но като оставил една част от войската си за защита на града, с другата нападнал Африка. За кратко време успял да освободи Сиракуза от обсада и довел картагенците до такова плачевно положение, че те се принудили да му отстъпят Сицилия.
Който вникне в делото и живота на Агатокъл, няма да намери нищо, или ще намери много малко, което би могло да се припише на щастието, защото той станал владетел не с благоразположението на някого, а като преминал постепенно, с усилие и сред опасности, всички военни чинове. Властта запазил с цената на много смели и опасни решения. Не може да се нарече смелост това да избиеш съгражданите си, да измениш на приятелите си, да бъдеш без вяра, без милосърдие, без религия. С това можеш да завоюваш власт, не и слава. Когато преценим смелостта на Агатокъл да влиза сред опасностите и ловкостта му да излиза от тях, както и душевната му мощ да понася и преодолява препятствията, ние не разбираме защо го поставят по- долу от всеки велик пълководец, при все това неговата необуздана жестокост и безчовечност, заедно с безкрайните му престъпления не позволяват да бъде поставен наред с великите хора. Не може да се отдаде на благоволението на съдбата или на смелостта му онова, което той постигна без тях.
В наше време, през властването на Александър VI, Оливерото Фермианеца,38 останал сирак много рано. Отгледал го вуйчо му, Джовани Фолиани, и го дал да учи военно изкуство под ръководството на Паоло Вители, за да може по-късно да достигне висок военен чин. След смъртта на Паоло попаднал под ръководството на брат му, Вителоцо, и скоро заел най-високо място във войската му, благодарение на способностите си и на духовната и телесната си сила. Струвало му се недостойно да служи и намислил с помощта на някои граждани, които предпочитали за отечеството си робство пред свобода, и с благоволението на Вителоцо, да завладее Фермо. Оливерото изпратил на вуйчо си Джовани Фолиани писмо, в което изказал желанието си да го посети, да види отново града и да навести наследствените си имоти. Понеже се трудил, пишел той, само да постигне почит и искал съгражданите му да се убедят с очите си, че не си е губил напразно времето, пожелал да се яви тържествено, придружен от сто конника — негови приятели и слуги. По-нататък в писмото си той молел вуйчо си да нареди да бъде посрещнат от гражданите на Фермо с почести — нещо, което щяло да направи чест не само на него, но и на вуйчо му, който се бил погрижил за препитанието му.
Джовани Фолиани сторил всичко възможно, за да зарадва племенника си. Наредил гражданите да го посрещнат с почести и го настанил в дома си. Оливерото употребил един ден, за да подготви онова, което му било нужно за изпълнение на престъпните му замисли, и устроил тържествена вечеря, на която поканил Джовани Фолиани и всички първенци на Фермо. След свършване на вечерята и на забавните номера, обичайни за такива пирове, Оливерото изкусно повел сериозен разговор и заговорил за величието на папа Александър, за сина му Цезар и за делата им. Когато на свой ред се изказали Джовани и другите гости, неочаквано Оливерото станал и заявил, че за тези неща трябва да се говори на по-тайно място. Всички се отправили към една стая и още не били седнали по местата си, когато от скривалищата на стаята изскочили войници и ги избили. Оливерото възседнал коня си, минал през града, обсадил в палата най-висшите длъжностни лица и ги принудил да образуват ново управление, начело на което да застане той като княз. След като избил всички, които са недоволни, или са могли да му навредят, той се оградил с нови, които заемали граждански и военни служби. В продължение на една година неговата власт във Фермо била непоклатима и той бил истинско страшилище за съседите си. Неговото изгонване щеше да бъде тъй трудно, както и на Агатокъл, ако не беше се оставил да бъде измамен от Цезар Борджия, който ги хвана, както вече казахме, заедно с хората на Орсини и Вители в Сенегалия, една година след убийството на вуйчо му и другите му съграждани. Там Оливерото беше удушен заедно с Вителецо, негов учител във военното изкуство и в престъпленията.
