раненото момиче отвлече дракона и изтръгна останалите от ужасения им транс. Те се пръснаха в паническо объркване, тичайки, бягайки, скачайки, спъвайки се, падайки по пясъка, към изхода, през който бяха излезли момчетата.
Когато златистият звяр, пищейки жално, се хвърли надолу от издигнатата арена към пръснатите жени, Лесса скочи. Защо това глупаво, празноглаво момиче не беше отстъпило настрана, помисли си Лесса, сграбчи клинообразната глава, не много по-голяма на тази възраст от собственото й тяло. Дракончето беше толкова тромаво и слабо, че само си беше най-злият враг.
Лесса завъртя главата така, че многофасетните очи да погледнат към нея… и се оказа изгубена в този дъгоцветен поглед.
Изпълни я чувство на радост, чувство за топлина, нежност, чиста възбуда, и мигновено респект и уважение заляха ума, сърцето и душата й. Никога повече нямаше да й липсва адвокат, защитник, сърдечна приятелка, знаеща всеки миг настроението на ума и сърцето й, нейните желания. Колко чудесна е Лесса, вмъкна се някаква мисъл в нейните представи, колко е красива, колко е приятна, колко мъдра, колко смела и умна!
Механично Лесса се протегна да почеше точното място на меките гънки на клепачите.
Дракончето премига към нея тъжно, съжалявайки, че я е изплашило. Лесса успокояващо потупа леко влажната, мека шия, извита доверчиво към нея. То се плъзна на една страна и едното крило се набучи на задния му нокът. Болеше. Лесса внимателно повдигна неправилно поставения крак, освободи крилото и го сгъна обратно до гръбнака.
От гърлото на драконицата се понесе тихо мъркане. Очите й следяха всяко движение на Лесса, отправи към нея лек намек. Лесса покорно се погрижи за другата клепачна гънка.
Дракончето извести, че е гладно.
— Ей сега ще ти намерим нещо за хапване — увери я Лесса оживено и премига към нея с удивление. Как можеше да бъде толкова груба? Та нали тази малка фурия току-що беше сериозно ранила, ако не и убила, две жени.
Тя не можеше да повярва, че може изведнъж да изпита такава симпатия към животното. Въпреки това, да защищава новоизлюпеното беше за нея най-естественото нещо на света.
Дракончето изви шията си, за да погледне Лесса право в очите. Рамот повтори натъжено колко отчаяно гладна е, толкова дълго затворена в тази черупка без каквато и да е храна.
Лесса се учуди откъде може да знае името на златната драконица, на което Рамот отговори: Защо да не си знам собственото име, след като то си е единствено и само мое? След това Лесса направо се изгуби в чудото на тези магнетично изразителни очи.
Без да обръща внимание на спускащите се бронзови дракони, нито на присъствието на ездачите им, Лесса галеше главата на най-чудното същество на цял Перн, отлично предвиждайки проблеми и успехи, но най-вече сигурна, че Лесса от Перн е Стопанка на Уейра с Рамот Златната отсега завинаги.
ЧАСТ ВТОРА
ДРАКОНОВИЯТ ПОЛЕТ
— Ако кралиците не трябва да летят, тогава защо са им криле? — запита Лесса. Спокойният и вразумителен тон вече й костуваше доста усилия.
Тя трябваше да научи, че (въпреки че за нея беше естествено да се успокоява) трябва да се успокоява дискретно. За разлика от повечето жители на Перн, драконовите ездачи бяха способни да усещат силната емоционална аура.
Тежките вежди на Р’гул се събраха в удивено смръщване и той затвори уста раздразнено. Лесса разбра отговора му още преди той да го изцеди.
— Кралиците не летят — каза просто той.
— Освен в брачен полет — допълни С’лел. Той дремеше, състояние, което постигаше често и без усилия, въпреки че беше по-млад от енергичния Р’гул.
Отново са на път да се скарат, помисли си Лесса с вътрешно раздразнение. Тя можеше да издържи така около половин час, след което стомахът й започваше да кърка. Техните възгледи относно инструктирането на новата Стопанка на Уейра в „Задълженията към Дракона, Уейра и Перн“ често се превръщаха в продължителни спорове върху дребни детайли от уроците, които тя трябваше да запомня и да повтаря дума по дума. Понякога, както сега, тя се развличаше с ефирната надежда, че може да ги омотае до такава степен в собствените им глупости, че несъзнателно да й открият някоя и друга истина.
— Кралиците летят само в брачен полет — съгласи се с поправката Р’гул.
— Сигурно след като могат да летят в брачен полет, значи могат да летят и по друго време — каза Лесса с непоклатимо търпение.
— Кралиците не летят. — Изражението на Р’гул беше упорито.
— Йора никога не е летяла с дракон изобщо — промърмори С’лел, премигвайки бързо, потънал в спомени за миналото. Изразът му беше смътно загрижен. — Йора никога не напускаше това жилище.
— Тя водеше Неморт на храна — изстреля раздразнено Р’гул.
В гърлото на Лесса се надигна жлъч, и тя преглътна. Биха ли те разбрали, че Рамот може да събуди всички понякога? Или може би беше по-добре да събуди Р’гуловия Хат. Тя леко се усмихна вътрешно, когато мисълта за тайната й способност да разговаря с всеки дракон в Уейра, син, зелен, кафяв или бронзов, мигновено я успокои.
— Когато изобщо успяваше да накара Неморт да се размърда — промърмори С’лел, почесвайки се загрижено по брадичката.
Р’гул хвърли на С’лел остър поглед, за да го накара да замълчи, и след като успя, потупа по дъсчицата за писане на Лесса.
Подтискайки въздишката си, тя взе стилото. Вече беше писала тази балада девет пъти с абсолютна точност, дума по дума. Десет очевидно беше за Р’гул магическо число, тъй като тя беше написала всяка една от традиционните Обучаващи Балади, Сагите за Бедствието и Законите, верни буква по буква, по десет пъти. Наистина, не беше разбрала половината от тях, но знаеше смисъла им.
„Планини треперят, морета кипят,“ написа тя.
Може би. Ако е имало голямо вътрешно разместване на земните пластове. Един от пазачите на Факс в Руатското Хранилище беше разказвал веднъж на стражите една история от дните на дядото на господаря си. Цяло крайбрежно селище в Източен Форт се било плъзнало във водата. Същата година било имало няколко огромни вълни, и се твърдяло, че оттатък Иста се била появила пак по същото време планина, чийто връх изригвал огън. След това изчезнала обратно. Може би този ред разказваше за това. Може би.
„Пясъците парят…“ Наистина се говореше, че през лятото Игенската равнина може да бъде направо непоносима. Няма сянка, няма дървета, няма пещери, само бяла пясъчна пустиня. Дори драконовите ездачи старателно избягваха тази област в средата на лятото. И, като се досети, пясъците на Площадката на
