— Наистина е цяло чудо.
— Чудо, за което може скъпо да плащаме.
— Че как ли пък ще стигнат до нас?
— Дявол знае! Да не би старият Зебалдус да е забелязал нещо?
— Кой, той ли? Изключено. Щеше да го спомене пред нас.
— Тогава всичко остава загадка. Но ако тази история излезе на бял свят, то на карта е заложено нещо много повече. Става ясно, че който откраднал мъртвото дете, той е подпалил замъка, хвърлил е трупа в огъня и е отвлякъл малкия Роберт, заличавайки всички следи от него. Навярно всичко това ще бъде разкрито.
— Няма да стане толкова бързо! — успокои го синът, — Знаеш ли, мисля си, че тези господа искат най- напред да се уверят, че гробът е празен. Но те не знаят кой го е извършил.
— По какво съдиш?
— Ако знаеха, щяха да са го заловили и довели тук със себе си.
— Наистина! Но открият ли веднъж, че трупът липсва, ще продължат издирването. Сигурно разполагат и с конкретни сведения, на които се опират. Опасявам се, че ще се доберат до нас.
— Не ми се вярва, но все пак трябва да сме подготвени. Арестуват ли ни, непременно ще ни доведат до този гроб.
Известно време двамата мълчаха. После старият Волф се обади:
— Стигнали са доста надьлбоко. Зебалдус се е развъртял така, че пот се стича по челото му. Но къде ли е непознатият, за когото спомена?
— Сигурно още седи в къщата му.
— Не е изключено навън да му е твърде студено и е решил да изчака, докато разкрият ковчега. После ще дойде и тогава ще видим познаваме ли го и дали изобщо имаме основание да се боим от него. По дяволите, остарявам. Трудно понасям и превъзмогвам нещата, както е било на младини.
— По-добре да не се отдаваме на глупави мисли.
— Те сами идват. Когато през нощта не мога да заспя, често го виждам да лежи проснат в кръвта си… проклятие!
— Кого? Ротмистър фон Тифенбах ли?
— Да, Тифенбах! Колко ми беше жал за клетия Бург! Но нямаше как.
— Наистина нямаше как. Но пък с нашето мълчание държим банкера в ръцете си, а ти успя да изкупиш вината си към Герхард Бург.
— Къде ли може да се е запилял?
— Сигурно е мъртъв, иначе все нещо щяхме да чуем за него. — Точно там е работата я! Ако на времето бяхме казали истината, той щеше да се отърве и нямаше да бяга от страната!
— Остави тези стари истории, тате! Я виж, сигурно са се натъкнали на ковчега. Господата пристъпват по-близо към ямата. Вероятно скоро ще се появи и непознатият.
Изглежда гробарят бе приключил с работата си, защото околийският управител и писарят изразиха изненадата си със звучни възклицания.
— Проклятие! — изръмжа старият Волф. — Защо сме толкова толкова отдалече! Какво ли не бих дал да бъда там, да видя отблизо и да чуя всичко, което говорят край гроба!
— Пак ще го узнаем. Зебалдус ще ни го каже.
— Ако му дадат тази възможност! Страхувам се, страхувам се…
— От какво? — … че тази работа ще свърши зле за нас!… Къде ли се губи онзи непознат толкоз дълго?
— Ето го! — разнесе се в непосредствена близост иззад зида.
Тези думи бяха подвикнати от княза, който в същата секунда направи знак на своя слуга. Двамата скочила, сложиха ръка върху зида, последва засилване от място и… в следващия миг се озоваха пред смаяните баща и син.
— Добър ден! — поздрави ги Ван Зом.
— Кой сте вие? Какво искате? — грубо попита старият Волф. — Аз съм непознатият, когото толкова много желаете да видите.
Дойдох при вас, за да ви отведа и двамата при гроба. Нали страшно ви се искаше да чуете какво ще си кажат хората там!
— Не ви разбирам.
— И не е нужно. С времето ще разберете. Виждате ли тук ей този револвер? При първото подозрително движение от ваша страна ще го използвам!
— Какво ви прихваща? Да не сте разбойнически главатар, че нападате нищо неподозиращи хора и…
— Не дрънкайте излишно! — сопна му се Ван Зом. — Фридрих, въжетата!
Фридрих светкавично измъкна от джоба си няколко здрави въжета.
— Никаква съпротива! При най-малкия опит за неподчинение ще стрелям. Имам това право.
Скърцайки зъби, двамата ковачи се подчиниха и се оставиха да бъдат вързани. С открита съпротива щяха повече да си навредят, а и не знаеха дали зад тях не стоят още полицаи. Лека-полека се увериха, че един опит за бягство имаше известни шансове за успех.
Тримата мъже при гроба немалко се удивиха, когато видяха към тях да се приближават князът и слугата му заедно с двамата арестувани с вързани ръце. Те се появиха откъм желязната врата на гробището, защото Ван Зом бе минал по заобиколния път покрай оградата. Най-слисан от всички бе старият Зебалдус.
— Кръстникът Волф? Вие двамата тук? И то вързани? Че какво престъпление сте извършили?
— Знам ли? — разпени се старият. — Попитай го ей тоя тук, дето ни нападна като разбойник!
Непознатия от Индия изобщо не обърна внимание на думите му, а пристъпи към зейналата яма. От едната й страна беше поставен отвореният ковчег. Въпреки двайсетте години прекарани под земята той все още беше добре запазен. Този забележителен факт се обясняваше с това, че ковчегът бе… празен.
Ван Зом го разгледа най-подробно, кимна като на себе си, а после се обърна към придружителите си:
— Господа, вече се убедихте, че в този гроб няма и следа от кости, нали?
— Да!
— След малко в стаята ще изготвим доклада.
— А какво ще правим с тези двамата? — попита околийският управител.
— Забелязахте, че залегнах при зида, за да подслушвам, нали? — отвърна князът.
— Да.
— Е, тогава слушайте! На времето детският труп е бил откраднат от гроба. Подозирах, че са го направили двамата ковачи от селото, баща и син. За нещастие вие сте отседнал в странноприемницата, а гробарят е отишъл при ковача. Старият Волф, гостилничарят, е голям хитрец. Свързал е вашето появяване, господин околийски управител, с точенето на кирката на гробаря. Не беше трудно да се предположи, че със сина си ще дойдат, за да наблюдават действията ни — от онзи отвор в зида.
— А-а, колко умно! — похвали го управителят. — Той наистина ли дойде?
— Да, със сина си. А сега — обърна се Ван Зом към двамата задържани, — ще отричате ли още, че на времето сте откраднали трупа на детето?
— Да отричаме? Глупости! — отвърна старият Волф. — Нищо не можем да отричаме, защото нищо не сме извършили!
— Ами какво правехте там зад зида?
— Нищо. Случайно минавахме оттам. Когато хвърлих поглед през отвора, видях, че разкопават някакъв гроб. Спряхме се да погледаме и това е всичко.
— Добре измислено. Само забравяте, че ние двамата, моят придружител и аз, бяхме залегнали от другата страна на зида и чухме всяка ваша дума.
— Не сме говорили нищо, което да бъде изтълкувано като престъпление.
— Не сте ли? Мисля, че е точно обратното! Вашият син ви напомни, че сте изгорили някакъв труп, за да не извършите убийство, което са поискали от вас.
