утре сутринта сигурно въобще няма да успеят да се изправят на крака. Малкото вода, която имаме, няма да стигне дори за хората. За да спасим животните, трябва на всяка цена да им направим дъжд.
— Дъжд ли? — попита Хобъл Франк. — Да не би да искаш да кажеш, че тук, в сърцето на Ляно, можеш да събереш облаци на небето и да ги накараш да изпратят дъжд.
— Точно така!
— Какво? Как? Е, това вече ми се струва май прекалено. Вярно, че си славен човек, ама все пак не ми се вярва да можеш ей тъй, по поръчка да събереш облаци по небето. Ами кой ще ги докара тези облаци?
— Електричеството. Нямам време сега да ти обяснявам всичко. За да получим вода, ми е необходим огън, някоя възможно по-голяма горяща площ. Блъди Фокс спомена за едно обширно кактусово поле, намиращо се недалеч оттук на юг. В такъв случай се надявам за кратко време да ви докарам кратък, но проливен дъжд. А сега елате след мен!
Олд Шетърхенд отново се метна на седлото и се насочи към укреплението от волски коли. Другите го последваха с възбудено любопитство.
Колите бяха подредени по такъв начин, че между тях не можеше да премине конник. Но преселниците чуха приближаването на спасителите си. Мъжете слязоха от конете си пред четириъгълника от коли. Отвътре някой извика:
— Я слушайте! Мили боже, идват хора, дали ще ни помогнат?
А да не са разбойници?
— Не сме разбойници. Преди всичко ви носим вода — отговори Олд Шетърхенд със силен глас. — Излезте и ни пуснете да минем!
— Zounds! — извика някакъв друг, негодуващ глас. — Да не би да са… я почакайте да погледна аз!
Човекът се приближи, облегна се на ока на колата и попита:
— Кои сте вие?
— Наричат ме Олд Шетърхенд, а тези са мои спътници. До един — почтени хора.
— Олд Шет… върви по дяволите!
Човекът, който посрещна спасителите с такова проклятие, вместо възторжено да ги приветства, беше достопочтеният водач на кервана.
— Аа, ти ли си, мистър Тобайъс Прайзегот Бъртън! — каза подигравателно Джъгьл Фред. — Страшно се радвам, че те срещам тук!
Но Бъртън бе успял вече да офейка. Веднага щом разбра, че не бива да се бави нито миг повече, той се стрелна към противоположната страна, където стоеше конят му, издърпа бързо ока на една от колите, за да си отвори път, метна се на седлото, излезе от четириъгълника и препусна.
Зад гърба му се разнесоха ликуващите викове на хората, които бе обрекъл на гибел.
— Почакайте само! — изскърца със зъби той. — Скоро ще се върна и тогава заедно с вас ще идат по дяволите и вашите съюзници.
На Бъртън не му се наложи да язди дълго. След по-малко от четвърт час той се натъкна на своите другари, стейкмъните78.
Те не се показаха никак разочаровани от присъединяването на Олд Шетърхенд към преселниците. Даже се зарадваха, защото така се увеличаваше очакваната от тях плячка. Изобщо не считаха за възможно провалянето на престъпните им планове, макар че вече нямаше да успеят да сломят съпротивата на жертвите си без борба.
Двамата мексиканци също се намираха сред този отряд. В Убиващата падина бяха заварили само един пост и той ги беше довел до тук. Те разказаха припряно преживелиците си в Пеещата долина, без да подозират, че Винету и команчите са тръгнали по следите им.
Вождът на апачите стигна със своите хора до Убиващата падина, но не завари там никого. На това място теренът хлътваше почти изведнъж доста ниско и склоновете на падината бяха твърде стръмни, а на дъното й винаги имаше голяма локва мътна вода. Може би тя дължеше съществуването си на недалечното езеро в „свърталището на Призрака“, но във всеки случай тази вода, макар и мътна, беше голяма скъпоценност тук, сред пустинята Ляно, и ето защо стейкмъните използуваха мястото за сборен пункт. Когато се разпръсваха из Ляно Естакадо, те винаги се връщаха пак тук, където непрекъснато стоеше техен пост, за да служи като свръзка.
