— Измина много време оттогава — обади се старият Зебалдус. — Но си спомням всичко много добре. Беше точно в деня, когато избухна големият пожар в замъка. На моя рожден ден. Тогава ядохме кейк и играхме скат. А после вие двамата ми помогнахте да заринем гроба.
— Фантастична памет имаш, старче! Но ями кажи, откога знаеш за тази работа? Околийският управител дойде преди малко.
— Горе при мен се появи един човек. Изобщо не го познавам.
— Сигурно е служебно лице.
— Вероятно!… Но казвам ви, той има такива очи, които биха могли да проникнат през десет железни врати! Трябва да е знатен господин. Да, да!
— Защо?
— Защото хич не ми цепи басма. Накара ме веднага да му дам списъка на гробовете. Да, да!
— Ами легитимира ли се?
— Да се легитимира ли? Не.
— В такъв случай не бих го пуснал да прекрачи прага ми. Всеки може да дойде и да поиска да наднича в книжата! Длъжен е да ти покаже легитимацията си!? Все пак трябва да знаеш кой е този тип.
— Ще го направя! Наистина ще го направя! Да, да!
— Тогава отиди в кухнята и кажи на жена ми да ти налее една ракия!
— Защо не в помещението за посетители?
— Защото там седи околийският управител. След десетина минути кирката ти ще е готова.
Старият Зебалдус излезе, минута-две двамата Волф се гледаха безмълвно.
— Защо го изпрати в кухнята? — попита синът.
— Трябва да действаме бързо! Целият се вцепених от уплаха. Мислех си, че тази стара история отдавна е забравена. А ето че сега идват господата от съда! Знаеш ли какво означава това?
— Че всичко е излязло на бял свят. Но пък оттогава са изминали двайсет години и цялата работа не ни засяга повече. Че кой би се сетил за нас?
Старият Волф поклати глава.
— Това никак не ми харесва. Околийският управител не е отседнал току-така точно тук.
— Сигурно заради кръчмата.
— Остава под въпрос. Той се държа с мен високомерно и бе много мълчалив. Нямам му доверие.
Синът му постави върху наковалнята металната част на кирката, чието острие междувременно се бе нажежило до бяло, и го удари с чука като побеснял. — Дяволите да я вземат цялата тази хелфенщайнска история!
— С ругатни и проклятия нищо няма да постигнем. Ще трябва незабавно да тръгнем подир гробаря и да присъстваме на разкопаването на гроба.
— За да ни пипнат веднага за яките!
— Глупости! Преди всичко трябва да разбера дали съм виждал онзи непознат и да наблюдавам хората, за да отгатна как стоят нещата.
— И как смяташ да постъпиш?
— Ще надзъртаме през зида. Гробището стига до гората, в зида има тесен отвор… нали знаеш там, където от вътрешната страна растат люлякови храсти. Прикрити зад люляка, ще можем да наблюдаваме. А сега удряй по-здраво, за да свършваме по-бързо!
След завръщането на стария Зебалдус четиримата мъже се приготвиха да тръгват към гроба. Гробарят събра кураж и както го бе посъветвал стария Волф, се опита да възрази на княза:
— Няма да стане тъй бързо, както си мислите! Да, да! — смутено каза той на Непознатия от Индия.
— Защо?
— Та аз изобщо не ви познавам. Кой сте всъщност?
Ван Зом сложи ръка върху рамото му.
— Не е важно кой съм аз. Познавате ли ей този господин?
И посочи към управителя, който извади от джоба си подпечатан документ от съда и го подаде на гробаря.
— Аз съм околийският управител. Ето ви моята легитимация! Старият направи безпомощна физиономия.
— Щом е така, всичко е наред! — смутено рече Зелбалдуе — Да, да! Накани се да тръгне начело на малката група, за да заведе мъжете при гроба, обаче Ван Зом го задържа.
— Най-напред ни кажете какво сте издрънкали в ковачницата! Зебалдус му хвърли уплашен поглед.
— Не знам, за какво говорите, господине!
— Хайде, хайде! Не се преструвайте! Разказали сте на ковача, защо искате да наточите кирката, нали? — Тъй като старчето мълчеше, Ван Зом продължи: — Виждам, че нямате кураж да признаете вината си, но не искате и да ме лъжете. Не ни остава друго освен да изпратим някого да повика ковача и да направим очна ставка. Може да бъдете наказан за нарушаване на служебната тайна.
— Боже Господи!
— Да, изплашихте се, нали? И така, казвайте истината!
Старият гробар изпадна в страшно затруднение. Да понесе наказание и да загуби работата си? Не? не желаеше да се излага на подобна опасност, и то на тази възраст.
— Не съм искал да правя беля, господине! Той и без друго вече знаеше.
— Това ще рече, че е подпитвал наслуки, нали? Какво му казахте?
— Че ще отварям един гроб.
— Кръчмарят там ли беше?
— И двамата Волф бяха в ковачницата.
Ван Зом плъзна поглед по целия зид, който ограждаше гробището, и забеляза срутеното място в зида, люляковите храсти, за които говореха двамата Волф. Светкавично му хрумна една мисъл. Бащата и синът щяха да поискат да узнаят какво става. Друг човек не можеха да изпратят, Трябваше да дойдат самите те.
Князът дръпна настрани хората от града и се обърна към околийският управител:
— Господин управител, ще се скрия ей там отсреща, при отвора в зида. Моля ви, разпоредете се да започне работата! Но през цялото време не поглеждайте към онези люлякови храсти! От това зависи успеха на нашия план.
Князът и Фридрих се върнаха обратно при къщицата на гробаря. Може би двамата Волф бяха стигнали вече своя наблюдателен пост и затова Ван Зом тръгна със слугата си по заобиколен път. Слабият шум от стъпките им в снега се заглушаваше от ударите на кирката в земята. Двамата се добраха до въпросното място отстрани и залегнаха до самите люлякови, храсти.
Колкото и да напрягаха слух, не доловиха абсолютно нищо. Ван Зом помисли, че предположението му е било несъстоятелно, когато от външната страна на зида се разнесе скърцането на стъпки в снега, а скоро след това се дочу и тих глас:
— Вече са започнали!
— Дано да е отскоро. Проклето катерене през дълбокия сняг чак дотук!
— Нямаше как иначе. — Изглежда старият Волф изговори тези думи. — Не биваше да вървим по пътя. По дяволите, намерили са гроба!
— Нима си го запомнил толкова точно? — попита синът.
— И още как! Винаги когато се изкачвах дотук, неудържимо привличаше погледа ми. Глупаво е да знаеш, че един гроб е празен!
— Тази история едва ли носи опасност за нас.
— И още как!
— Защо? За да предотвратиш убийството, което банкерът искаше да извършиш, ти просто изгори един труп. В края на краищата това е добро дело.
— Ами кражбата на трупа? — възрази бащата. — И освен това забравяш, че се наложи да отвлечем малкия и да скрием всички негови следи!
— Няма начин да открият какво сме направили.
— Но откъде тези хора са разбрали, че тъкмо този гроб е празен?