Някой би могъл да се учуди, как така Агатокъл и други като него, след като са извършили безбройни жестокости и измени, са могли да живеят тъй дълго време в отечеството си, да се защитят от външните си врагове и поданиците им да не направят заговор против тях, докато други не са могли да се задържат на властта си с жестокост както в мирно време, така и по време на война. Аз мисля, че зависи от това дали добре или зле са приложени жестокостите. Жестокостите са приложени добре тогава (ако, разбира се, е позволено да се говори добро за злото), когато са извършени наведнъж, поради необходимостта да се запази властта, и после се прибягва към тях само когато чрез тях може да се постигне полза за поданиците. Зле приложени жестокости са ония, които в началото са малко, после се увеличават вместо да намаляват. Владетели, които прибягват към първия вид жестокост, могат да се надяват на прошка от хората и Бога, както е постъпил Агатокъл. Които постъпват по втория начин, не могат да се задържат на власт. При завземането на една държава завоевателят трябва да прецени всички жестокости, които ще му се наложи да извърши за осигуряване на властта, и да ги извърши наведнъж. Така няма да прибягва постоянно към тях. Когато не подновява жестокостта, той може да успокои хората и да ги спечели с благодеяния. Който постъпи по друг начин, било от страх или от зла воля, ще трябва винаги да държи ножа в ръката си и никога да не може да разчита на поданиците си, защото скорошните и постоянни насилия им пречат да му се доверят и да се почувствуват в безопасност. Насилията трябва да се извършват наведнъж, защото тогава траят по-кратко и по-малко нараняват. Добрите дела обратно — трябва да се вършат малко по малко, за да бъдат по-добре оценявани. Всеки владетел трябва да живее с поданиците си така, че никакъв случай, добър или лош, да не може да го принуди да измени поведението си към тях. Ако при стичане на неблагоприятни обстоятелства му се наложи да действува с жестокост, вече ще бъде късно, а доброто, което ще извърши, тогава няма да му помогне, защото ще се сметне за направено под натиск и няма да събуди признателност у никого.
ГЛАВА IX
ЗА ГРАЖДАНСКИТЕ ВЛАДЕНИЯ
Гражданско е владението, когато обикновен гражданин стане владетел на страната си не по пътя на престъпленията и възмутителните насилия, а с благоволението на съгражданите си. За да се достигне престола на такава държава, не са нужни никакви особени способности или изключително щастие, а хитрост, съпроводена с успех. Владетелският сан се постига с благоволението на народа, или на знатните. Във всеки град съществуват тези две сили, чиито интереси не съвпадат: от една страна народът, който не желае да бъде управляван и подтискан, а от друга страна — знатните, които желаят да управляват и подтискат народа. От сблъскването на тези противоположни интереси се ражда или абсолютна власт, или свобода, или произвол.
Владетелят получава властта от народа или от знатните, в зависимост от това, на коя от двете страни се предоставя случай за това. Когато високопоставените разберат, че не могат да се съпротивляват на народа, избират един от своите и го провъзгласяват за княз, за да могат в сянката на властта му да дадат воля на стремежите си. Когато народът види, че вече е безсилен да се бори с властниците, провъзгласява някого за владетел, за да бъде защитен чрез властта му. Владетел, който идва на власт с подкрепата на знатните, се задържа на престола много по-мъчно от оня, който идва по волята и с подкрепата на народа. В първия случай владетелят е заобиколен от хора, които се смятат равни нему, и той не може да им заповядва, нито да се разпорежда с тях както намери за добре. Който достигне до престола по волята на народа, е сам и между приближените му рядко има такива, които дръзват да не му се подчинят. При това народът може да бъде управляван честно и справедливо, но не и властниците, които искат да подтискат народа против неговата воля. Владетелят може лесно да се справи с високопоставените, защото те са малко на брой, но не може да подчини на властта си цял народ, който е враждебно настроен към него.
Най-лошото, което владетелят може да очаква от един враждебно настроен народ, е да бъде изоставен от него. От големците може да очаква не само да го изоставят, но и да действуват против него. Те са по- предвидливи и хитри и винаги успяват да се спасят навреме и се стремят да спечелят благоволението на този, когото смятат за утрешен победител.
Необходимо е владетелят да живее винаги с един и същ народ. Но може да не се огражда с едни и същи приближени, защото е в негова власт да ги издига или сваля, според качествата им, да им дава или отнема почести. За да изясня по-добре този въпрос, трябва да кажа, че приближените трябва да се оценяват по два основни признака: дали се свързват изцяло със съдбата ти, или не. Тези, които доказват предаността си и не са алчни, трябва да се уважават и обичат. Другите, които не са свързани със съдбата ти, също се оценяват по два начина — дали го правят от слабост, или от малодушие. И тях трябва да използваш. Ако са добри съветници, при успех те няма да ти пакостят, а при неуспех, няма защо да се боиш от тях — или го