Днес този човек бе тръгнал заедно с мексиканците и затова Винету завари мястото празно. Но острият му поглед скоро му показа в каква посока да се отправи. Той последва дирята на тримата мъже и след смрачаване откри лагера на Лешоядите в пустинята.
Хората му трябваше да спрат и да го изчакат. Апачът легна на земята и безшумно запълзя към разбойниците. По-голямата част от негодниците се бяха преоблекли като индианци. Винету видя как Бъртън, вероломният водач, пристигна и се присъедини към тях. За съжаление той не биваше да рискува да се приближи тъй много до стейкмъните, че да може да долови разговора им. Но поне му се удаде да ги преброи. После се върна.
— Тридесет и още пет Лешояди — съобщи той. — Утре по това време месата им ще бъдат разкъсвани от истинските лешояди.
— А какво кроят? — попита Новолунието.
— Дебнат плячка и тази плячка се намира нейде на север оттук, понеже мексиканците се отправиха в същата посока, а пък току-що оттам пристигна вестоносец, по чиито жестове успях да разбера какво им съобщи — касапницата скоро ще започне. Сега моите братя ще тръгнат с мен на север, където без съмнение ще се натъкнем на хората, които Лешоядите се канят да избият и ограбят.
Той отново се метна на седлото и най-напред описа доста голяма дъга, за да не бъде забелязан отрядът му. После пак сви в избраната от него посока.
Не след дълго те забелязаха в мрака четириъгълника от коли. Пред него имаше вече постове. Поразяващата ръка бе взел тази предпазна мярка. Когато един силен глас им извика да спрат, Винету отговори:
— Белите мъже няма защо да се страхуват. Тук е Винету, вождът на апачите, който ще им помогне.
Благозвучният му глас бе чут ясно от всички. Едва беше изрекъл последната дума, когато от вътрешността на укрепения четириъгълник се разнесоха радостните възгласи на Хобъл Франк:
— Винету? Значи барабаните бият за победен бой, понеже където е апачът, там сигурно са също Ловеца на мечки и неговият Мартин! Пуснете ме да изляза, трябва да ги притисна до фрака си!
Той се покатери на една кола, мина през нея, но се спря учуден, щом съзря отряда на команчите.
— По дяволите, това пък какво е? — попита той. — Струва ми се доста подозрително. Я излез за малко, мистър Шетърхенд, и поогледай тези призраци, които бродят нощно време на коне като лунатици!
Но още в следващия миг на врата му увисна Мартин, после го прегърна и Ловеца на мечки. Винету също поздрави радостно своя стар познат и каза:
— Тогава сигурно и моят брат Шетърхенд е тук. Той не чу ли гласа ми?
— Чух го, разбира се! Ето ме! — извика белият ловец, който с помощта на неколцина от спътниците си бързо разбута настрани две от колите и излезе от четириъгълника, за да поздрави червенокожия си приятел. Последваха го Джими, Дейви и Джъгъл Фред. Започна се приятелско ръкостискане и оживена размяна на въпроси и отговори, но всичко ставаше без вдигане на шум, понеже положението в момента не го позволяваше.
Желязното сърце стоеше сериозен и тъжен сред своите команчи, които се изненадаха, че го срещат на това място. Той им разказа за убийството на техния вожд. Те изслушаха мълчаливо вестта за смъртта на баща му, но в душите си се заклеха да отмъстят жестоко на Лешоядите.
След размяната на поздравления във вътрешността на четириъгълника, а и около него закипя тиха, но много оживена дейност. Укреплението от коли бе разширено, за да могат и команчите да намерят място в него. Стейкмъните не биваше още отдалеч да разберат, че противниците им са станали толкова многобройни. И конете бяха вкарани вътре. Команчите разпределиха между преселниците запасите си от месо, а също и водата, която носеха в издълбани кратунки, тъй като Олд Шетърхенд обеща, че скоро ще се сдобият с още по-големи количества вода. Въпреки това тя не се оказа достатъчна да задоволи напълно жаждата на нещастните хорица.
При срещата с новопристигналите имаше и някои други неочаквани сцени като например онзи миг, когато Новолунието разпозна Джъгъл Фред, който го бе спасил на времето от ръката на убиеца Стилинг
