след смъртта на Факс.
Тя прехапа устни, усмихвайки се в самоирония. Ако не беше Рамот, тя нямаше да остане тук нито миг след Впечатването. Но от секундата, в която очите й бяха срещнали тези на младата кралица там, на Площадката на Излюпването, нищо друго освен Рамот нямаше значение. Лесса принадлежеше на Рамот и Рамот беше нейна, с ум и сърце, безвъзвратно настроени една на друга. Само смъртта можеше да разкъса тази невероятна връзка.
Понякога ездач без дракон оставаше да живее, както Литол, Надзирателят на Руата, но той беше наполовина сянка, и тази размита личност живееше в мъки. Когато ездачът му умреше, драконът изчезваше в между, това замръзнало нищо, през което драконът някакси пренасяше себе си и ездача си за един момент от едно място на Перн на друго. Да навлезеш между беше опасно за неопитните. Опасността да бъдеш впримчен между за повече време, отколкото е нужно на човек да се изкашля три пъти, беше известна на Лесса.
И въпреки всичко единственият драконов полет на Лесса на шията на Мнемет беше я изпълнил с неукротимото, страстно желание да повтори усещането. Тя наивно беше мислила, че ще бъде обучавана като младите ездачи и дракони. Но тя, вероятно най-важният жител на Уейра след Рамот, оставаше привързана към земята, докато младежите влитаха и излитаха от между в непрекъснати упражнения. Тя побесняваше от неприятните ограничения.
Женска или не, Рамот трябваше да има същата вътрешна способност да преминава между, както и мъжките. Това се поддържаше — недвусмислено според Лесса — от „Баладата за полета на Морета“. Та не бяха ли баладите предназначени да информират? Да учат тези, които не могат да пишат и четат? Така че младият жител на Перн, без значение дали той е драконов ездач, Господар или жител на Хранилище, да може да научи задълженията си към Перн и да повтори ярката му история? Тези двамата безнадеждни идиоти можеха да отрекат дори съществуването на тази Балада, но как тогава беше я научила Лесса, ако тя не съществуваше? Без съмнение, мислеше кисело Лесса, кралиците имат криле именно по тази причина!
Когато Р’гул се съгласеше — и тя щеше да настоява, докато той го направеше — да й позволи да поеме традиционната си отговорност като Пазител на Записите, тя щеше да намери тази балада. Един ден толкова забавеното от Р’гул „всяко нещо с времето си“ щеше да дойде.
Всяко нещо с времето си!, злобееше тя. Всяко нещо с времето си! Толкова много неща не с времето си са ми се събрали. Кога най-сетне ще дойде това тяхно навреме? Какво чакат? И какво чака превъзхождащият ги Ф’лар? Преминаването на Червената Звезда, в което вярва само той самият ли? Тя спря за момент, тъй като и най-обикновеното отбелязване на този феномен пробуждаше в нея студено, иронично чувство за зло.
Тя разтърси глава, за да го разсее. Движението й беше неблагоразумно, и привлече вниманието на Р’гул. Той вдигна поглед от Записите, които старателно четеше. Когато дръпна дъсчицата й през каменната маса на Съвета, дрънченето разбуди С’лел. Той вдигна глава бързо, още полусънен.
— Ъ? Е? Да? — измърмори той, премигвайки, за да фокусира замъглените си от съня очи.
Това вече беше твърде много. Лесса бързо установи контакт със С’леловия Туент, който тъкмо се събуждаше от дрямката. Туент нямаше нищо против.
— Туент е неспокоен, трябва да вървя — делово измърмори С’лел. След това забърза нагоре по коридора. Облекчението му, че напуска, беше не по-малко от това на Лесса да види тази гледка. Тя беше изненадана, когато го чу да поздравява някого в коридора, и се надяваше, че пристигането на някой друг ще й даде повод да се отърве от Р’гул.
Беше Манора. Лесса поздрави старшата на жените от Долните Пещери с не особено добре прикрито облекчение. Р’гул, винаги нервен в присъствието на Манора, незабавно се измъкна.
