след като най-сетне беше постигнала смъртта на Факс. Сега всичко, което можеше да направи, беше да се пази да не разлее водата от паничката, която необяснимо трепереше в ръцете й.
Тя се насили да се занимава само с раната. Порязването беше лошо, дълбоко където се беше забил върхът на ножа и разкъсано надолу във все по-плитък разрез. Пръстите й усещаха гладката му кожа, докато промиваше раната. Въпреки желанието си тя усети мъжката му миризма, съставена не чак толкова неприятно от пот, кожа и странен мускусен дъх, който сигурно идваше от близостта с драконите.
Въпреки че сигурно го болеше, докато тя почистваше съсирената кръв, той не показваше никакви признаци на дискомфорт, като че ли беше безчувствен към операцията. Тя беше още по-обидена от това, че не може да го подразни чрез грубо третиране, за да си върне за неговото неуважение към чувствата й.
Тя изскърца гневно със зъби, докато втриваше старателно целебния балсам. След това направи неголяма превръзка и я пристегна здраво с други ивици от разкъсана дреха. След това отстъпи назад, привършила с лечението си. Той сви ръка изпитателно в ограничаващата го превръзка, и движението раздвижи мускулите по гърба му.
Когато се обърна към нея, очите му бяха тъмни и замислени.
— Бяхте много внимателна, миледи. Благодаря. — Усмивката му беше иронична.
Тя отстъпи назад, когато той се надигна, но той само отиде до сандъка и взе чиста, бяла риза.
Дочу се приглушено бучене, което бързо се засили.
Ръмжене на дракони? — чудеше се Лесса, опитвайки се да подтисне налудничавия страх, надигащ се в нея. Излюпването ли беше започнало? Тук нямаше леговище на уер-пазач, в което да се укрие.
Когато разбра объркването й, драконовият ездач се разсмя весело, и с поглед към нея отдръпна настрана един гоблен точно когато някакъв шумен механизъм в канал в стената избута в полезрението й поднос с храна.
Засрамена от необоснования си страх и вбесена от това, че той го беше отбелязал, Лесса седна инатливо на покритата с кожа стенна седалка, желаейки му от сърце най-различни сериозни и болезнени рани, които тя да може да превърже с невнимателни ръце. Нямаше да пропусне бъдещите възможности.
Той постави подноса на ниската маса пред нея, хвърляйки на пода купчина кожи вместо стол за самия него. Имаше хляб, месо, купа клах, изкусително жълто сирене и дори няколко парчета зимни плодове. Тя дори не се протегна към храната, въпреки че мисълта за парче плод, който да е изсъхнал вместо развален, напълни устата й със слюнка. Той погледна нагоре към нея и се намръщи.
— Дори в Уейра дамата първа разчупва хляба — каза той и кимна с уважение към нея.
Лесса се изчерви, несвикнала на каквито и да било комплименти и определено несвикнала да яде първа. Тя разчупи парчето хляб. То не приличаше на нищо, което тя беше яла някога. Първо, беше прясно. Брашното е било внимателно пресято, без следи от пясък или люспи. Тя взе резена сирене, който той й протегна, и то също имаше необикновено приятен остър вкус. Много окуражена от този белег на промяна в статуса й, Лесса се протегна за най-голямото парче плод.
— Виж сега — започна драконовият ездач и ръката му докосна нейната, за да привлече вниманието й.
Тя изпусна виновно плода, мислейки, че е сбъркала, и го загледа, размишлявайки над грешката си. Той вдигна плода и го постави отново в ръката й, докато продължаваше да говори. Тя си гризна от него, обезоръжена, и насочи към мъжа цялото си внимание.
— Слушай ме внимателно. Не бива да показваш страх нито за миг, каквото и да става по време на Площадката на Излюпването. И не бива да я оставяш да преяжда. — Намръщен израз прекоси лицето му. — Една от главните ни задачи е да пазим драконите да не преяждат.
Лесса изгуби интерес към вкуса на плода. Остави го внимателно в купата и се опита да разбере това, за което той не беше споменал пряко, но тонът на гласа му намекваше. Тя погледна лицето на драконовия ездач, виждайки го за пръв път не като символ, а като човек.
