но без вода. Но ето че забелязаха огъня. Видяха как се образуваха облаците и усетиха падащите капки. Най-сетне се намираха под освежителния дъжд, под пороя, и насъбраха всички налични съдове, за да ги напълнят. Полуживите от жажда и изтощение волове отново се оживиха. Замучаха от радост, затъркаляха се по земята под дъжда. Хората им дадоха да се напият. Бяха спасени, а заедно с тях бе спасено и имуществото на собствениците им, понеже без животните колите щяха да си останат там, където си бяха.
Малко след разсъмване Блъди Фокс и неговите десет команчи пристигнаха при обраслата с пасифлора къщица. Сана не се изплаши от индианците. Тя се радваше, че вижда хора, но веднага попита младия си господар за негъра Боб. Той и обеща, че ще се срещне с него по-късно, и се отправи към къщата. Когато излезе от нея, Фокс беше наметнал кожата на белия бизон. — Пийеновит начо — Призрака на Ляно! — извика Желязното сърце, който се намираше сред отряда команчи.
И останалите гледаха с втренчен поглед как пред очите им се разкри една загадка, за която бе говорено толкова често, но сега никой не продума. Блъди Фокс отново се метна върху седлото и продължи ездата с команчите, като напусна оазиса и зае позиция до югоизточния край на кактусовата площ. Изпитателният му поглед се отправи на север.
Високо в небето се появи тъмна стена, а отдолу затрептяха светли пламъци.
— Огънят ще подгони Лешоядите насам — каза той на Желязното сърце. — Може би моят червенокож брат ще открие сред тях някой от убийците на баща си.
Двамата приготвиха пушките си за стрелба. Тъмната стена от облаци се приближаваше. Но тя бе изпреварена от палещата горещина. От минута на минута въздухът ставаше все по-непоносим. Огънят обаче нямаше да може да достигне до самите ездачи. Щеше неизбежно да се спре на границата на кактусовото поле.
— Уф! — възкликна индианецът, посочвайки на север. — Идат!
Да, те идваха. Лешоядите. Обаче бяха останали само трима. Другите бяха очистени по време на гонитбата от преследвачите си. Конете им бяха окъпани в пот. Самите те едва се държаха на седлата. На известно разстояние зад тях се виждаха Олд Шетърхенд и Винету, последвани от останалите. Преследвани и преследвачи се приближаваха в бесен галоп. Но Поразяващата ръка и Винету не пришпорваха вече конете си. Искаха да предоставят последните трима Лешояди на Блъди Фокс и команчите му.
Първият от бандитите бе Бъртън, изпреварил значително другите двама. Той забеляза дърветата, цяло чудо за Ляно, и се насочи право към тях. Фокс подкара жребеца си към него. Щом го зърна, мормонът извика от ужас и заудря коня си, за да напрегне сетни сили и да се добере до дърветата.
Ето че се зададоха и другите двама. Те трябваше да преминат близо покрай Желязното сърце. Той ги разпозна — бяха участвали в убийството на баща му. Незабавно вдигна карабината си и се прицели. Два изстрела и бандитите паднаха от конете. Индианецът насочи коня си към тях, за да им вземе скалповете.
В същото време Блъди Фокс гонеше към дърветата най-злия от всички, предводителя Бъртън, и продължи да го преследва между тях чак докато се озоваха пред къщицата. Ездата бе толкова разгорещена, че Фокс изгуби бялата си бизонска кожа. Пред малката къща конят на разбойника рухна на земята и Бъртън изхвръкна от седлото. В следващия миг Фокс се озова до него, измъкна светкавично ножа от пояса си и замахна, за да му нанесе смъртоносен удар. Но изведнъж отскочи назад и извика ужасен. При падането на Бъртън дългата му черна коса се беше отделила от черепа. Оказа се, че е носил перука и сега се появи естествената му късо подстригана червеникава коса. От напрежението на ездата и горещината лицето му беше подпухнало, а чертите му се бяха разкривили. Изцъклените му очи гледаха втренчено младия човек — Бъртън си беше счупил врата. Обаче Блъди Фокс разпозна в мъртвеца убиеца на своите родители, Стилинг Фокс. При онова отдавнашно нападение той бе дочул да викат името му и това бе единственото нещо, запазило се в паметта му.
