета от двете страни. Прозорците на съседните къщи не светеха. На стотина крачки имаше улична лампа. Пред къщата се извисяваше висок жив плет от лаврови храсти. Беше строена през 30-те и имаше веранда и врата с цветно стъкло. Над външната врата светеше лампа. На табелката пишеше „Лаврови храсти“. Градинката отпред безнадеждно чакаше пролетта.
Феликс натисна звънеца. След няколко минути в коридора светна и някой се приближи до вратата. Отвори изтощен на вид мъж с разкопчана риза. Тънкият му врат и хлътналите бузи загатваха, че е болен, но държанието му беше въодушевено като на ученик, отишъл на излет. Носеше очила със златни рамки, прилепнали до лицето.
— Боже мой, Феликс! Духът на Дюнкерк е още жив. Събираме се след цели четирийсет години. Сетне погледна Джек и каза:
— А вие трябва да сте доктор Гулд.
Джек кимна. Слабият мъж протегна ръка.
— Паркър. Чувал съм много за вас. Но сигурно умирате от студ. Заповядайте, влезте.
Дръпна се настрана, за да ги пусне в тесния коридор. Някой бе положил усилия всичко да изглежда обикновено. Конски подкови на едната стена, пейзаж от неизвестен художник, изкуствени цветя в месингова ваза и килим в отвратителни шарки на цветя. Типичен английски дом. Паркър го заведе в кухнята, която се намираше в задната част на къщата.
— Това е тъй нареченото „безопасно скривалище“ — обясни Паркър.
— Не ми се вижда много безопасна.
— Откровено казано и на мен — Паркър сви рамене. — Но хората тук разбират от тези неща и мисля, че имат право. Не сме толкова непревземаеми, колкото невидими. Само Светият дух може да ни намери тук.
— Увериха ме, че ще мога да ходя където искам.
Паркър кимна. Имаше вид на застаряващ човек, но Джек изумен установи, че не е на повече от четирийсет години.
— Да, свободен сте. Но предполагам, че Феликс ви е разяснил какви биха били евентуалните последици от заминаването ви.
— В известен смисъл, да.
— Съветвам ви да останете тук поне тази нощ. Не ви задължавам, но смятам, че едва ли сте в състояние да намерите място за спане по това време. Пък мисля, че имате и други проблеми. Нямате пари и документи, нито с кого да се свържете.
— Имам приятели в Лондон. В университета и в Британската библиотека.
— Мога да ви уверя, че телефоните им вече се подслушват. Не от нас. Ще проследят и банковата ви сметка, така че, ако се опитате да изтеглите пари, ще разберат къде се намирате.
— Защо съм толкова важен?
— Защото имате достъп до информация. Ще направите добре, ако прекарате нощта тук. Съгласите ли се да говорите пред нас и да ни сътрудничите, ние ще се погрижим за вас.
— А в замяна?
— В замяна ние ще ви пазим. Останете ли сам, веднага ще се превърнете в удобна мишена за хората, които искат да ви премахнат. След седмица тялото ви ще бъде изхвърлено на брега на Темза. Ние ще ви охраняваме. Ако ни се предостави възможност, ще отстраним заплахата. Помислете добре. Не вършете нищо прибързано. Мисис фон Фройдигер пое огромен риск, като организира бягството ви. Длъжник сте й.
— Бих желал да я видя.
— Това е невъзможно.
— Настоявам.
Паркър се поколеба.
— Много е трудно. Не можем да ви позволим да излагате живота й на риск. Но ще видя какво мога да направя.
— Утре?
Паркър поклати глава.
— Не, изключено! Мисля, че нямате ясна представа за положението й. Всяка нейна стъпка трябва да бъде добре обмислена. Една-единствена грешка и тя ще ви прави компания в Темза. Или по-скоро в Рур. Мисис фон Фройдигер вероятно ще дойде в Лондон между Коледа и Нова година. Ще уредя нещо. Само трябва да бъдете търпелив.
— Добре. Ще остана тази нощ.
— Отлично. Защо не изпиете чаша какао с нас?
38.
На другата сутрин след закуска Феликс го заведе в задната част на къщата. Паркър вече беше там и се занимаваше с някакъв стар прожекционен апарат. До него имаше по-модерен аспектомат и кутия диапозитиви.
— Добро утро — рече Паркър. — Имаше ли нещо хубаво за закуска?
— Бекон и яйца.
— Така и предположих. Мисис Бидуел обича да готви пържено. Мрази да храни момчетата си с нискокалорични храни. Сам ще се уверите. Ще заминете оттук десетина килограма по-тежък, отколкото дойдохте.
— Мислех, че няма да остана толкова дълго.
— Още не сте опитали пърженото на мисис Бидуел.
Паркър нагласи филмовата лента в апарата.
— Стар филм. Не разбирам много от техника — добави той и погледна през прозореца. — Противно време.
Джек проследи погледа му. В малката мокра градина стърчаха подкастрените стебла на розите. Имаше и трева, плевели, ограда и навес.
— Кой е собственикът на тази къща?
— Нямам представа. Научен съм да не задавам такива въпроси. Предполагам, че принадлежи на някой безименен правителствен отдел. Естествено, в нотариалния акт фигурира някакво измислено име. Да не сте намислили да я купувате?
Феликс отново палеше лулата си. Джек се зачуди колко лули изпушва на ден.
— Имате ли вест от Мария? Добре ли е?
— Всичко е точно — отговори Феликс. — Наши хора наблюдават къщата в Париж. Мария и съпругът отишли на езда сутринта.
— Сигурни ли сте, че тя е в безопасност?
Феликс сви рамене.
— Предполагам, че е така. Довечера семейство фон Фройдигер заминават за Есен.
На отсрещната стена вече бе разпънат екран.
— Доктор Гулд — каза Паркър, — бихте ли седнали на онзи стол? Благодаря. Ако обичате, не задавайте въпроси, докато не свършим. След това можете да питате колкото искате. Дръпни пердетата, Феликс.
Феликс се приближи до прозореца и дръпна басмените пердета, които се оказаха изненадващо плътни.