Студенината му всъщност беше предпазливост, реши тя, а не липса на емоции. Гордостта му сигурно целеше да намали впечатлението за младостта му, тъй като той не можеше да е много по-възрастен от Лесса по Обороти. В него имаше някаква тъмнина, която не беше зла; това беше някакво търпение, пълно с тъжни размисли. Тежката черна коса тръгваше назад от високото чело, за да достигне почти до яката на ризата. Плътните черни вежди твърде често се събираха заедно в проблясък на извито високомерие, докато той поглеждаше надолу, вирнал започващия от челото нос към жертвата си. Очите му, светлокафяви до степен да изглеждат златни, бяха твърде подходящи за отразяване на емоции като цинизъм или студена омраза. Устните му бяха тънки, но добре оформени и почти приятни със спокойната си хармония. Защо трябваше винаги да придръпва уста на една страна в недоверие или в някоя от тези сардонични усмивки? Той можеше да бъде смятан за красив, предположи тя чистосърдечно, тъй като правеше впечатление на неотразимо привличане. И в този момент беше съвършено спокоен.
Той наистина имаше предвид точно каквото беше казал. Не искаше тя да се плаши. Нямаше никаква причина тя, Лесса, да се бои.
Той много искаше тя да успее. Да пази кого от това да преяжда с какво? Стадни животни? Новоизлюпеният дракон сигурно не беше способен да изяде цяло животно. Това изглеждаше достатъчно проста задача за Лесса. Уер-пазачът се беше подчинявал само на нея и на никой друг в Руатското Хранилище. Тя беше успяла да разбере големия бронзов дракон и дори беше успяла да му изшътка, когато беше преминала под полезрението му от Кулата на път за акушерката. Главната задача? Нашата главна задача?
Драконовият ездач гледаше към нея очакващо.
— Нашата главна функция? — повтори тя. В намека й се съдържаше неизречена молба за повече информация.
— Ще ти разкажа повече за това после. Първо по-първите неща — каза той нетърпеливо, пресичайки по-нататъшните въпроси.
— Но какво става? — настоя тя.
— Казвам ти това, което беше казано на мен. Нищо повече и нищо по-малко. Помни тези две неща. Забрави страха и не й позволявай да преяде.
— Но…
— Ти обаче имаш нужда да ядеш. Ето. — Той набоде парче месо на ножа си и й го подаде, мръщейки се докато тя не успя да го преглътне. Той смяташе да я насили да хапне още, но тя сграбчи полуизядения плод и захапа твърдата сладка сфера. Вече беше изяла повече, отколкото беше свикнала да яде за цял ден в Хранилището.
— В Уейра скоро ще ядем по-добре — отбеляза той, измервайки подноса с пожълтяло око.
Лесса беше изненадана, тъй като по нейна преценка това беше истинско пиршество.
— Повече ли е, отколкото си свикнала? Да, забравих, че ти напусна Руата само кожа и кости.
Погледът й изстина.
— Ти се справи добре в Руата. Нямах предвид да те критикувам — добави той, усмихвайки се на реакцията й. — Но пробвай да се погледнеш — посочи той към нея. Лицето му отново беше прекосено от любопитното изражение, полуусмихнато, полузамислено. — Трябваше да се досетя, че ще си хубава, след като се измиеш. — отбеляза той. — Но не и че ще имаш такава коса. — Този път изразът му беше открито удивен.
Тя неволно вдигна ръка към главата си и косата пропука под пръстите й. Но какъвто и отговор да смяташе да даде тя във възмущението си, той пресекна преди още да е започнал. Неестествено пищене запълни стаята.
Звукът предизвикваше вибрация, която пробяга от костите зад ушите й надолу по гръбнака. Звукът пронизваше черепа й, въпреки защитата на ръцете. И изчезна внезапно, както и се появи.
Преди тя да разбере какво става, драконовият ездач вече я беше сграбчил за китката и я бутна към сандъка.
— Сваляй тези — нареди той, сочейки роклята и туниката й. Когато тя го зяпна глупаво, той вдигна свободната бяла роба, без ръкави и колан, просто два слоя фин плат, закопчан на раменете и отстрани. — Сваляй ги, или да ти помогна? — запита той без нито капка търпение.
Пищящият звук се повтори, и дразнещият му тон раздвижи пръстите й по-бързо. Тя бързо разкопча
