и уважение. Той ще се справи добре в Руата.
— Това беше причината да бъде избран — изръмжа Ф’лар, въпреки всичко поласкан от реакцията на Литол. Господар-Регентството не беше достойна замяна за загубата на дракон, но все пак беше почетна отговорност.
— Във Високите склонове имаше много веселие — продължи Ф’нор, усмихнат широко, — и искрена тъга за смъртта на леди Гема. Ще бъде интересно да се види кой от претендентите ще докопа титлата.
— В Руата ли? — запита Ф’лар, гледайки надолу към полубрата си.
— Не. Във Високите склонове и другите Хранилища, покорени от Факс. Литол ще доведе свои собствени хора да пазят Руата и да дадат на каквато и да било армия отпор, ако случайно помислят да атакуват това Хранилище. Той познава много хора във Високите склонове, които биха предпочели да сменят Хранилището, дори при положение че Факс вече не е вече господар там. Той смята да стигне до Руата колкото се може по-бързо, така че хората ни скоро ще могат да се присъединят към нас.
Ф’лар кимна утвърдително, обръщайки се да поздрави още двама от ятото си, сини ездачи, които се спуснаха с драконите си на площадката за хранене. Мнемет прелетя пак в търсене на още птиче месо.
— Той не яде много — коментира Ф’нор. — Кант още се тъпче.
— Кафявите бавно достигат пълна зрелост — подчерта Ф’лар, забелязвайки с удовлетворение как очите на Ф’нор пробляснаха ядосано. Това ще го научи да съобщава новините.
— Р’гул и С’лел са се върнали — изрече накрая кафявият ездач.
Двата сини дракона бяха докарали стадото до лудост. То пищеше и тъпчеше всичко в страха си.
— И другите също са повикани — продължи Ф’нор. — Неморт вече е почти вкочанена. — Той вече не можеше да се сдържа повече. — С’лел е довел две. Р’гул има пет. Със силна воля, казват, и красиви.
Ф’лар не каза нищо. Беше очаквал, че тези двамата ще доведат по много кандидатки. Нека докарат стотици, ако искат. Той, Ф’лар, бронзовият ездач, имаше в лицето на единствената си кандидатка победителката.
Раздразнен, че новините предизвикаха толкова слабо впечатление, Ф’нор се надигна.
— Трябваше да се върнем обратно за онази в Кром и за хубавата…
— Хубавата? — иронизира го Ф’лар и повдигна вежда в знак на презрение. — Хубава? Йора беше хубава — изплю той цинично.
— К’нет и Т’бор са докарали съперници от запад — добави бързо и загрижено Ф’нор
Накъсаният от вятъра рев на завръщащи се дракони отекна във въздуха. И двамата мъже вдигнаха глави към небето и видяха двойните спирали на две завръщащи се ята от по двадесет души.
Мнемет вдигна високо глава с гръмко мъркане. Ф’лар го повика, доволен, че драконът не се възпротиви при зова, въпреки че не беше хапнал особено много. Бронзовият ездач, отдавайки дружелюбен салют към брат си, стъпи на протегнатия крак на Мнемет и беше издигнат обратно нагоре към жилището си.
Мнемет хълцаше разсеяно, докато двамата вървяха по късия проход към прага на вътрешната зала. Той се отпусна във вдлъбнатото си легло и се настани удобно на изсечения камък. След като драконът се протегна и отпусна удобно клинообразната си глава, Ф’лар се приближи до него. Мнемет изгледа приятеля си с по-близкото око. Многобройните му фасети пробляскваха и се местеха, вътрешните клепачи постепенно се затваряха, докато Ф’лар чешеше успокояващо гънката на клепача.