Ето че и останалите долетяха като вихрушка, а Фокс отново възседна коня си и тръгна обратно, за да вземе бизонската кожа и пак да я сложи на главата и плещите си. Всички с изключение на Олд Шетърхенд бяха смаяни, когато видяха Блъди Фокс с бялата кожа.
— Призрака… Призрака на Ляно… Блъди Фокс е… значи той е бил! — разнесоха се наоколо в надпревара учудени възгласи.
Фокс не им обърна внимание. Той посочи трупа на Бъртън и каза:
— Ето го убиеца! Затова ми се струваше тъй подозрителен!
Но сега е мъртъв и никога няма да разбера кои са били родителите ми!
Новолунието също огледа мъртвеца и възкликна:
— Стилинг Фокс, Крадливата лисица! Най-сетне е обезвреден! Жалко, че мерзавецът си счупи врата. Завинаги ще му остана длъжен един куршум!
— Блазе му, че е мъртъв! — заяви Олд Шетърхенд. — С неговата смърт са ликвидирани всички Лешояди и отсега нататък дълго време в Ляно ще цари спокойствие. А и да се появят отново неколцина разбойници, оттук ще бъде лесно да се предприеме лов срещу тях. Никой не би предположил съществуването на подобен оазис на това място.
Разбира се. Боб също беше тук. Но той не обръщаше никакво внимание нито на мъртвеца, нито на свалилия маската си Призрак на Естакадо. Погледът му се беше спрял на негърката, а нейният на него. Тя се завтече към Боб и припряно го запита:
— Ти да не би сме негър Боб? А щом той кимна, тя продължи:
— Твоята майка се казват Сана? Ти виждал някога таз снимка със Сана и неин малък Smiling Bob80?
Тя му показа старата фотография. Той й хвърли един поглед, а после с тържествуващ вик скочи от коня си. Двамата се прегърнаха здраво и успяха да дадат израз на голямата си радост само с нечленоразделни звуци…
Към нашия разказ можем да добавим съвсем малко. Лешоядите бяха победени и един отряд от команчи потегли, за да доведе преселниците. Тук, край малкото езеро, хората щяха да си отпочинат, а после някой щеше да ги преведе през Ляно. След като нямаше вече какво да подхранва огъня, той започна да гасне и скоро обширната кактусова площ остана да лежи покрита с пепел, превърната в мъртвило.
Но затова пък в „свърталището на Призрака“ и около него цареше голямо оживление. Блъди Фокс беше героят на деня. Накараха го подробно да разкаже своя чудноват живот. Неговият разказ съдържаше почти изцяло само мрачни и кървави случки. Въпреки всичко той обяви твърдото си решение завинаги да остане тук, на това място, за да поддържа пустинята Ляно чиста от Лешояди. Сана и Боб заявиха, че не искат да се разделят с него.
Разказът му беше толкова интересен за уестмъните, че даже иначе тъй приказливият Хобъл Франк не го прекъсна нито веднъж. Но когато по-късно дребничкият саксонец правеше обиколка около езерото заедно с Джими, Дейви и Фред, Джъгьл Фред го попита:
— Е, Франк, сега се намираме в царството на призраците. Все още ли твърдиш, че Призрака на Ляно Естакадо е действително някакво привидение?
— Я мълчи! — махна с ръка Франк. — Ако в случая съм се заблудил, то нейде другаде все още има достатъчно призраци, а каквото разумът на умните не забележи, виждат го всичките саксонци, щом се покаже.
— Да, саксонците и особено онези от Морицбург са един път! — засмя се Фред.
— Я не ми досаждай нито един път, нито два пъти, старий фокуснико! Ти все още далеч не ме познаваш. В крайна сметка моята личност кара всекиго да изпитва уважение към мен. Нали, Джими?
— Разбира се! — кимна Дебелия и се усмихна едва забележимо.
— Ето, виждаш ли! Всъщност за всичко трябва да благодарите на мен, понеже, ако не се бях срещнал близо край Хелмърс Хоум с Блъди Фокс, никога нямаше да откриете кой е Призрака на Ляно. Дължите ми това признание още отсега. А за бъдните поколения остава запазено правото да направят на мен и на Призрака железен или мраморен паметник, та и тук да заблести името ми със златни букви, също както сияе горе в националния парк Йелоустоун, където се надявам в скоро време светът да има възможността да се удивлява на моя монумент!
