се втурнало към горящия замък, където всички видели, че опитите да се потуши пожара са напразни. Като на сън тя си допи кафето, което й поднесе госпожа Зебалдус, като на сън отговори на въпросите на старите хора, като на сън се сбогува с тях и припряно измина обратно пътя до странноприемницата, където нареди веднага да запрегнат шейната, за да може да хване още първия влак за града.
А когато малко по-късно Улрике седна в купето, цялото й сърце бе изпълнено от нова надежда. При условие, че красивият замък, изграден в мислите й, не се срине, в бъдеще тя няма повече да води самотен живот. Съществуването й щеше да се изпълни с ново съдържание, защото тогава щеше да си има… брат!
Наистина, до безспорното потвърждение на този факт имаше още дълъг път. Но тя вярваше на Ван Зом. Този чужденец, който от изчезването на Герхард Бург, а оттогава изминаха двайсет години, беше първият мъж, оказал върху нея много силно влияние е присъствието си. По-нататък може би пак щеше да й помага и навярно щеше да намери пътечка дори там, където тя съзира непроходим и трънлив гъсталак, който я излагаше на безброй препятствия.
19. ДЕТЕТО НА ГЪРБАВАТА ГРЕТЕ
Улрике фон Хелфенщайн сподели със своя съюзник, княз Ван Зом, какъв изненадващ резултат бе имало пътуването й до нейното родно място, Той доволно кимна като че на себе си. После каза:
— Моя многоуважаема госпожице, виждате, че моите предположения изцяло се потвърждават. Задачата ни, да спасим честта на Герхард Бург, може да смятаме за кажи-речи успешно завършена. Днес съм в състояние да докажа, че вашият братовчед, банкерът фон Хелфенщайн, е спечелилият си зловеща слава Капитан. Също така непоклатима истина е, че на времето той извърши престъпленията, приписани на клетия Герхард Бург. По този начин Франц фон Хелфенщайн си осигури богатото семейно наследство, от което очевидно е имал нужда, спасявайки се от пълен банкрут. Франц винаги е бил лекомислен спекулант, такъв си и остана. Навярно значителното състояние на Хелфенщайнови бързо се е стопило в ръцете му. А и голяма част от него изобщо не е била продаваема. Този човек е трупал престъпление подир престъпление, вилнял е в ролята си на предводител на цяла шайка, само и само да си набавя сумите, от които се е нуждаел, за да покрива своите бързо набъбващи дефицити.
— Ами детския гроб горе в Хелфенщайн? — попита Улрике.
— Този гроб също може да разкаже за престъпната дейност на Франц фон Хелфенщайн. Още тогава, преди двайсет години, че и повече, двамата Волф са били зависими от този негодник и сляпо са му се подчинявали. Държал ги е в ръцете си и за да не издаде техните злодеяния, те са били принудени да правят различни услуги на господин банкера. Замъкът Хелфенщайн е бил подпален, а в пламъците на огромния пожар е трябвало да загине вашият малък брат Роберт. Мерзавецът е разчитал да намерят овъглените останки на детския труп. Наследството е щяло да се падне на него. Двамата Волф са действали по негова заповед. Подпалили са замъка. Но това не означава, че са били, не са навярно и сега непоправимо лоши хора. Изплашили са се да станат причина за смъртта на Роберт, и то по такъв страшен начин. И за да изпълнят привидно волята на господаря си, който здравата ги е притискал, те изиграват номер на стария Зебалдус и с хитрост вземат мъртвото дете на разсилната, след като своевременно отвличат малкия Роберт. Така че в пожара на замъка Хелфенщайн е бил овъглен не истинският наследник, а трупа на момчето на Грете. Накрая двамата Волф подхвърлят спасения Роберт пред прага на градския приют, където за съжаление не използват верижката както трябва, за да се извършат по-късно издирвания за произхода на детето. Известно ни е какво е става с Роберт. Той живее и до ден днешен под името Рихард Бертрам.
Дълго Улрике седя с втренчен пред себе си поглед. После вдигна глава.
