Жалко.
Заради това, което пет-шест момчета сториха на Хавиланд преди доста време, впоследствие пострадаха много хора.
Разгледаме ли обаче поведението му от друг ъгъл би могло да се каже, че ако Хавиланд имаше достатъчно пипе в главата си да се придържа докрай към нововъзприетите си принципи, и сега да е жив. Това им е лошото на хората — у всеки ще откриеш поне грам човеколюбив. Ако Хавиланд си беше останал докрай долнопробен мръсник, нищо нямаше да му се случи. Ама не, пак му се при-щя да се прави на благороден.
Затова именно можем да наречем смъртта му особена.
Беше излязъл от участъка в десет и трийсет и пет. Каза преди това на Карела и Хоуз, които работеха с него, че излиза да огледа улиците. Всъщност щеше да пие чаша кафе, а сетне да се прибере у дома. Щом се прибереше, щеше да позвъни на Карела и да му каже: „Всичко е наред. Тръгвам си за вкъщи.“ Когато човек е поработил повечко време в полицията, бързо усвоява тези номера.
Бе приятна тиха вечер и Хавиланд, само защото му се искаше да вземе малко въздух, преди да влезе в метрото, реши наистина да се поразходи. Не си търсеше белята. Хавиланд бе от тези ченгета, които съзнателно избягват разправиите. Ако се стигнеше до разправии, той нямаше да избяга от тях. Обаче сам да ги търси? Как не. Не и Хавиланд. Той предпочиташе да остави тази работа на героите. Светът бе фрашкан с герои.
Улиците в района на 87-и участък бяха приятни. Нямаха нищо общо с хората, които живееха в него. Хавиланд мразеше хората по улиците в района на 87-и участък. Ако го питаха него, всички италианци да си ебат майките. И всички пуерториканци да си ебат майките. И всички чернилки да си ебат майките. Изобщо цялото човечество да си ебе майката. Всички освен Негово Хавиландско Величие.
Понякога улиците са просто тихи, спокойни и можещ да усетиш пулса на града, особено в една почти лятна нощ като тази, когато небето е, кажи-речи, черно и на него виси месечина като пъп на курва. В такава нощ можеш да усетиш и уханието на града. В нощ като тази Хавиланд може би си спомняше, че някога е бил роден в този град, че някога е играл по неговите улици и дори е бил влюбен в едно ирландско момиче на име Пеги Мълдун. Та ето каква беше онази нощ.
Вървеше си Хавиланд по улиците и не поздравяваше никого, защото всички да си ебат майките. Вървеше обаче с изправени плещи и високо вирната глава и с нещо като усмивка, макар и крива, върху едрото си месесто лице и се чувстваше добре, макар че му беше неприятно да признае това пред себе си.
В края на улицата имаше бакалия, собственикът на която се казваше Тони Ригатони, и всички му викаха Тони-Тони; Хавиланд реши да се отбие при него, за да му каже „добър вечер“. Не че Тони Тони му беше симпатичен. Просто нямаше да му навреди да размени две приказки с някого, преди да вземе метрото.
Именно тогава се случи особеното.
Като наближи бакалията на Тони-Тони, Хавиланд видя, че някой е седнал на тротоара пред магазина. Този някой бе добре облечен и изобщо не приличаше на бандит или на пиянде, а може би Хавиланд просто беше глътнал твърде много от опияняващия юнски въздух. Както и да е, Хавиланд не се приближи до човека с думите „Ставай, келеш“, което си беше обичайното за него. Приближи се бавно и небрежно и застанал пред витрината от армирано стъкло на бакалията, учтиво запита: „Добре ли сте, господине?“
Това му напомни за деня, в който Хавиланд реши да отърве момчето. Несъмнено му напомни, защото Хавиланд усети някаква вътрешна червена лампичка и ръката му рязко се отмести към кобура. Твърде късно обаче.
Човекът от тротоара стана със залитане и силно блъсна с рамо Хавиланд в гърдите така, че той полетя заднишком към стъклото на витрината. След това побягна.
