— Тъй. А очите?
— Не знаем.
— А как е бил облечен?
— Със спортна риза без вратовръзка. Спортно сако. И с черни ръкавици — отговори Хоуз и се зачуди как стана тъй, че той се оказа разпитваният. Погледна Кони. А Кони мълчеше. — Е?
— Е какво?
— Та този ли е човекът, когото видяхте?
— Да, той е. Точно той.
— Браво! — каза Хоуз. — Вече имаме нещо.
— Знаех, че не му е чист косъмът, още когато потегли — каза Кони. — Хич дори не ми трябваше вашето описание.
— Как стигнахте до този извод?
— Ами защото кървеше. Целият тротоар на ъгъла е в кръв.
Хоуз даде знак на униформения полицай и той излезе от магазина, за да провери истинността на това сведение.
— Видяхте ли номера на колата?
— Да, видях го — каза Кони.
— Кой номер беше?
— А, не забелязах кой номер е. Забелязах само, че имаше номер.
— Каква марка и коя година модел? — попита Хоуз. — Разбирате ли за какво говоря?
— Разбирам, естествено. Сигурно си мислите, че хабер си нямам от такива работи? Не ви се вярва, че една седемдесет и четири годишна баба разбира от тези неща. Е, аз пък мога да назова марката и модела на всяка кола, която се движи по пътищата. Имам добро зрение. Зрението ми е единица, макар да съм на седемдесет и четири.
— Каква беше…
— Оная кола отсреща е „Буик“, модел петдесет и четвърта година. Другата зад нея е „Форд“ комби, модел петдесет и втора. Следващата е…
— Тогава каква беше колата, в която влезе мъжът? — попита Хоуз.
— Мислите, че не знам, нали?
— Мисля, че знаете. Просто ми се ще да ми кажете.
Кони се усмихна криво.
— Беше „Додж“, модел четирийсет и седма.
— Стандартно изпълнение?
— Да.
— С четири врати или с две?
— С четири.
— Какъв цвят?
— Зелен. Обаче не фабричен. „Крайслер“ не боядисва колите си с такова зелено.
— Какъв беше зеленият цвят?
— Почти бутилков. Тази кола е била боядисвана повторно. Не беше оригиналната боя.
— Сигурна ли сте?
— Мога да разпозная всяка кола. Много разбирам от коли. Никога не съм виждала кола от този модел да е боядисана в такъв цвят. При това много добре знам в какви смахнати цветове боядисват днес колите.
— Е, благодаря ви, госпожице Фицхенри — каза Хоуз. — Много ни помогнахте.
И той я поведе към вратата на магазина. Кони спря на прага, усмихна му се мило с кривите си зъби и се осведоми:
— Няма ли да попитате за адреса ми?
— За какво, госпожице Фицхенри?
— За да знаете къде да изпратите чека — отвърна тя.
СЕДМА ГЛАВА
В детективската стая Бърт Клинг разговаряше по телефона с годеницата си Клер Таунсенд.
— Не ми е удобно да говоря — каза той.
— Не можеш ли да ми кажеш поне, че ме обичаш?
— Не.
— Защо?
— Защото така.
— Да няма някой наблизо?
— Има.
— Кой?
— Майер.
— Викаш ли ме? — попита Майер, като се обърна.
— Не, Майер, не.
— Кажи де, обичаш ли ме? — настоя Клер.
— Да — отговори Клинг и скришом погледна към Майер. Майер не беше глупак, вероятно знаеше точно какво пита Клер и се удоволстваше на неудобството на Клинг. Клинг никога нямаше да проумее жените. Едно красиво момиче като Клер, едно разумно момиче като Клер би трябвало да знае, че детективската стая в един полицейски участък не е най-подходящото място за признания в любов и преданост. Докато разговаряше с нея, въображението му я обрисуваше в най-малки подробности. Видя гарвановата й коса, черната бездна на очите й, тънкия нос, високите скули, меките извивки на тялото й.
— Кажи, че ме обичаш — настоя тя.
— Какво правиш сега?
— Уча.
— Какво?
— За изпита по социология.
— Добре. Учи. Ако искаш да се дипломираш след този семестър…
— Ще се ожениш ли за мен, като се дипломирам?
— Чак като започнеш работа.
— Ако беше лейтенант, нямаше да ми се налага да работя.
— Знам, ама съм само детектив трета степен.
— Това е последният ми изпит.
— Другите взе ли ги?
— Уха.
— Добре, продължавай да учиш.
— Предпочитам да разговарям с теб.
— Зает съм. Пилееш парите на данъкоплатците.
— Добре, гражданино Съзнателен.
— Аз ли съм съзнателен? — запита Клинг и Клер се засмя.
— Добре, добре — каза. — Довиждане. Ще ми се обадиш ли довечера?
— Да.
— Обичам те, ченге.
И затвори телефона.
— Кой беше? Приятелката ти ли? — попита Майер.
— Ъхъ — отвърна Клинг.
— Любовта върти света — пропя Майер.
— Върви по дяволите.
— Аз ти говоря сериозно. През юни се правим на маймуни и мислим само за цуни-гуни. Кога е сватбата?