— Струва ми се, че не грешите — каза тя. — Верижката с медальона свидетелства за това. За съжаление не разполагаме с други доказателства, престъпниците няма да направят признания.
— Ще се погрижа да получим и други доказателства. Не забравяйте голямата прилика на Рихард Бертрам с вас, госпожице, с вас, както и с вашия баща!
След това Ван Зом изложи пред своята съюзничка един нов план и без да губи време се зае да го превърне в дело.
Преди доста време той се беше свързал със съответния министър във връзка с разобличаването на Капитана. Високопоставеният чиновник бе посветен във всичко и прояви към Ван Зом голяма любезност и отзивчивост. Двамата се разделиха като добри приятели, а князът получи писмени разпореждания и пълномощия от министъра, които премахваха всякакви пречки за изпълнение на по-нататъшните му планове.
На този ден Ван Зом отново направи посещение на министъра. Разкри му последните си намерения. Високопоставеният чиновник прояви пълно разбиране и готовност за подкрепа, даде му и нови препоръки и пълномощия.
После князът посети околийския управител на Хелфенщайн. Чиновникът живееше в селището, от чиято гара Улрике беше поела с шейна към селото Хелфенщайн. Князът не пожела да използва железницата, а собственото си превозно средство. Препоръчителното писмо от министъра не беше на името на княз Ван Зом, който държеше да остане в сянка, а на измислено име. Затова Ван Зом се беше предрешил като възрастен господин. Придружаваше го неговият слуга Фридрих, също променил външността си до неузнаваемост.
Чиновникът прочете министерското писмо, поклони се и го върна на притежателя му.
— Аз съм на ваше разположение. Моля да ми кажете с какво мога да ви бъда полезен!
— Искам разрешението ви да бъде отворен един гроб, господин управител.
— Тъй, тъй! Това е рядък случай, досега не съм се занимавал с подобно нещо. Вероятно става дума за разкриване на престъпление, извършено в по-далечно минало. Как се казва въпросното селище?
— Хелфенщайн.
— Чий е трупът?
— На едно дете. Разполагам с един свидетел. Необходимо ми е още съдебно лице.
— Няма да допусна да ме замества друг в толкова важен случай, който е ангажирал вниманието и на господин министърът. Самият аз ще дойда с вас. Ако нямате нищо против след половин час ще съм готов. Ще доведа и един писар.
— Много се радвам. Но трябва да запазим всичко в дълбока тайна и да не събудим хорското любопитство. Ето защо ви моля да слезете преди края на селото и пеша незабелязано да се отправите към гробището. Кочияшът, който е и мой свидетел, ще ви откара дотам, ще остави шейната в странноприемницата и ще ви последва. С вас ще се срещнем на гробището. Довиждане, господин околийски управител!
Ван Зом си тръгна и нареди на Фридрих да кара към странноприемницата, а после след около час да се върне да вземе управителя. Даде му подробни указания как да се държи в Хелфенщайн.
— А какво ще прави ваша светлост сега? — осведоми се неговият доверен помощник.
— Ще тръгна преди всички други за Хелфенщайн.
— Пеша в този сняг?
— Да!
О, колко много се радваше Ван Зом на тази разходка! Първо мина покрай старото лесничейство, където Герхард Бург беше прекарал младежките си години. Пред погледа му се появи селото Хелфенщайн. Мина и край ковачницата.
Вратата й беше широко отворена. От наковалнята хвърчаха искри. Младият Волф стоеше пред нея и въртеше големия тежък чук сякаш беше детска играчка. Баща му, гостилничарят, му помагаше, като с дълги клещи държеше нажеженото желязо.
Гробището се намираше на другия край на селото. Непознатия от Индия стигна до малката къщица на гробаря. Мигновено на прага й изникна старчето.
— Вие ли сте гробарят Зебалдус?
— На вашите услуги, господине!
— Разполагате ли със списък на гробовете?
— Да, да! За коя година се интересувате?
— За лятото преди двайсет години.
