— Колко бяха?
— Двеста, триста долара, нещо такова. Мръсното копеле ги прибра.
— А вие къде бяхте през това време?
— Лежах на пода. Много ме би мръсното копеле. Краката не ме държаха. Като хукна да бяга от магазина, се надигнах. Държа един пистолет в чекмеджето под тезгяха. Двайсет и втори калибър. Имам разрешително, не се тревожете. Стрелях по него.
— Улучихте ли го?
— Май че да. Мисля, че го видях да пада. След това ми се зави свят и изгубих съзнание.
— Как стана така, че Хавиланд разби витрината?
— Кой, по дяволите, е Хавиланд?
— Детективът, който е счупил стъклото на витрината.
— Не знаех, че е бик. Не знам как е станало. Бях а безсъзнание.
— Кога се съвзехте?
— Преди пет минути. И веднага извиках ченгетата.
— На каква възраст беше този човек? За обирджията ми е думата.
— На двайсет и три — двайсет и четири години. Не повече.
— Бял?
— Бял.
— Какъв беше цветът на косата му?
— Рус.
— Очи?
— Не знам.
— Не забелязахте ли?
— Не.
— Как беше облечен?
— Със спортно сако и спортна риза. Без връзка. С ръкавици. Черни ръкавици.
— Имаше ли пистолет?
— Ако е имал, не го използва.
— Мустаци?
— Не, съвсем младо момче беше.
— Да сте забелязали белези от рани или по рождение?
— Не.
— Сам ли беше?
— Съвсем сам.
— Пеша ли си тръгна, или имаше автомобил?
— Не знам. Нали ви казах, бях в безсъзнание. Мръсното копеле почти ми строши ченето. Само да ми падне…
— Извинете, сър — обади се откъм вратата един полицай.
Хоуз се извърна.
— Да?
— Тук има една стара дама.
— И какво?
— Каза, че е видяла как човекът влязъл в една кола и потеглил.
— Ще говоря с нея — каза Хоуз и излезе от магазина.
— Ето я — посочи полицаят.
Хоуз погледна жената. От пръв поглед можеше да се направи заключението, и то без затруднения, че тя не е с всичкия си. Рядка бяла коса, която явно не си бе сторила труда да среши, откакто я бе пуснала да расте. По всяка вероятност не се беше къпала от времето на последния режим на водата в града. Наметнала се беше с опърпан зелен шал, а обувките на краката й вероятно бяха от внука й, който служеше във военновъздушните сили в Аляска. На шала си бе забола повяхнала червена роза.
— Това е Смахнатата Кони — прошепна една от жените в тълпата, сякаш за да затвърди подозренията му.
Щеше да му бъде тъй лесно да повярва, че е смахната.
Обаче дори в участък като 30-ия Хоуз бе успял да научи, че смахнатите на вид често са с всичкия си и са надеждни свидетели. Всъщност именно гражданите със сериозен и улегнал вид често се оказваха глупаци. Той внимателно измъкна старата жена от тълпата и я поведе към магазина, като я крепеше внимателно за лакътя, както би сторил със собствената си баба. Смахнатата Кони явно се наслаждаваше на новодобитата си слава. Вдигна към Хоуз поглед, сякаш са й назначили с него неочаквана любовна среща и още не е свикнала с късмета, който й е излязъл. Хоуз, усмихнат като ухажор, я поведе към един стол.
— Заповядайте, госпожо, седнете — каза.
— Госпожице — поправи го Смахнатата Кони.
— Ах, да, разбира се. Как се казвате, госпожице?
— Кони — отговори тя. — Кони Фицхенри. — Гласът й беше звънък, без задръжки. Изобщо не звучеше като глас на смахната.
— Госпожице Фицхенри — започна Хоуз с ласкателство в гласа, — един от полицаите ми каза, че сте видели как един човек е влязъл в кола и е потеглил. Правилно ли съм разбрал?
— А вие как се казвате? — попита Кони.
— Детектив Хоуз.
— Приятно ми е.
— И на мен ми е приятно. Правилно ли съм разбрал?
— Кое?
— Че сте видели един човек да влиза в кола и да потегля.
— Да, видях. Знаете ли на колко съм години?
— На колко години сте, госпожице Фицхенри?
— На седемдесет и четири. Имам ли вид на седемдесет и четири годишна?
— В никакъв случай не бих ви дал повече от шейсет.
— Наистина?
— Наистина.
— Благодаря.
— А този човек…
— Бягаше откъм ъгъла — каза Кони. — Влезе в една кола и потегли. Видях го.
— Имаше ли пистолет?
— Не, господине.
— Кое ви кара да мислите, че той е човекът, който е нападнал господин Ригатони?
— Не съм казала, че е нападал някого. Само казах, че го видях да се задава тичешком откъм ъгъла. После влезе в една кола и потегли.
— Ясно — каза Хоуз и реши, че все пак е сгрешил с първоначалната си преценка. Кони Фицхенри показваше всички признаци на първокачествена откачалка. — Все пак, госпожице Фицхенри, кое ви е накарало да решите, че този човек е подозрителен.
— Имам си основания — заяви Кони.
— Какви?
— Мои си основания.
— Да, но…
— Според вас този младеж ли е нападнал господин Ригатони?
— Всъщност опитваме се да…
— Как изглеждаше? — попита Кони.
— Ами…
— Каква е била косата му?
— Руса — отговори Хоуз.