Манора, едра жена на средна възраст, притежаваше излъчване на тиха сила и полезност. Тя беше се присъединила чрез труден компромис към този вид живот, и се държеше със спокойно достойнство. Търпението й тактично упрекваше Лесса за нейната капризност и дребни проблеми. От всички жени, които Лесса беше срещала в Уейра (доколкото драконовите ездачи изобщо й позволяваха де се среща с жени), тя уважаваше най-много Манора. Някакъв инстинкт у Лесса й подсказваше, че тя надали ще бъде някога в свободни или приятелски отношения с която и да е от жените в Уейра. Нейните внимателно поддържани в рамките на формалността отношения с Манора обаче не само я задоволяваха, но и я удовлетворяваха.
Манора беше донесла таблиците с порционите от Пещерите на Снабдяването. Тя, като старша на жените, беше длъжна да информира Стопанката на Уейра за управлението на неговото домакинство. (Едно от задълженията, което Р’гул настояваше тя да изпълнява).
— Битра, Бенден и Лемос са ни изпратили техния десятък, но това не е достатъчно, за да изкараме големите студове през този Оборот.
— И миналия Оборот получихме само от тези трите, и въпреки това нямахме проблеми с прехраната.
Манора се усмихна приятелски, но беше очевидно, че тя не смята Уейра за достатъчно добре снабден.
— Вярно е, но това беше защото имахме запаси от сушена храна от по-благодарни Обороти, за да се поддържаме. Тези запаси вече свършиха. С изключение на купищата варели с риба от Тилек… — Гласът й изтъня изразително.
Лесса потръпна. Сушена риба, солена риба, всякакви видове риба напоследък се сервираха доста често.
— Запасите ни от зърно и брашно в Сухите Пещери са вече на свършване, понеже Бенден, Битра и Лемос не произвеждат зърно.
— Значи се нуждаем най-много от зърно и месо?
— Бихме могли да използуваме повече плодове, корени и зеленчуци за разнообразие — каза замислено Манора. — Особено ако студеният сезон е наистина дълъг, както предсказват познавачите на времето. Сега ще отидем до Игенската равнина да събираме пролетни и есенни орехи, малини…
— Вие? До Игенската равнина? — прекъсна я Лесса, изумена.
— Да — отговори Манора, изненадана от реакцията на Лесса. — Винаги събираме там. Също и изкарваме водни зърнени култури от ниските заливни площи.
— Как стигате там? — запита Лесса остро. Отговорът можеше да бъде само един.
— Ами по-старите ездачи ни пренасят. Не го правят на въпрос, и това дава на животните нещо за вършене, което не е уморително. Не знаехте ли това?
— Че жените от Долните Пещери летят с драконовите ездачи? — присви устни Лесса сърдито. — Не. Не ми бяха казали. — Но това й настроение не й помогна особено при търсенето на симпатия или съжаление в очите на Манора.
— Като Стопанка на Уейра, — каза тя възпитано, — вашите задължения ви задържат там, където…
— Ако аз поискам да ме отнесат до… Руата, например — прекъсна я Лесса, безмилостно придържайки се към темата, която беше усетила, че Манора иска да изостави, — ще ми бъде ли отказано?
Манора изгледа Лесса внимателно. Очите й бяха потъмнели от загриженост. Лесса изчакваше. Умишлено беше поставила Манора в ситуация, в която жената трябваше или да лъже откровено, което щеше да бъде отвращаващо за личност като нейната, или да се отклонява от прекия отговор, което щеше да бъде по-информативно.
— Липсата на особени основания може да бъде опасна в тези времена. Абсолютно опасна — каза твърдо Манора, и без да усети, се изчерви. — Не и когато кралицата расте толкова бързо. Вие трябва да бъдете тук. — Неочаквано предупредителният й намек, направен с върховна тревожност, впечатли Лесса повече, отколкото всичките помпозни нравоучения на Р’гул относно постоянната грижа за Рамот.
— Вие трябва да бъдете тук — повтори Манора с открит страх.
— Кралиците не летят — напомни й кисело Лесса. Тя подозираше, че Манора ще повтори С’леловия отговор на това твърдение, но по-възрастната жена внезапно превключи на по-безопасна тема.
— Не можем, дори на половин порция, — издърдори Манора, без да си поеме дъх, размествайки нервно дъсчиците, — да изкараме целия Студен период.
— Имало ли е изобщо някога преди такъв недостиг… по времето на Традициите? — запита Лесса с ядовита благост.