Незапознатите можеха да сметнат такова наблюдаване за нервиращо. Но от момента преди двадесет години, когато големият Мнемет беше пробил черупката си и се беше измъкнал на Площадката за Излюпване, люлеейки се на слабите си крака, пред момчето Ф’лар, драконовият ездач смяташе тези тихи моменти за най-приятните от целия ден. Нямаше по-голямо уважение, което можеше да бъде оказано на човека, отколкото доверието и приятелството на крилатите животни на Перн. Защото лоялността, която драконите спазваха към избрания от тях от човешкия род от момента на Впечатването нататък, беше непоколебима и пълна.
Вътрешното задоволство на Мнемет беше такова, че голямото око бързо се затвори. Драконът заспа, само върхът на опашката му стоеше изправен, сигурен белег, че той ще се събуди мигновено, ако се наложи.
Лесса изчака, докато звукът от стъпките на драконовия ездач подсказа, че той наистина е излязъл. Тя бързо претича през голямата пещера и чу стържене на нокти и свистене на могъщи крила. Премина бързо през късия проход, чак до ръба на зеещия вход. Бронзовият дракон се виеше долу, в по-широкия край на дългия около миля празен овал, който представляваше Бенденският Уейр. Тя беше чувала за Уейровете, както и всеки жител на Перн, но да бъдеш в един от тях беше съвсем различно нещо.
Тя огледа нагоре, наоколо, надолу голата скална повърхност. Единственият начин да се излезе оттук беше на крилата на дракон. Най-близките отвори на пещери бяха на недостижимо разстояние, над нея откъм едната страна и под нея откъм другата. Беше изолирана тук сигурно.
Стопанка на Уейра, беше й казал той. Негова жена? На неговия Уейр? Това ли беше имал предвид? Не, впечатлението, което тя беше получила от дракона, беше по-различно. Внезапно тя се досети, че е странно, че е разбрала дракона. И обикновените хора ли бяха способни на това? Или това се дължеше на кръвта на драконови ездачи в нейния род? Във всеки случай Мнемет беше имал предвид нещо повече, някакъв специален ранг. Следователно те трябва да са я имали предвид за Стопанка на Уейра заедно с неизлюпената драконова кралица. Само че как тя, или те, щяха да го направят? Тя си спомняше мъгливо, че когато драконовите ездачи излезеха на Търсене, те издирваха определени жени. Следователно тя беше една от няколкото претендентки. И въпреки това бронзовият ездач й беше предложил поста като че ли единствено тя е подходяща. Той май беше доста голям мечтател. Арогантен, но не нагъл като Факс.
Тя виждаше как бронзовият дракон се спуска към бягащото стадо, видя нападението, видя как се изви нагоре, за да кацне на една далечна площадка, за да се нахрани. Инстинктивно се дръпна назад от отвора, назад в тъмнината и относителната сигурност на коридора.
Хранещият се дракон събуждаше спомени за ужасни истории. Истории, над които тя се беше надсмивала, но сега… Беше ли истина, че драконите ядат човешко месо? Беше ли… Лесса спря тази мисъл. Драконите бяха не по-малко жестоки от хората. Но те поне бяха движени от животински нужди, а не от животинска алчност.
Убедена, че драконовият ездач ще бъде зает известно време, тя отиде през голямата пещера в стаята за спане. Грабна бързо дрехите и торбичката с каша и се мушна в банята. Тя беше малка, но подходяща за целта си. Широк каменен ръб образуваше частична стена на басейна за къпане. Имаше скамейка и няколко подставки за сушене на дрехи. В светлината на кандилата тя виждаше, че близката част на басейна беше запълнена с пясък така, че човек да може да застане удобно. След това имаше постепенно спускане към по-дълбоката вода, която се плискаше в каменната стена на отсрещната страна.
Да бъде чиста! Да бъде чиста и да може да остане така. С отвращение, не по-малко от това на драконовия ездач, тя се измъкна от остатъците от парцалите и ги ритна настрани, не знаейки къде да ги изхвърли. След това гребна солидна шепа каша и, накланяйки се над басейна, я намокри.
Кашата бързо се превърна в кал, и тя изтърка дланите и лицето си. Намокряйки още каша, се зае с