Хавиланд не можеше да знае, че Тони-Тони лежеше премазан от бой зад тезгяха на бакалията си. Не можеше да знае, че младият човек бе нахълтал в магазина на Тони-Тони и го бе обрал и че Тони-Тони бе успял при излизането на крадеца да стреля по него с пистолета си калибър 22, който държеше под касовия апарат. Не можеше да знае, че веднага след това Тони-Тони бе изгубил съзнание вследствие на побоя и че младият човек от тротоара носеше в рамото си куршум калибър 22, заради който именно седеше на бордюра. Хавиланд не знаеше нито едно от тези неща.
Хавиланд знаеше само, че лети с гръб към витрината, изгубил равновесие. Знаеше само, че се удари в армираното стъкло и че то се пръсна край него на хиляди остри парчета. Усети остра болка и изкрещя почти със сълзи в гласа: „Мръсно копеле! Аз твойта мамица…“ И това беше всичко, което успя да произнесе. Това бе последната му дума.
Едно от парчетата стъкло бе срязало сънната артерия, друго се заби в гръкляна му. И това бе краят на Роджър Хавиланд.
Младият човек зави ъгъла, качи се в един „Додж“ модел 1947 година и отпраши. Една стара жена го видя как се измъква на две колела. Тя не обърна внимание на регистрационния номер на колата. След като колата изчезна, жената се наведе да огледа тротоара и премига, когато забеляза кръв по ръцете си.
Детектив Котън Хоуз бе посрещнат пред магазина от цяла тълпа баби. Веднага след тревожното обаждане той се раздели с Карела и скочи в патрулната кола. Излезе от нея и старческата тълпа с уважение му стори път, защото така повеляваше Законът, а Котън Хоуз наистина приличаше на негов блюстител. Яркорижата му глава се извисяваше над бабите, а белият кичур беше досущ като белега от мълния върху главата на капитан Ейхаб13. Поне в изпълнението на Грегъри Пек.
Полицаят, застанал до вратата на магазина, се насочи към него. Не познаваше Хоуз и премига.
— Аз съм детектив Хоуз — представи се Хоуз. — Изпраща ме Стив Карела.
— Лоша работа — каза полицаят.
— Кое?
— Собственикът е пребит. В касата няма пукнат цент. Познаваш ли Хавиланд?
— Кой Хавиланд?
— Роджър Хавиланд. От нашия участък.
— Да, запознахме се — каза Хоуз. — Какво му има?
— Седи във витрината.
— Какво?
— Мъртъв е. — На лицето на полицая се появи крива усмивка. — Смешно, нали? Кой би повярвал, че нещо е в състояние да убие Хавиланд?
— Нищо смешно не виждам — каза Хоуз. — Разкарай тази тълпа. Собственикът вътре ли е?
— Тъй вярно, сър.
— Аз ще вляза, а ти провери дали няма свидетели и им запиши имената. Нали знаеш да пишеш?
— Ъ? Разбира се, че знам да пиша.
— Тогава почни да пишеш — каза Хоуз и влезе в магазина.
Тони Ригатони седеше на един стол, а до него бе застанал втори полицай. Хоуз се обърна първо към полицая.
— Обади се на Карела и му кажи, че става дума за убийство. Първоначалното съобщение беше за обир. Кажи му, че убитият е Роджър Хавиланд. И побързай.
— Слушам, сър — рече полицаят и излезе от магазина.
— Аз съм детектив Хоуз — каза Хоуз на Ригатони. — Не знам как се казвате, господине.
— Ригатони.
— Какво се случи, господин Ригатони?
Огледа лицето на бакалина. Който го беше бил, не познаваше милост.
— Той влезе в магазина — започна Ригатони. — Каза ми да изпразня касата. Аз му казах да върви по дяволите. Той ме удари.
— Какво използва?
— Ръцете си. Беше с ръкавици. През юни. Много ме би. През цялото време ме би. Като влезе, спусна щорите на вратата.
— Продължавайте.
— Заобиколи тезгяха и изпразни касата. Целия дневен оборот.
